“Каръци” е последният проект на актьора режисьор Ивайло Христов (“Стъпки в пясъка”), който бе отличен на различни фестивали - “Златен св. Георги” (Москва), “Награда на публиката” (“CinEast”, Люксембург), “Награда на публиката” (“София филм фест на брега - Бургас”) и 4 награди “Златна роза”.

Лентата се върти около взаимоотношенията на група ученици в малко провинциално градче и събитие, което е рядкост в черно-бялата им рутина – концертът на рок/пънк групата “Кислород”.

Абстрахирайки се от изброените по-горе награди и всичката реклама, нашумяла около филма напоследък, искрено и чистосърдечно бих ви препоръчала да си купите билетче и да отидете на кино. Не, за да подкрепяте българското кино, нито за да преживеете катарзис. Катарзис няма да преживеете, нито ще се намерите безмълвни. Но “Каръци” не носи претенцията на поредната визуализация на българския соцреализъм, която “трябва ви удари в земята” и после негативно да запеете: “Е, аре стига с тоя соцреализъм, стига сме го дъвкали!” Не усетих “Каръци” като екранен соцреализъм, напротив. Усетих го като резултат от личен сантимент (повечето персонажи/актьори във филма са били студенти на Христов и до голяма степен са източник на вдъхновение), като тъгата през дрехата на хумора. Но тъгата и хуморът не са амалгама, те танцуват заедно и се балансират. След прожекцията, докато си пушех цигарата навън, се сетих за Кен Киси и “Полет над кукувиче гнездо”: “... защото не бива да позволяваме на болката да притъпи смеха, нито на смеха да притъпи болката”.

Елена (Елена Телбис) и Коко (Ованес Торосян) са доказателство колко е значима ролята на семейството за израстването и моделирането на едно дете. Майката на Елена е алкохоличка, която редовно кани различни мъже в дома си.

Поведението на Елена, донякъде враждебно и бунтарско, е постфактум от дистанцията между нея и майка ѝ. Тя не приема дома си като дом, а стаята ѝ, пълна с плакати на различни изпълнители редом с малкия касетофон, са алегорията на мечтите. Мечтите за впускане в големия и далечен свят, мечтите за музика, която е бягство под небето и моментна забрава. Коко живее с баба си, която страда от алцхаймер и се случва да изчезва. Наивният романтичен порив да впечатли Елена достига до опит за кражба на спагети от супермаркет и намирането на два билета за концерта на “Кислород”, за което помощ оказват неотлъчните спътници на Коко - Пацо (Пламен Димов) и Гошо (Георги Гоцин).

В паралел с провинциалната панорама е проследено турнето на групата, която въпреки малките градове и не особено посещаеми участия, не губи вдъхновение, а членовете й се изживяват като истински рок звезди. Подготовката за заветния концерт е трескава, а сблъсъкът на Елена с вокала (Деян Донков) ще доведе до много обрати.

Кинематографията, дело на Емил Христов, обрисува романтичната им среща – Деян иска да покаже на Елена “вратите на възприятията” (инспириран от Джим Морисън), а предоставената ѝ по-късно възможност да сподели с него сцената не е музиката, която звучи от стаята, а е музиката наистина. Спорадичната поява на малкото момиченце (Йована Йорданова), което може да бъде дефинирано като мета герой, е символ на светлината, надеждата, вярата, че отвъд черното и бялото съществува палитра от цветове.

Да бъдеш карък, не означава да бъдеш роден в България. Да бъдеш карък, означава да бъдеш жител на света. Всички ние сме каръци, а страданието и житейският ни път не бива да неутрализират нито мечтите, нито музиката под небето. Защото ние сме музиката под небето и е хубаво да си го припомняме, въпреки личните неслуки и ужасите по света. Купете си билетче и отидете на кино.

Още по темата

04/04/2016

Култура

"С лице надолу": Панорамата на соцреализма или разминаването помежду ни

04/04/2016

Култура

„Стая“ на ужасите не е за хора със слаби сърца

29/03/2016

Интервю

Традициите са богатство, което може да те разболее

28/03/2016

Култура

"Такси" - един нелегално сниман филм в Иран