Традициите са богатство, което може да те разболее

Последна промяна на 29 март 2016 в 20:30 3631 2

Снимка СФФ

Елица Петкова получава наградата "София - Град на киното" по време на 20-ия София Филм Фест.

Тази година София Филм Фест отпразнува своя 20-и рожден ден, като по случай празника у нас пристигнаха над 200 киноленти и стотици чуждестранни гости, сред които Тери Гилиъм, Тед Кочев и Бела Тар.

Церемонията по награждаването се състоя на 19 март в Зала 1 на НДК, където международното жури в състав Дито Цинцадзе (Грузия-Германия), Харутюн Хачатрян (Армения), Клаус Едер (Германия), Кристина Грозева и Петър Вълчанов (България) връчи голямата награда "София - Град на киното" в размер на 7000 евро на филма "Жалейка" на българската режисьорка Елица Петкова.

Малко преди това лентата бе удостоена и със специалното признание на "Берлинале" в категория "Генерация 14 +".

"Жалейка" разказва за 17-годишната Лора, която трябва да се справи със скръбта си от смъртта на своя баща. В малкото българско градче, където времето сякаш е спряло, семейството ѝ и местните хора очакват от нея да се остави на мъката си. От този момент тя трябва да носи само черно, да не слуша никаква музика и да следва различни траурни ритуали. Само че Лора иска да продължи да се наслаждава на младостта си, но желанието ѝ да живее нормален живот е пресечено от недоволството на другите, които я карат насила да играе ролята на сирак.

OFFNews се свърза с голямата победителка на 20-ия София Филм Фест, за да разберем повече за "Жалейка", традициите и приликите и разликите между българите и немците.

Защо решихте да снимате филми точно на тази тематика и точно в българското село, а не в града?

Тематиката на "Жалейка" се базира на мой личен опит и преживявания, с които съм пряко свързана и съм се сблъсквала през детството и младежките ми години. Стори ми се удачно историята да бъде разказана в село, мислейки че това отношение към траура вече не е актуално за града.

Бях много изненадана, когато след прожекцията във Варна ме заговори една наскоро овдовяла непозната жена и ми сподели, че минава през същата проблематика като главната героиня във филма.

Какво са традициите според Вас?

Традициите са богатство. Те са идентичността на един народ или група от хора, които им помагат да се самосъхранят по някакъв начин, давайки им усещане за принадлежност, споделеност и топлина. Важно е да има традиции, които се помнят и предават, които правят бита по–специален, придавайки му някакво мистично значение.

Когато традицията обаче се превърне в задължение, което повелява, потъпквайки индивидите, които не се побират в рамката ѝ, тогава изящните ѝ лечебни свойства изчезват и тя започва да разболява.

Доколко са важни в днешно време традициите за едно семейство, населено място, народ?

Значимостта на традициите, поне в Европа, ми се струва, че намалява значително. Човек може да наблюдава една универсализация на бита и естетиката. Когато влезем в един мол, той е един и същ било то в България, Германия, Франция и т.н. Икономиката, завладяването на пазара от големите вериги, водят до уеднаквяване на потребностите, та дори и на ценностите.

Още повече чрез интернет, чрез възможността всеки един индивид да има шанса за комуникация и допир с хора и теми на глобално ниво – тези неща свързват и хомогенизират, а в глобалната каша традициите избледняват.

Какво е бъдещето на главната героиня след последния кадър на „Жалейка“, а на хората от селото?

Първо да отиде някъде, където може да бъде себе си. После, там да се научи и опознае коя всъщност е тя. И когато се е еманципирала достатъчно и е достатъчно силна, ще се върне може би, знаейки, че може да бъде себе си и там.
А за хората от селото - живеят си природосъобразно там, независими от молове, точността на метрото, градската суета и прочие. Знаят какво слагат в устата си, защото са го направили със собствените си ръце – едно мирно и достойно човешко съществуване, за което се изисква известна смелост, често неприсъща за градския индивид. За съжаление тези места замират и идва ден, в който природата поглъща скромната архитектура на дървените къщи.

В Германия съществуват ли подобни сковани във времето и обичаите места?

В Шварцвалд и Бавария се намират географски по–изолирани села, където хората имат съвсем друг ритъм, където има живи традиции и това, което слагат на масата, идва предимно от собствената им градината. Планините като цяло са добро място за такива селца, които остават почти незабележими, сгушени в полите им и недокоснати от вихъра на вече мутиралия икономически разцвет.

Завърши ли сте в Германия, има ли някакъв основен урок, който научихте по време на следването си там?

Един-единствен основен урок точно няма, но в Германия видях, че човек, ако иска нещо истински и работи за въпросното нещо, независимо дали то е от материално или нематериално естество, той най–вероятно го постига. Никой не ти дава нищо наготово, но ако пък запретнеш ръкави и се хванеш да действаш, няма да ти останат празни ръцете.

„Жалейка“ всъщност е немски филм, с какво Ви помогна държавата?

Осигури ни професионална техника, която е много скъпа; цялата постпродукция – студиа и професионалисти, които работеха в постпродукцията; бюджет, с който да си покрием полетите и разходите на екипа и т.н. Дала ни е необходимите ресурси, за да осъществим този филм.

Елица Петкова (с червената шапка) заедно с екипа на "Жалейка" на "Берлинале". Снимка: "Дойче веле" / Privat.

Какви са основните прилики и разлики между българите и немците?

В България съм у дома си, обаче и в Берлин съм у дома си, може би има достатъчно прилики между двете страни, за да ги усещам така. Българите са може би по–емоционални, темпераментни, импулсивни хора, германците по–сдържани, по–тихи и по–уравновесени в някакъв план. Трудно ми е да говоря за прилики и разлики като цяло, всеки един народ се състои от индивиди и не бих искала да ги слагам под общия знаменател на едно определение, което ги щампова по един или друг начин.

Как възприемат немците и изобщо чужденците лентата, припознават ли се в нея, или е по-скоро персонажите и случващото се са нещо екзотично от България?

Припознават се – имахме дълги разговори с публиката след прожекциите по време на "Берлинале", където ставаше въпрос за универсалността на случващото се във филма. Темата е универсална - сблъсък между две поколения, младежкия бунт срещу нормите на възрастните, няма нищо екзотично в това. Хората се възхищават на селото, особено тези, които свързваха България само със Златни Пясъци и Слънчев Бряг, и не знаеха, че ги има и тези истински места.

Как се спряхте на актьорския екип на продукцията?

По различни пътища съм стигнала до различните актьори. За избора на всеки един актьор съм слушала интуицията си и съм много доволна от креативността и енергията, които актьорите инвестираха във филма. Щастлива съм с този избор.

След края на прожекциите на филма, или дори сега, ще има ли място в интернет, откъдето да се изтегли, законно, разбира се, за да се гледа?

Още не е планувана интернет публикация, тъй като филмът едва стартира фестивалния си живот. Когато се стигне до публикация, ще обявим, естествено, къде и как, може да бъде гледан.

Какъв е следващият Ви проект, ако имате замислен такъв?

В следващия ми проект главната героиня е на 40 години и историята се развива в немски град. В момента работя по сценария и не съм още в стадий, в който говоря открито за сюжета.

Елица Петкова е родена във Велико Търново. През 2008 година завършва философия и японистика в Дюселдорф. Започва докторат по философия, а същевременно развива и интерес към киното, който впоследствие я кара да изостави научната работа, като днес учи режисура в берлинската Академия за кино и телевизия (DFFB).

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

30.03 2016 в 10:10

Лора на 17, в малко градче задължена да нови черно. ИЗМИШЛЬОТИНА боламач от съвремие и ПОВЕИ ОТ време преди век. В малкото градче ги кръщават Пенка, Стоянка напоследък Марчела, Ана- Лиз, Роз- Мари), и никой никого не задължава да носи САМО черно за жалейка. И на кой фестивал ще пробутаме тази измислица нагодена към определен вкус, че сме самобитни?

29.03 2016 в 21:24

Уф...