"С лице надолу": Панорамата на соцреализма или разминаването помежду ни

“С лице надолу” е последният проект на режисьора Камен Калев (“Източни пиеси”, “Островът”), който тръгна по кината миналата есен и заяви присъствие и в пределите на София Филм Фест. Сюжетът е вдъхновен от действителни събития, които изобразяват една сива, неугледна и валидна за България панорама – трафикът на хора.

Не искам да генерализирам, но становището, че “българското кино е мазохизъм” напоследък звучи все по-често, като от някакво старо развалено радио. Какво всъщност иска да види българският зрител? Филмът “С лице надолу” провокира вариативни и контрастни коментари, а преди сблъсъка ми с него може би не успях да неутрализирам очакванията си заради предишната лента на Калев, “Източни пиеси” (която харесвам безкрайно). Да, орбитата ѝ също се върти около сюжетния космос на соцреализма, но не мисля, че проблемът на съвременното ни кино се съдържа толкова в тази константно разглеждана тема. Създаването на асоциация у зрителя е процес, който е както зависим от изпълнението на филма, така и от визьора, пред който е изправен. Пречупването през коя да е призма е субективно, но ще си позволя да цитирам Морисън: “Мисля, че в изкуството, и особено във филмите, хората се опитват да потвърдят собственото си съществувание.”

Няма да ви убеждавам дали да гледате, или да не гледате “С лице надолу”. Няма да го заклеймя, нито ще го похваля. Единствено ще споделя защо не можах да му повярвам напълно. Както споменах по-горе, историята е инспирирана от реални събития (мотив, валиден и за “Източни пиеси”) – французинът Сами (Мервил Пуло, който е един от малкото професионални актьори в продукцията) е обвинен в контрабанда на фалшиви пари от България към Франция. За да избегне затвора, се внедрява в канал за трафик на хора. Чрез проститутката от ромски произход, Елка (Сехер Небиева), трябва да опознае изпълнителната йерархия, която движи този канал, достигайки до главния му инструмент - Турчина. България е на едно от първите места в трафика на момичета, проституиращи в Западна Европа. На какво се дължи това? Корупция, бедност, но и самосъзнание. Светогледът на показаните във филма млади момичета е неимоверно свързан с идеята за “работа”. Тъжно е, че тя се изразява единствено в проституирането навън – това е заветът, който преследват и който им е отреден. Проституирането не е ерес в негативния смисъл, проституирането е единственият избор, който тези момичета познават и който е необратимо монтиран в битието им. Парадоксът е, че те не му се противят, а го желаят.

“Музиката” на тази атмосфера е чалгата, която се слива с представеното битие. Но постоянното ѝ натъртване на моменти е излишно. От панорамата на соцреализма драматургията навлиза в устоите на любовната драма – Сами се влюбва в Елка, иска да ѝ помогне да избяга, да се отърси от проституцията. Да, подобно на “Източни пиеси”, отново ставаме свидетели на разминаването между двама души, носители на твърде различни вселени. Но докато фонът тук е чалга, можем да свържем “Източни пиеси” с красотата на “Инжектирай ме с любов” на Насекомикс.

Не можах да повярвам на това разминаване, което за съжаление не акостира никъде, а потъва в морето. Не повярвах не заради потъването, а заради неубедителното му представяне. Пред очите ни се разстила една мащабна реалност, но тя не се хармонизира с последвалия опит за минимализъм в любовта. Наслагването на твърде много персонажи (които не изложих в текста) не е впечатлително, а напротив. Не бива да бъдат неглижирини трудът, вложен в продукцията, нито ролите на Сехер Небиева и Мервил Пуло, но те не успяха да ме уверят в меродавността и красноречието на персонажите. Становището ми, разбира се, е субективно, но рациото върви ръка за ръка с емоционалния прочит.

Тъжно е, че Елка е представител на внедрения “избор”, за който стана дума по-горе. Думите: “Ти ли си моят мъж?”, и непрестанните сексуални изблици обаче не са доказателство за нейната любов към Сами. Образът ѝ не търси наистина акустиката на любовта, нито тази на избавлението. Той ще остане там, където не може да бъде спасен. Може би спасение няма.

Още по темата

04/04/2016

Култура

„Стая“ на ужасите не е за хора със слаби сърца

31/03/2016

Интервю

Русалките, които научиха полски на плажа в България (снимки и видео)

26/03/2016

Култура

“Паулина”: Може ли демокрацията да бъде явление в нашата реалност?

25/03/2016

Култура

„Деца на тихата революция”: Какво се случи с мечтите им?

Следете новините ни в GoogleNews