Похитеният живот на сценичния човек

Да правиш театър под вирусна обсада не е лесна задача. Някои борят пришълеца с маски, други с каски – уф, съвсем останахме без ласки… Театрална работилница Сфумато избира да противостои с Чехов. Уверено слага на сцена постановката „Лебедова песен“, като че ли иска да покаже, че и в кризата без театър не може. В събота, на 19.12., бе премиерата ѝ.

Ако вирусът дойде и за да ни избави от лошия навик да живеем по течението, да се клатушкаме по бързеите на баналното - без осмисляне, без проникване в дълбочина, пилеейки живот, пилеейки себе си, то Чехов е особено уместен.

Магията на театралното представление е в това, че то не е константа, която всички виждат, усещат и съзнават еднакво. Играта на актьорите по-скоро отвежда ума и душата на зрителя към техни собствени спомени, настроения, асоциации, интерпретации. И така, това тук няма как да е друго освен моя прочит.

„Лебедова песен“ е размисъл върху похабяването на живота - в случая живота на успешния 58-годишен актьор Василий Василич Светловидов. След края на представление, в което играта му за пореден път е посрещната с овации, старият актьор решава да отпразнува успеха си. Щедро се лее алкохол. В компанията на свои поклонници безразборно поглъща големи количества различни питиета. Напива се. Заспива. И феновете му, и персонала на театъра напълно забравят за него. Заключват го по невнимание в безлюдната, тъмна театрална зала. Пробуждането на Светловидов се оказва проглеждане. Прави равносметка на живота си. Осъзнава грешки.

Сцената е пуста и тъмна като душата на актьора. Мъчи го махморлук. Неочаквано като призрак в мрака се появява сродна душа – суфльорът Никита Иванич. По бельо. Той няма къде да отиде и тайно нощува в ложата. И Светловидов няма къде - при кого - да отиде. Домът му е празен. Нищо не го тегли към вкъщи. На младини той, който е с дворянски произход, е харесван от дамите. Съблазнителна красавица е била влюбена в него до уши. Но е поставила условие: ако иска да се ожени за нея, да си смени професията. Светловидов е избрал театъра и – е останал сам. Малко след това го е напуснала и вярата в голямото, идеалното изкуство. В присъствието на суфльора забравеният от всички артист се впуска в размисли за пропиления си живот. Получава се като изповед, която напомня лебедова песен.

Затова Чехов е класик, защото е вечно актуален. Този път напомня, как желанието да бъдем обичани може да се изроди в суети и заслепение. Как животът – особено животът на сценичния човек, често бива похитен. Зашеметяващи овации, роболепни фенове, слава - всичко това остарелият Светловидов осъзнава като крадци. Съблазни откраднали живота му. А връщане назад няма.

Гледайки представлението се сетих за звезди на поп музиката, които публиката с любов и фанатично преклонение погълна като чудовище. Сетих се за така наречения „Клуб на 27-годишните“, в който членуват само покойници. Джим Морисън, Дженис Джоплин, Джими Хендрикс, Кърт Кобейн, Ейми Уайнстийн и мн. др. Всички те, чиято музика вдъхновява и до днес, се пренесоха в отвъдното само на 27 години. Всички те бяха избрали да служат на славата. Всички те се раздадоха, за да задоволят нуждите на публиката от мечти и възторзи. И -изгоряха като факли.

Случаят със Светловидов не е такъв. Той е имал цели 58 години да вниква и осъзнава. Драмата на неговия живот е, че не е успял. С пиянското му пробуждане в зловещия, тъмен театър в ума му просветва. Всичко е толкова ясно, че би могло да се разкаже на малко дете. А Светловидов чак сега разбира,. Чак сега, когато е толкова късно.

Куражът на Сфумато е двоен. Не само че хвърля ново представление насред епидемичната треска, а и как само го прави. Тривиалното, клишето, повърхностно-развлекателното както винаги за работилницата не е опция. Поканени сме да поплуваме в дълбокото.

Крайно време е да се намерят пари за преустройство на сградата на театъра. От години проектът чака своята реализация. България има нужда от авангарден театър!

Следете новините ни в GoogleNews