Иван Хаджийски и ''масовата болест'' на българина – завистта

„Думите „българин“ и „българска работа“ у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания“, пише Иван Хаджийски в своята „Оптимистична теория за нашия народ“. Почти девет десетилетия по-късно наблюдението му звучи обезпокоително познато. Българското самоподценяване, недоверието към институциите, завистта, но и свободолюбието, предприемчивостта и демократичните традиции са сред противоречията, които той се опитва да обясни.

Днес се навършват 119 години от рождението на Иван Хаджийски – един от основоположниците на българската социология и социална психология, публицист и изследовател на българската народопсихология.

Роден на 13 октомври 1907 г. в Троян, Хаджийски посвещава краткия си живот на въпроса какъв всъщност е българинът и защо толкова често сам вярва в най-лошото за себе си.

За разлика от мнозина кабинетни теоретици, той тръгва да търси отговорите сред хората. От 1936 г. обикаля България пеша и с велосипед, разговаря със селяни, занаятчии, търговци и работници, наблюдава отношенията между хората, местните обичаи, икономическите зависимости и всекидневния живот. От тези срещи постепенно се ражда мащабното му изследване „Бит и душевност на нашия народ“.

Още през 1931 г. той прави първата си социологическа анкета сред 43 чирачета в родния Троян. По-късно завършва философия и право в Софийския университет, работи като адвокат, журналист и общественик.

Хаджийски не идеализира българина. Напротив – описва безпощадно неговите слабости, склонността към подозрение и завист, отношението към общото имущество и публичната власт. Но отказва да приеме, че тези недостатъци са вечни и неизменни национални качества.

В „Оптимистична теория за нашия народ“ той се противопоставя на разпространеното убеждение, че българите по природа са неспособни на демократично самоуправление. Изследва историческите корени на българската демократична традиция, възрожденската култура, борбите за национално освобождение и ролята на образованието.

Именно затова теорията му е оптимистична: зад критичния поглед стои убеждението, че обществото може да се променя, а характерът на един народ се формира от неговата история и условията, в които живее.

За десетина години Иван Хаджийски написва четири книги и повече от 20 студии и статии. Първият том на „Бит и душевност на нашия народ“ излиза през 1940 г., вторият – посмъртно през 1945 г. Третият том е изгубен в края на 40-те години и никога не е публикуван.

Животът му завършва трагично едва на 36 години. На 26 септември 1944 г. Хаджийски заминава като доброволец и военен кореспондент към щаба на Втора българска армия. На 4 октомври загива в сражение с германската СС дивизия „Принц Ойген“ край село Велико Боненце в Сърбия.

Днес част от личния му свят е запазена в Музея на занаятите в Троян. Там се съхраняват 191 книги от библиотеката му, 41 лични документа, десетки семейни фотографии, часовникът и пишещата му машина. Родната му къща също е музейна ценност.

Пред БТА уредникът Венета Илиева разказва, че семейството на Хаджийски дарява негови вещи, книги и снимки по повод 75-годишнината от рождението му. Паметта му продължава да се пази в Троян, където през 2012 г. е издигнат паметник, а днес, на рождения му ден, ще бъдат поднесени венци и цветя.

Името му носят училища в Троян и София, улици и Институтът за социални ценности и структури „Иван Хаджийски“.

Но най-интересното наследство на Иван Хаджийски вероятно остава начинът, по който ни кара да погледнем собственото си общество: с критичност, без самозаблуда, но и без презрението към българина, което самият той толкова настойчиво оспорва.

Във време, когато изразът „българска работа“ продължава да служи като универсално обяснение за всеки провал, неговата „Оптимистична теория“ все още ни задава един неудобен въпрос: доколко недостатъците, които приписваме на националния си характер, са действително неизбежни – и доколко сме ги превърнали в удобно оправдание да не променяме нищо?

Следете новините ни в :