По предложение на групата на ПП-ДБ Народното събрание почете с едноминутно мълчание жертвите на комунистическия режим.

Групата на БСП по традиция напусна пленарна зала, а депутатите на "Възраждане" демонстративно останаха седнали. 

На 1 февруари 1945 г. Народният съд осъжда на смърт без право на обжалване тримата регенти – княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, 22-ма министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници. За четиримесечното съществуване на Народния съд статистиката е повече от смразяваща: издадени са почти 11 хиляди присъди, осъдените на смърт са над 2700, а на доживотен затвор – над 300. За сравнение – на Нюрнбергския процес срещу нацисткия режим са съдени общо 24 души, а част от тях са оправдани.

Зам.-председателят на НС Никола Минчев, чийто прадядо е сред осъдените на смърт от Народния съд 67 депутати прочете декларация от името на групата на ПП-ДБ:

"Народният съд не е прецедент за следвоенна Европа, но българският случай е уникален. Самото му съществуване като извънреден съд е против тогавашната Търновска конституция, а политическата му цел, е престъпна.

За общата правораздавателна нагласа на Народния съд е показателен фактът, че ден след екзекуцията на регентите един от екзекуторите, Фердинанд Козовски, се разхожда из центъра на София с ботушите на убития княз Кирил. Същият този екзекутор Козовски после е 15 години председател на Народното събрание.

Изключителната продуктивност на Народния съд за 4-месечното му съществуване е ясен белег, че обвиняемите се приемат за виновни по подразбиране. И как да е иначе, щом човек като Димитър Пешев – едва ли има нужда да припомняме с какъв принос за спасяването на българските евреи, е осъден от Народния съд на 15 години затвор „за фашистка дейност и антисемитизъм“.

Но така е когато Народният съд започва, да го наречем, работа, докато войната още не е приключила, а България е окупирана от чужда армия. И понеже вече стана паралел да напомня, че Нюрнбергският процес, започва 6 месеца след края на войната, за което време се изработват правила и процедури на съда, събрани са и са систематизирани основни доказателства.

Присъдите от 1 февруари 1945 г. са изпълнени незабавно. Осъдените са откарани край Софийските гробища, разстрелвани един по един, заравяни в ями, изкопани от бомбардировките. Само можем да си представяме какво е било в главата на осъдените, но може би си заслужава да се опитаме да се поставим на мястото на проф. Александър Станишев – да изявиш готовност да констатираш смъртта на убитите, за да не бъдат погребани живи ранени, докато чакаш да бъдеш убит последен.

Припомнянето на някои факти около Народния съд няма претенциите нито да морализаторства, нито да менторства, не е и да чертае разделителни линии. Целта обаче, освен да отдаде почит и признателност на всички невинни жертви, е и да пази историческата памет, така че в бъдеще да не попадаме в същите капани, маскирани под друга опаковка, но със сходно съдържание. Който не вярва, нека се вгледа внимателно в т.нар. Луков марш. Безспорно е, че познаването на историята е предварително условие за избягване повторението на грешки в бъдеще.

А можем да сме солидарни и с Резолюцията на ПАСЕ от 2006 г. за международно осъждане на тоталитарните комунистически режими, че моралната оценка и осъждането на извършените престъпления играят важна роля за възпитаването на идните поколения. Ясната позиция за миналото може да бъде ориентир за бъдещето.

Важно е да подчертаваме значението на поддържането на спомените за миналото живи, тъй като не може да има помирение без истина и памет и трябва да потвърждаваме своята решителна единна позиция срещу всяка форма на тоталитарно управление, независимо от идеологическия контекст, а всякакви опити за омаловажаване на стореното трябва да срещат непоколебим отпор."