Обречено бягство от катаклизмите?

Най-сетне стигнах и до изпозагубените в Космоса, 2-я сезон се изниза за няколко дни и се замислям за реалните предпоставки едно такова чудо да се случи. Разбира се, отдавна няма да съм жив, но може и изобщо да не стане.

Ако „сивите” не ни предупредят навреме и специалистите от НАСА и Роскосмос проспят приближаващия за удар със Земята астероид (или комета). Да ги видя (от менталния свят ли?, или само „отгоре”) кого ще управляват от бункера Тръмп и Путин, и от кого ще се „изхожда” Борето Джонсън…

(fr.TV Insider)

За сериала на Нетфликс (по повод актуално изтеклия втори сезон на Lost in Space) почти няма да пиша. През 2018-а бе стартът на първия. Поредицата е римейк на също толкова популярния през 1965-а сериал на Ъруин Алан (който за пръв път опитват да повторят през 1998 г., не съвсем сполучливо, но вече с повече екшън). И новите 10 епизода държат в напрежение и са пълни с действие, добри ефекти и загадъчен екстериор. Поредните (нови) създатели на сем. Робинсън и обкръжението им са Мат Сазама и Бърк Шарплес. Сценаристи: Кари Дрейк, Катрин Колинс, Зак Естрин, Вивиан Лий. Режисьори: Тим Саутън, Дебора Чоу, Алис Траутън, Нийл Маршал. В главните роли: Мина Съндуол, Моли Паркър, Тоби Стивънс, Паркър Поузи, Максуел Дженкинс, Тейлър Ръсел, Игнасио Серичио и др. И тук има много деца и тинейджъри, а превъплъщението на Максуел в екранния Уил е трогващо.

   (fr.Stuttgarter Zeitung)

Разсъждавам за човешката природа като продължение от „Война(та) на световете”, на фона на изгледаното и като умерено-песимистичен мазохист, който гледа „дискавъритата” и по-скоро вярва и, че не сме сами, и че във всяка конспирация има по зрънце реалност.
В началото на сериала нещо пада, но не погубва местообитанието ни, а напротив – оказва се извънземен кораб, с чиято технология и двигател човечеството се упътва към Алфа Кентавър (най-близкото слънце с планетна система в действителност). Някой е направил добра реминисценция с предположенията на уфолозите, че в Зона 51, във Форт Нелис, или където и да е са прибрани и се изследват извънземни космоплавателни средства. Дали на любопитните телезрители им прави впечатление, че именно по разните „дискавърита” темата за НЛО е отново активирана, доста осъвременена и даже военни и учени станаха по-разговорливи за преживелиците си (по време на секретната си служба). Появиха се и няколко видеозаписи, които уж не са снимани от вманиачени уфолози и задават повече достоверност на щекотливите въпроси. Отговори от правителствата/военните, разбира се, няма. Каквато и да е истината, регресивното инженерство още не е измислило как да ни заведе бързичко на Марс. Въпреки че едни закопчани с (Операция) „кламер” бивши учени на Райха пратиха американци на Луната доста отдавна – дори това начинание още не е практически подновено. Докато китайци, индийци и евреи преоткрият Луната, частник може и да ни извози към Марс. Ала за Алфа Кентавър си е още немислимо. Тъй че предисторията на сериала как земляните са се юрнали натам, изглежда съвсем логична. (В „последната одисея: 3001” Артър Кларк изповядва убеждението си, че човешкият разум оцелява единствено в Космоса и може да се окаже вярно.)

Двете актуални теми за размишления, породени от (вече) 20-те епизода с „изгубените в Космоса”, са дали изкуствения интелект ще развие и чувства (а какво ще произлезе от това). И черно-бялата същностна диалектика на човека в посоките Добро-Зло (по-реален вариант в едната би бил при мнозинство на „лошите”, те вероятно да изтребят „добрите”).

   (fr.Den of Geek)

В зората на кибернетиката с голяма доза фантастика на роботите се е гледало като на отмяна за трудоемки или невъзможни човешки дейности (тези на К.Чапек, да речем). В литературата и изкуството обаче, роботите биват и зли. Да отбележим най-прочутия ИИ от „Една одисея в Космоса през 2001-а” на А.Кларк, компютърът „Хал 9000” (филмирана от Кубрик, 1968). Или класическите сценарии, разработвани в блокбъстърите: терминатори, киборги и хищна ИТ-корпорация завладяват света. Напред във времето, трите закона на Айзък Азимов май са недостатъчни. В сериала до́сегът с извънземното е тъкмо с роботи: отново реално, защото ако „сивите” не спират да ни стряскат с чиниите си, понеже отдавна са тук (най-малко от времето на Шумер и пирамидите) – всяка мега-напреднала цивилизация би пращала из Вселената първо своите слуги/воини/изследователи. Не като Аватар(и), а като роботи (както пък си ги представяме ние). Подобни срещи, (с предупреждения от мнозина, вкл. и Хокинг) изобщо не е речено да бъдат добронамерени. В сериала един ходещ ИИ обаче се свързва (ментално, телепатично, невронно или каквото е там) и се сприятелява (буквално) с дете. Не сме неподготвени: „Е.Т.”, „Аз, роботът”, “A.I.” съвсем не са анимации за хлапета в предучилищна възраст. Иска ни се контактът хипотетично да бъде тъкмо като тези от примерите. Може и да не е. В Lost In Space има и от двата вида. Първият е затрогващ. Вторият – в предишни ревюта за филми тук – наричам „турист рита мравуняк”. Мравунякът е човечеството.
По мнението на повечето експерти от научни институти, вкл. от института "Бъдещето на човечеството", Центъра за изследване на съществуващия риск и подкрепената от Елън Мъск организация с нестопанска цел OpenAI по-вероятно е ИИ да причинят проблеми, а и това може да се случи по-скоро, отколкото си мислим. В доклад от 2018 г. и озаглавен „Злоумишленото използване на изкуствения интелект: прогнози, предпазни мерки и намаляване на последиците”, изследователите разкриват някои от начините, по които може да бъде използван ИИ, за да ни причини злини в следващите пет години, и какво можем да направим, за да спрем това. Все пак, един от съавторите, Майлс Брундейдж от института „Бъдещето на човечеството” смята, че със сигурност не трябва да се паникьосваме или да изоставим надеждата („Изкуственият интелект е опасен”, Iconomist, 27.02.2018). Има далеч по-опасни ситуации, отколкото фишинг атаките или тролботовете в интернет. Два боинга 737 Мах 8 катастрофираха фатално, защото системата на автопилота е отнемала управлението от пилотите по време на полета. Да не споменаваме военните дронове… Впрочем, когато с цената на какво ли не, само 97 от децата на потеглилите колонисти се спасяват от „лошите” роботи и единственият „добър” трябва да им отвори червеев тунел за прехвърляне – корабът изскача от дупката не в покрайнините на Кентавъра (край друг – смятан за изгубен – човешки звездолет, или май край една тресяща се от катаклизми Земя; признавам, че не ми стана ясно). Така и свършва вторият сезон на сериала.
А именно „2001: Космическа одисея" се смята за първият и най-влиятелен филмов продукт, който ползваме за референции относно все по-актуалните притеснения, че още до края на века някакъв софтуер може да стане невъобразимо умен и осъзнат, и да реши да изтреби приматите, които са го създали (Големият Лебовски, Webcafe, 07.04.2018).

   (fr.Webkafe.bg)

Във филмовото действие колонистите тръгват едва 30 години след реалното днешно време. Да оставим супертехниката, с която разполагат (макар да сондират за вода на враждебна чужда планета не с лазерна бургия или с плазмен конус). Хипотезата е, че (само) за 30 години човек не е променил природата си. В сериала една част от съспенса е „осигурен” по линията на срещите с извънземието и дълбокия Космос. Почти другата половина идва от човешкото характеристично многообразие. Добри и лоши, властни и покорни, толстоисти и агресори, миротворци и войници, прями и двулични, не сме това ние, хората, днес? И по-преди? И в близкото бъдеще?
Какво се променя, когато сме в голяма група и се изправяме пред задаваща се катастрофа или бедствена ситуация – кое от „черно-белите” ни качества ще вземе превес? Зависи от средата – оказва се – а тя е такава, каквито сме ние, съставляващите я. Разположението на всеки човек в близост до другите и стесняването на личностното пространство прави хората податливи на внушение, подражание и заразяване, което е характерно за всички големи групи. Важен фактор за разграничаването на тълпата от масата е т. нар. “закон за душевното единство на тълпите” или това е процесът на заличаване на индивидуалността, докато чувствата и мислите на стълпотворението се насочват в еднаква посока и се формира една своеобразна колективна душа, караща хората да мислят и чувстват корено различно, отколкото ако са извън тълпата (П.Илиева, bgnauka, 04.12.2014). Почерпано от филма: служителят на компанията, построила звездолета, макар и учен, стоящ на върха сред своята секюрити-група, е готов да пожертва екипажа, за да запази железарията. Така е обаче не само из филмите и литературата, често това го вършат реално и ожесточено-безапелационно защитават доводите си. В другата – макар и по-многочислена разнородна – среда още не знаят на какво ще ги обрекат. Вършат си работата, но са пасивни по остта „добри – лоши”. Реагират чак когато разбират участта си, т.е. са превърнати в групата на зарязаните. В художественото изкуство обичайно застават зад добрите, но в реалността не рядко е точно обратното (вкл. и принудени).

   Първият римейк, 1998 (Kodfilmi.com)

Наистина ли в това сме се превърнали? Винаги ли сме били такива? Накъде вървим? Два скорошни филмови сериала („Война на световете” и този) ми дадоха още поводи за личния ми „хуманитарен песимизъм”. И имам обобщение; старо е колкото Светите писания: „Народите затънаха в ямата, която сами направиха; В мрежата, която скриха, се улови ногата на сами тях. (Псалми, Гл.9.,15)” Или, както казва едно от децата, 2 минути преди финала на сезона: Изобщо знаеш ли какво представлява надеждата?

Още по темата

14/12/2019

Култура

Война на световете (Fox)... и в самите нас

25/10/2019

Култура

"DARK" II: ами, ако парадоксалният кръговрат се случва?

27/09/2019

Култура

„МИЛЕНИУМ”: истории от разследващата журналистика

Следете новините ни в GoogleNews