ФСБ LIVE: Свръх острието летим - (но) ще помним небето

Текст и аудио: Емил Братанов

Видео: Лъчо Ангелов

Точно преди година – и след 10-годишно отсъствие като гости в предаването – пак се срещнахме с ФСБ. Защото в ръждивата мъгла на продължаващото им съзряване като граждани и творци; след период на колебания в посивели подробности от пейзажа, те „запалиха” прожекторите. Но и с нови търсения и ината да бъдат актуални и не по-малко подготвени /както винаги са били/… Формацията се бе върнала на пътя на онзи български рок, който има какво да каже на публиката си и го разказва одухотворено през изстраданите собствени чувства и душевни неспокойства. С албум, в който „точката” бе начало. И с желанието да споделят най-красивата лиричност на творчеството си, облечена в класическа дреха.

Година по-късно, те ни канят пак в НДК, за да ни подарят още една красива вечер. В едно Вълче време, където да бъдеш Последният човек е занимание самотно. Защото винаги има надежда, че Иде вятър. Румен, Иван и Косьо – заедно със собствените синове и екипа си – искат да ни вдъхнат отново кураж, мечти, да подхранят съпричастието ни и да ни заредят с още мъничко добродетелност и енергия точно в това време.

Формацията отново гостува в Музикалната кутия – или по-скоро ние от Кутията приехме поканата да им гостуваме в студиото. Даже снимахме тази среща /видеото е в края на текста/. Това е едно особено начинание в Рокателието на ОФФРоуд Радио и Медията. Който иска – ще чете тук, но това не е цялото интервю. Радиопредаването пък е сглобено от части от разговора ни и с някои от парчетата, които очакваме да чуем в НДК на 27-ми – в монтажа, извадени от старите албуми; иначе преработени, направени специално за този Лайв. Филмчето е за онези, които няма да успеят да съпреживеят събитието в Зала 1 и за всички, които обичат ФСБ – нещо като една Видео-Кутия. Ако помните, преди година в този сайт, бях написал, че те Фактически Са Безценни. Продължавам да го твърдя.

ТОВА ВРЕМЕ КРАЙ НАС

Този път медиите го забелязаха. Друга тема – кои каква връзка направиха. „На 7 февруари във "Фейсбук" страницата си FSB публикуваха послание към приятелите и почитателите си в акростих, който само няколко дни по-късно прозвуча изненадващо далновидно и уместно, предвид последвалите събития на протестите, изразяващи недоволство от социалната и политическа безизходица в България.” /vesti.bg/.

Време е да поставим в

Ъгъла

Лошите мисли и

Чувства и да погледнем напред.

Единствено

Вярата, че сме истински,

Разумни, силни и се обичаме

Е изход в тези вълчи времена.

Можем ли?!

Е, как да не можем... заедно!

Началото на разговора ни с Румен Бояджиев, Иван Лечев и Константин Цеков логично не бе за музиката им. Защото всички ние го живеем това вълче време сега. И както Румен каза без излишен сарказъм: "Трябваше да станат такива събития – бунтовете по улиците, за да се сетят да ни питат такива неща. За политиката. Досега музикантите не са били популярни в социално ориентираните медии. Никой не пита какъв е животът на музикантите – лесен ли е, добър ли е, издържаме ли се, как живеем."  Започнахме с думичката, която влезе в речника ни преди повече от 20 години и опитахме да я свържем с времето и изкуството.

Иван: Един английски журналист го беше казал много точно: Ако демокрацията се приложи в нецивилизовани общества, тя се нарича анархия, има си друго име. У нас това се случва. Средностатистическият човек не знае какво да прави с нея. Все едно да ми дадеш на мен едно "Ферари", аз карам кола от 2 години. "Ферари"-то няма да е виновно, че аз не мога да карам и ще се забия веднага в някое дърво. От друга страна имаме едни други хора, които много добре знаят как да я използват за да забогатеят. Това го виждаме.

Косьо: На нас ни е все тая как ще наричаме нашето изкуство. Както казваха – да не бъркаме екскурзията с емигрантството. Ние сме си насочени в музиката и няма значение в каква дума ще я облечем. Но ние не сме дорасли до това „нещо” демокрацията – по-хубаво нещо не е измислено от нея, но не сме дорасли. Ще е като чуждица за нас.

Иван: Самата демокрация е прекрасен принцип, но трябва да се изпълнява както трябва.

Румен: Всички ние заставаме зад тези думи, а сега си представи ситуацията днес – говориш си с някой и му казваш: ами това не е демократично, бе… Като във вица за камилата…, цялата Мара втасала, ама си говорят колко големи гърбици имала.

Иван: Ето сега пак ще има „Да почистим България”. А не е ли по-лесно, вместо да я чистим за един ден, изобщо през цялото време да не я цапаме. Това се нарича цивилизованост.

Румен: Забелязали сме обаче, аз бих ви подсетил за начина по който се случват всички неща у нас – по един изкривен начин, развален и мутирал начин. Както и социализмът не се случи по скандинавския начин – свидетели сме, там бяхме 6-7 години и сме виждали какво значи да плащаш данъци, да си осигурен от една държава, да виждаш как парите ти се връщат в едни прости неща в живота… Така че социализмът в скандинавските страни наистина изглежда несравнимо с нещата тука – на фона на вълчето време, в което живеем. Защото това не е нито демокрация, нито социализъм. Това е постсоциализъм – олигархичен от руски тип; най-лошия тип.

Не можеш да ме стигнеш

даже с мисъл, познавам и отрова и капани.

Ще виждаш с нокти по снега съм писал,

но няма да ме хванеш.

Ще се скрия в сърцето си, както знам,

с орисия пак да остана, пак да се скитам сам.

Ще зария спомена в ямата и ще свикна с мисълта,

че те няма.

По вълче време сам ще те открия.

До тебе като сянка пак ще тичам.

И впил в луната зъби, ще завия.

/от „Вълче време”/

„ПОСЛЕДНИТЕ” ЦЕННОСТИ В НАС

Моята работа пък е такава: да ровя и търся алюзии, събития и дори в изкуството – а в него: „някаква си” рокмузика – знаци в миналото, които подклаждат размислите ни в настоящето, за да имаме бъдеще, което да мечтаем. И рокът винаги е бил – за мен – неотменим с посланията си.

Румен: Не знам дали ги има и сега тия неща от нашия рок, но знам че в този концерт Вълче време, ние сме направили точно това – само заглавието на песните ни достатъчно говорят за посланията и една програмност, която този концерт държи в себе си като алгоритъм.

Косьо: В интерес на истината, в днешния ден или вчерашния, послания няма. Вярно е. Липсват.

Румен: Аз мисля, че от 23 години насам подмяната на ценностите е изключително планомерна у нас. Те подмениха ценностите – аз ти взимам тефтера и ти няма повече да пишеш в него, махам ти този тефтер и ти давам нещо – което не е ясно какво е, но то сменя твоите ценности, отношението ти, радостта от работата ти… Това се нарича подмяна на ценностите, това се случи тези 23 години; няма да слушате тази музика, това ще правите…

Иван: И атакуваха децата, което е най-важно.

Румен: А глобалната комуникация е нож с 2 острието. Едновременно с красивото нещо, до мъничко градче с едни запазени традиции, където има празници и история, но там изведнъж отива и голия задник на Азис. И хората се объркват. И ако ме няма да ти обясня каква е разликата между голия задник и красивите неща, примерно Деня на театъра - ти няма да знаеш какво да предпочетеш. Това е ножът на глобалната комуникация. Ние не сме подготвени за такава информация. По отношение на музиката – намирахме начини преди да ни носят музика, ние знаехме какво излиза, каква е схемата на синтезатора. Сега продължава това да бъде така – хем всичко е променено и не е нужно някой тайно да ти носи информация отвън…

Последният човек върви към нас,

Върви без пол, библия и знаме.

Последният човек не иска власт,

Той няма име, глас и памет.

Върви към нас.

Не се усмихва, нито ни се сърди.

Сърцето му е мъничък компас,

Стрелката му, насочена, не мърда.

Последният човек не иска власт,

Не чувства жега, студ,

Не чувства страх.

Върви човек, а всъщност – гола кукла.

/от „Последният човек”/

Отбелязвам, че – според мен – всеобщата криза е повлияла и на изкуството и не е подминала рока. И ги питам те виждат ли светлина в дъното на тунела – която да не е от идващия експрес.

Иван: Тенденцията е, че новите неща, каквото и да се прави, пълните зали са със старите групи. Така или иначе, много трудно си пробиват път новите – аз не се сещам за повече от три. А Ролинг Стоунс, ЕйСи/ДиСи пълнят залите…

Косьо: …не е много хубаво това, но за съжаление е факт. И е така поне от 15 години. Няма какво да се лъжем – има криза в световен мащаб.

Румен: Няма ги тия огромни събития, които ангажират общества, публика, музиканти. Но светът си върви в някаква посока – не винаги може да се предвиди накъде ще тръгнат нещата.

Над бездна заставам без крила,

Затварям очи над пропастта.

Стигам до някъде, а после пак – назад,

Няма да мога и днес да полетя.

Събирам ръцете и мълча.

В тълпата по Орлов мост вървя.

Поне един орел да ми даде крила,

За да политна към теб сега в града.

/от „Опит за летене”/

КРИЛЕТЕ НА ИНАТА ЗА ЗАЕДНОСТ

Иван: Ако не я виждахме /светлината в тунела – б.а./, нямаше да правим това, което правим. И очевидно – рано е да се говори сега преди концерта – но ако Зала 1 в НДК отново е пълна, ще се окаже, че сме прави в това, че има хора, които нямат желание да им се подменят ценностите. Както на моя син, на неговите, не успяха да ги подменят. Значи истината започва някъде в семейството.

Румен: Основните европейски ценности, които правят една цивилизация такава, това са 2 основни неща – религията /която е не само в църквата – тя е възпитанието в принципите на доброто у дома, на обмяната на добрина между хората/ и законът – ако нямаш респект от него, идва хаоса. Историята и културата – добавям ги, ако ги няма, нямаш минало и не знаеш защо говориш този език дори.

Иван: Нашата култура ни е запазила българи, иначе можеше сега да сме част от Гърция или част от Турция.

Румен: Така или иначе, ако нямаме собствена култура и история, ние ставаме едно население на тази територия. Знаем, че е била голям кръстопът – би станало още по-лошо. Трябва да участваме всички в запазването на културата, тя е запазване на идентичността.

Хей, иде вятър, иде…

Сепнато от сладък спазъм,

вдига времето камшика,

песента която пазим,

вятър тананика.

И косите ми сивеят,

и душата ми отлита.

Хей, иде вятър, иде…

/от „Иде вятър”/

ХАРДLIVE ВЪВ ВЪЛЧЕ ВРЕМЕ

Разбира се, поговорихме и за самия концерт. Както каза Косьо: Готвим се прозаично, по 6-7 часа репетиции. Оставям повече от тази част за аудиофайла на „Музикална кутия” и във видеото. Всъщност, за самия концерт.

Иван: Като ги чух за пръв път нещата с новите им аранжименти, си казах, я, ние пък тези неща можем ли да ги изсвирим. Оказа се, че можем и нещата вече стават все по-приятни. Ние си вдигаме сами летвата.

Румен: Обединихме идеите с младите и на мен ми е приятно, че репетираме. Ние си го правим съвсем сърцато. Трябва да може в едни два часа да се излее истински. И реално го правим съвсем сърцато – цялата програма, за да се уморяваме толкова, колкото от други концерти – все едно ги има – да може това нещо истински да влезе в теб. То е само два часа. Но важно е какво ще направиш тъкмо в тия 2 часа – това е твоето време. Ние на всяка репетиция правим по един концерт.

Иван: Има парчета, които никога не сме свирили, не са свирени на живо и са направени така, не както са записвани. И е хард – през нашата призма, доколкото ФСБ е хард.

Румен: Става въпрос за самото отношение. Нашето отношение не е романтично както беше в ФСБ "Симфони". Ние там търсехме лиричната страна на нашата музика. Сега ние търсим тази страна, която носят „Иде вятър”, „Последният човек”…

Косьо: Посланието на „Иде вятър” е актуално до ден днешен. Значи, нещата не са се променили много.

Вечно сами свръх острието,

как да летим - не помним небето!

Пропуснахме пак тази възможност

да влезнем във крак с времето сложно.

Аз съм силен и оставям слабите

да послушат, да послушат моите песни.

Като чорапи нахлузват ви представите,

кое е трудно, кое е лесно.

Възрастните лица очакват светлина

във тунела на старата утопия,

колко още...

Не стигат до първия лъч.

Вечно сами...

/от „Острие” – текстът е на Владо Попчев, наричан и „Унгареца”, от „Конрол”/

Ще се видим в залата. Шегувахме се с пишещите ми колеги и посветените меломани. Пожелах на ФСБ – след Лайва – да има поне няколко рецензии и впечатления, които да им харесат, да са искрени и името на автора им да е непознато. Казаха – с поговорката, че животът се случва, докато кроиш планове – сега всички усилия и емоции са вложени само в това начинание. За последните три години преживяхме Хит-концерта, Класическият и дойде ред на Хард-Лайва. Но ФСБ винаги са успявали да ни изненадат и заведат в Красивата страна на съпреживяната Музика. Фантазиите Са Безкрайни.

Аудиофайлът на тази специална Музикална кутия с част от интервюто и музиката на Формацията – можете да слушате ТУК.

А като бонус  е Видеоинтервюто, реализирано от Лъчо Ангелов, за фенове и любопитни, които не са ги виждали от миналата година.

Следете новините ни в GoogleNews