Джуди Денч: Вече не мога да играя и да чета, но имам толкова много за разказване

В мемоарите си "Is it too late to make a run for it?" Джуди Денч си спомня за деликатната подкрепа на Робин Уилямс и разочарованието от ''Котките''.

Излизането на мемоарите съвпада с болезнено признание на актрисата за ограниченията, които загубата на зрението поставя пред работата ѝ. На 22 октомври в интервю за BBC Radio 4 Денч заяви, че вече не може да играе в театъра и киното.

„Не мога да бъда на сцената, не мога вече да играя в пиеса или във филм. Не мога вече да чета“, каза тя.

Актрисата страда от макулна дегенерация, за която говори публично още през 2012 г. В последното интервю тя признава, че не успява да различи лицето на журналистката, седнала съвсем близо до нея.

Влошеното зрение затруднява и подготовката ѝ за роли. Денч, която дълго е разчитала на фотографската си памет, обяснява, че за запомнянето на репликите е било важно да вижда и мястото им върху страницата. Постепенно се налага приятели да ѝ четат текстовете, за да ги учи чрез слушане и повторение.

През декември 2025 г. тя сподели и за пропуски в ежедневната си памет, макар да продължава да рецитира Шекспир.

Книгата

В новите си мемоари 91-годишната актриса разказва за подкрепата в дните на болестта на съпруга си и за разочарованието от филм, събрал големи имена и несбъднати очаквания.

Един жест на Робин Уилямс, направен далеч от камерите, остава сред най-скъпите спомени на Джуди Денч. В новата си мемоарна книга "Is It Too Late to Make a Run for It"  британската театрална и филмова актриса разказва как колегата ѝ подкрепил нея и тежко болния ѝ съпруг Майкъл Уилямс. Сред страниците за приятелствата, брака и работата си тя се връща и към едно от големите разочарования в кариерата си — екранизацията на „Котките“ от 2019 г., съобщава „Върайъти“.

Книгата, създадена в сътрудничество с актьора и режисьор Брендън О’Хийа, излезе във Великобритания на 22 октомври. Американското издание се появява на 3 ноември. На 91 години Денч се връща към детството си в Йорк, семейството, което я насърчава да стане актриса, големите роли и случките зад кулисите.

Историята с Робин Уилямс е от гостуване в дома на Били Конъли в Шотландия. Денч е там със съпруга си, който по това време се бори с рак на белия дроб.

„Една вечер в гората имаше голямо празненство с традиционни танци и лагерен огън“, спомня си тя в откъс, публикуван от списание „Пийпъл“. „Майкъл беше много болен по това време и виждах как силите му го напускат. Затова си пожелахме лека нощ и започнахме да изкачваме един много стръмен хълм.“

Уилямс забелязва, че двамата си тръгват, и ги настига.

„Робин Уилямс дойде до нас и предложи помощ, но Майкъл каза, че ще се справи сам“, продължава Денч. „Тогава Робин отвърна: „Е, мисля все пак да ви пазя гърба“, което беше толкова мило от негова страна.“

Тъкмо деликатността на предложението остава в паметта ѝ.

„Често мисля за този момент — за чувствителността и разбирането на Робин, за това как просто предложи да бъде до нас и да ни подкрепи деликатно, без да се натрапва.“

Денч и Уилямс участват в „Хамлет“ на Кенет Брана от 1996 г. Три години по-късно той ѝ връчва „Оскар“ за най-добра поддържаща женска роля за превъплъщението ѝ в кралица Елизабет I във „Влюбеният Шекспир“.

Майкъл Уилямс умира на 11 януари 2001 г., на 65 години. Двамата с Денч са женени от 1971 г. Робин Уилямс почина през 2014 г., на 63-годишна възраст, след кариера, включваща „Обществото на мъртвите поети“, „Мисис Даутфайър“, „Джуманджи“ и „Добрият Уил Хънтинг“.

Сред професионалните спомени в книгата е участието на Денч в „Котките“ на режисьора Том Хупър. Филмът по едноименния мюзикъл на Андрю Лойд Уебър събра актьори и музиканти като Идрис Елба, Джеймс Кордън и Тейлър Суифт, но претърпя критически и търговски провал.

„О, Господи, направо не мога да го преживея“, пише Денч за съдбата на продукцията и отбелязва колко дълго Лойд Уебър е чакал мюзикълът да стигне до големия екран.

„Жалко за всички добри намерения и за целия този талант. Разбрах, че критиците са били доста враждебни към филма. Никога не съм гледала окончателната версия, така че не мога да съдя.“

Актрисата защитава усилията на хората, участвали в създаването му:

„Единственото, което ще кажа, е, че никой не започва с намерението да изиграе лошо роля или да направи лош филм. Даваш най-доброто от себе си, предлагаш нещо на публиката и се надяваш хората да го приемат и да споделят преживяването.“

За Денч „Котките“ има и много по-стара история. Тя е трябвало да участва още в оригиналната лондонска постановка през 1981 г. като Гризабела. Скъсано ахилесово сухожилие по време на репетициите я принуждава да се оттегли, а ролята е поета от Илейн Пейдж. Близо четири десетилетия по-късно Денч се присъединява към филмовата версия, този път като Стария Дютерономи.

Новите мемоари са организирани около разговорите ѝ с О’Хийа, с когото тя работи и по книгата за Шекспир "Shakespeare: The Man Who Pays the Rent". Разказите преминават през театъра и киното, приятелствата, шегите в гримьорните и съмненията, съпътстващи работата дори след десетилетия успех. Заглавието — приблизително „Твърде късно ли е да си плюя на петите?“ — също препраща към сценичната ѝ тревога: Денч признава, че оставя чантата си до вратата на репетиционната, в случай че ѝ се прииска да избяга.

Следете новините ни в :