Петър Стоянов: Идеологиите убиват милиони (видео)

Идеологията е тази, която ти позволява да гледаш на хората като на твари, като на бройки, като на числа, като на врагове, каза Петър Стоянов, президент на България между 1997 и 2002 г., по време на представянето на втория том на тритомника "Народният съд в България (1944-1945). Герои и антигерои". Сборникът беше представен в аулата на Софийския университет, а първите двеста души получиха и безплатно копие на научния труд. 

Публикуваме цялата забележителна реч на бившия президент Стоянов: 

Уважаеми госпожи и господа, най-напред, разбира се, поздравления за всички от екипа на професор Мартин Иванов за огромния труд и най-вече за великолепния резултат, който се е получил въз основа на този, бих казал, къртовски положен труд.

Няма съмнение, че темата за Народния съд не е съвсем нова. Всъщност веднага след промените в '89-та година, наред с жестокостите, съпровождали съществуването на комунистическите концентрационни лагери, се повдигна, разбира се, и тази тема. Тогава излязоха и много сериозни трудове. И аз си спомням как в „Черната книга на комунизма“ на Стефан Куртоа, главата за Централна и Източна Европа, която беше написана от един чешки дисидент Карел Бартошек, давайки представа за общата картина на комунистическия терор след края на Втората световна война, той казва, че особено се отличи България в това отношение, и дори съвсем точно цитирам, нали, че случила ли се е в България дивашка чистка. Често пъти съм си мислил дали това се дължи на прословутата наша прекомерност във всичко.

Но трябва да признаем, че Народният съд е само върхът на айсберга. Народният съд е създаден с претенция да създаде легална обвивка на терора, който се извършва не само чрез него, чрез осъдителните присъди, но и покрай него. Известно е писмото на Георги Димитров до Трайчо Костов точно около създаването на Народния съд и преди той да започне да действа: „Безпощадно отношение към близките и роднините, никаква пощада и нещо повече — и да бъдат ликвидирани най-злостните врагове на комунизма от наши, нарочно създадени тройки“. Разбира се, долу е написано: „Всичко това да се пази в абсолютна тайна“. По това време Георги Димитров е секретар на Международния отдел на Съветската комунистическа партия. След това се случва той да стане министър-председател на Нова България. И няма как в България терорът да не се осъществява по един особено жесток начин дори в сравнение с другите източноевропейски държави.

След Втората световна война, като антипод на злодеянията на фашизма, всичко, което правеше комунизмът и сталинисткият режим, някак си изглежда оправдано дори в очите, да речем, на западноевропейската интелектуалност. Френската интелигенция е особено активна в този смисъл. И Арагон, и Елюар, и Жан-Пол Сартър, всички те са склонни да оправдават сталинистките репресии затова, защото смятат, че в крайна сметка се изгражда една нова държава, ново общество и така нататък. Да се чудиш, това са хора, възпитани в духа на Френското просвещение. Да се чудиш с каква лекота подминават това пренебрежение към човешкия живот, което се демонстрира от комунистическите режими в Източна Европа и особено в Съветския съюз.

Съвършено пренебрежение, става въпрос за бройки, за числа. Неволно си спомняш биографията на Ленин, написана от генерал-полковник Волкогонов, който дори по време на Съветския съюз беше член на Централния комитет. Получава достъп до архивите на Ленин, това е светая светих, съветската архивистика получава достъп чак по времето на престройката, и първите бележки, които вижда написани на ръка, го ужасяват. Една от тях — с това започва всъщност книгата: „В Латвия никаква пощада, да се застрелят между 200 до 300 души, да се изберат хладнокръвни хора за това“. Според мен голямата загадка, големият трагизъм на тези събития се крие в разликата между 200 и 300 души. Това са 100 души. Дали ще убиеш 200 или 300, не е от огромно значение. 100 души, които имат семейства, които оставят следи.

Българският терор — ще кажа нещо, което не искам да прозвучи цинично — ако не друго, поне дава повод на единствения западноевропейски интелектуалец след Втората световна война — това е Робърт Конкуест, който пише своята книга „Големият терор“. Ще се върна към един мой спомен с този човек, когото познавате. Алекс Алексиев беше дори-дори единственият българин, който е общувал с Робърт Конкуест и беше страшно учуден, когато Конкуест започнал да му цитира „Облаче ли бяло“ на български. Алекс ми беше казал: „Откъде го знаеш?“, казва той: „Аз служих в съюзническите войски в България веднага след Втората световна война.“ Конкуест първоначално е в известен смисъл левичар. В България, казва той, „аз разбрах какво е комунизмът и това ме е направило в известен смисъл антикомунист“, за да му дадем почит, след като той е обругаван през цялото това време от неговите събратя интелектуалци като продажен слуга на капитализма. След рухването на комунизма си спомням едно негово интервю — вече не си спомням с кого, журналистката го пита: „Какво ще кажете сега на тези, които ви казваха слуга на империализма и не вярваха, че е имало Голям терор, че е имало сталинистки чистки, че са били убивани милиони?“ И спомням си с удоволствие отговора му: „Нали ви казвах, идиоти такива!“. Само това ще ви кажа.

За да не бъда многословен, много пъти съм си задавал въпроса как е възможно изобщо да се извършва терор в такива огромни размери? Не само в България, която е малка и все пак няма Сибир, но има Белене, но в Съветския съюз, където се говори за десетки милиони. И сякаш най-точния, най-верния отговор получих от Солженицин. Някъде в „Архипелаг Гулаг“, разсъждавайки на тази тема, той казва: „И най-зловещият герой на Шекспир не може да убие повече от 10 души. Просто не може. А при нас, казва той, се убиваше на конвейер — десетки, стотици, хиляди. А героят на Шекспир, казва той, не може да убие повече от 10 души, защото няма идеология. Идеологията е тази, която ти позволява да гледаш на хората като на твари, като на бройки, като на числа, като на врагове“. При това, както сполучливо казва Ханна Аренд, „обективни врагове“.

Всъщност, преди да започне Народният съд, вече има ясно съзнание у неговите създатели: кои са виновните, кои трябва да бъдат ликвидирани. Това са обективни врагове, те не са извършили никакво деяние. Всеки, който е завършил първи курс право, знае, че няма престъпление, няма наказание без деяние. Трябва да има виновно деяние, нещо трябва да си извършил. Обективните врагове не са извършили нищо, те са обективни по рождение, те са обективни врагове заради семейната си среда, заради по-високото си образование, заради манталитета си, заради склонността да не се подчиняват на една комунистическа уравниловка. Тяхната съдба е решена още преди Народния съд, тя продължава да бъде същата мъчителна дълги години след Народния съд.

И си мисля винаги в такива случаи, дали мога да изкарам някакъв оригинален извод. И изводът е: всичко това може ли да се повтори? Звучи много зловещо, знам. Но не само от книги, а от личен опит, разговаряйки с много хора — след промените, преди това никой не смееше да споделя тези неща — са ми казвали как са се събирали в навечерието на 9 септември 1944 година групи хора в моя роден град Пловдив. И как винаги е имало някой, който им е казвал: „Вижте, дайте да се организираме, да напуснем. Ние сме хора, които имаме известно състояние, говорим езици“, това е градската интелигенция. Всички други избухвали в смях: „Ха-ха-ха, ти си луд! Защо да напускаме?“. „Защото ще дойде Съветската армия?“. „И какво, като дойде Съветската армия? Стои Западът, който е нашият гарант, ще има Съюзническа комисия, в крайна сметка ние сме демократична държава и, което е най-важно, какво сме направили? Ние сме гимназиални учители по немски и френски, ние сме търговци, ние сме адвокати. Защо да бягаме, от кого да се спасяваме? Няма защо да се вълнуваме по този въпрос“. В крайна сметка — Буров — завършва живота си в лагер, човек с много възможности.

Добре де, хубаво, ето какво ми идва на ума като заключение. Оруел във „Фермата на животните“, наред с много други неща, малко преди средата стига до един епизод, в който завзелите властта прасета прокарват забрана, според която само те могат да ядат ябълки. Останалите животни — властта принадлежи на всички животни, в името на всички животни е взета. Забраната, която прокарват прасетата, е, че само те могат да ядат ябълки, останалите животни не могат. В една по-късна бележка или интервю, където съм чел някъде, Оруел казва: „Ако прасетата тогава се бяха възпротивили, нямаше да се стигне до този ужасяващ край във фермата на животните“. С това завършвам: трябва да се възпротивиш навреме.