Когато децата станат съдии и палачи

Има престъпления, след които обикновено въпросът е „Кой го извърши?”. Има и престъпления, след които въпросът е много по-страшен: „Как стигнахме дотук?”. Убийството на 37-годишния Георги Кузев в Пловдив не е просто история за група жестоки тийнейджъри. То е предупреждение за общество, което позволи саморазправата да се превърне в съдържание, а насилието – в идентичност.

На 4-ти август 2026 г. Георги отива на среща на Младежкия хълм в Пловдив, уговорена през интернет с момиче, представило се като 15-годишно. Вместо момичето обаче го очаква група тийнейджъри. Последвалият ужасяващ побой продължава повече от час. По данни, представени пред съда, Кузев е бил душен, ритан с кубинки, удрян с метална палка, заплюван и унижаван, по тялото му са били гасени фасове и са били рисувани нацистки символи, а в раните по главата му е тръскана пепел от цигари. Той е молил за милост, но насилието не е спряло. След това част от участниците са заснели гаврите и убийството и са качили снимки и видеа в социалните мрежи, а други тийнейджъри са се появили в TikTok, говорейки и смеейки се за случилото се.

Насилието като спектакъл

Това не е просто история за насилие. Това е история за насилието като спектакъл. И за деца, които изглежда са стигнали до убеждението, че могат сами да определят кой е виновен, да организират наказанието му и да го превърнат в съдържание.

Трябва да спрем да наричаме това „детска агресия”, тъй като изразът е твърде слаб, за да дефинира случилото се. Всички сме били деца. Почти всички сме проявявали агресия и сме се сбивали понякога: в училище, на игрището, в махалата. Тук обаче според публично известните данни имаме нещо много, много повече: намиране на мишена, примамване на мишената, събиране на група, разделяне на участниците, продължително насилие, унижаване на жертвата, заснемане, публикуване и последващо демонстриране на гордост от извършеното.

Съдия Петко Минев от Окръжния съд в Пловдив, който постанови вземането на мерките за неотклонение на обвиняемите, заяви, че за 20 години наказателна практика не е виждал подобно „принизяване на човек като личност”. По думите му нападателите са били разделени на две групи, първата е започнала побоя, а после към нея се е присъединила втората. Кузев е молил за милост, без това да спре насилието. Това вече не е просто импулсивно поведение, а ескалирала групова жестокост. И именно тази ескалация трябва да бъде обяснена и разбрана, за да се сведе до минимум възможността, не дай боже, да се повтори.

Защо не са спрели?

Човек може да извърши убийство в момент на афект, но едночасовият побой поставя друг проблем. В продължение на десетки минути, в продължение на хиляди секунди, е имало множество възможност някой да каже „Стига!”, някой да се отдръпне, някой да извика полиция, някой да извика линейка, някой просто да осъзнае, че това вече не е наказание, а мъчение, но нищо от това не се е случило.

Тук се появява един от най-важните механизми на груповата психология: отговорността се разпределя между всички („Не аз започнах”, „Другият го удари”, „Аз само бях там”, „Всички го правеха”, „Аз само снимах”). В индивидуалното съзнание отговорността се размива, но има и още нещо. Когато групата вече е определила жертвата като „враг”, спирането може да означава предателство към групата. Тогава въпросът вече не е: „Правилно ли е това?”, а „Ще остана ли един от тях, ако откажа?”. И точно тук принадлежността може да стане по-силна от съвестта.

От „заподозрян” до „враг”

Има една дума, която вероятно е изиграла ключова роля: педофил, но е важно да се направи принципно разграничение. Дали Георги Кузев е извършил или възнамерявал да извърши престъпление срещу дете е въпрос на доказване. Близките му категорично отхвърлят твърденията за педофилия и го описват като човек, който си е търсил приятелка и е бил подведен. Решаващият въпрос в случая не е дали Кузев е бил педофил, а в какво са вярвали самите нападатели. Ако те са били убедени, че пред тях стои „педофил”, тогава думата вече е изпълнила друга функция. Тя не е била просто описание, а морална присъда.

Дехуманизацията: когато човекът престава да бъде човек

Това е вероятно най-мрачният механизъм. За да измъчваш човек, трябва по някакъв начин да премахнеш от съзнанието си факта, че той е човек. Той трябва да стане: „педофилът”, „изродът”, „врагът”, „мишената”. Това обяснява защо унижението е толкова важно. Бой е едно, но бръснене на вежди, плюене, гасене на фасове по тялото, рисуване на символи и демонстративно фотографиране са нещо съвсем друго. По думите на съдия Петко Минев именно унижението и „принизяването на човек като личност” са сред най-потресаващите характеристики на случая. Това вече не е просто желание да бъде причинена болка, а желание жертвата да бъде лишена от човешко достойнство. И това е качествено различна форма на насилие.

Субкултура

До вчера можеше да кажем, че това са група ненормално жестоки младежи. Журналистическите разследвания и публикации обаче вече направиха тази теза недостатъчна и поставиха случая в контекста на по-широка интернет субкултура на т.нар. „ловци на педофили” и го свързаха с руското движение „Окупирай педофилията” на Максим Марцинкевич, известен като Тесак (термин за широк нож или сатър на руски език). Тук вече не става дума просто за „лошо влияние от интернет”, а за присвояване на готова идентичност.

Емоционална незрялост и контрол на импулса

Юношата все още развива способността да прогнозира последиците, да контролира импулса, да оценява риска, да потиска поведението си под натиск от групата, но юношеството не е оправдание за убийство. Повечето 15–17-годишни много добре разбират, че тежкият побой може да убие човек. Възрастта може да обясни уязвимостта към групово влияние, но не обяснява сама по себе си крайния резултат.

Детето не просто извършва насилие. То влиза в роля

В интернет могат да бъдат намерени готови роли: „ловецът”, „борецът срещу злото”, „наказващият”, „човекът, който прави това, което държавата не може”. Такива роли са много привлекателни за юношата защото му дават нещо, което нормалното ежедневие трудно дава: значимост, а това му носи силна психологическа награда. Вместо „Аз съм едно от многото деца”, се появява „Аз съм ловец”, вместо „Никой не ме забелязва” се появява „Аз наказвам лошите”, вместо „Нямам власт” се появява: „Аз решавам кой заслужава наказание”.

Камерата - извършителят иска да бъде видян

Камерата не е просто свидетел, а е част от престъплението. Преди социалните мрежи човек можеше да извърши престъпление и да се страхува то да не бъде разкрито. В дигиталната култура е налице парадокс: понякога извършителят иска да бъде видян, защото видеото може да донесе статус, популярност, признание, страхопочитание, принадлежност, лайкове, репутация. Тогава камерата превръща насилието в изпитание пред публика. А когато публиката е част от мотивацията, жертвата вече не е единствената цел.

Смехът след убийството

Излезе информация, че други младежи са се появили в TikTok, говорейки за случилото се смеейки се. В едно от видеата прозвучава реплика от типа „като по план е”. Проблемът явно не приключва със самото убийство, а насилието продължава да съществува като социално съдържание – то се обсъжда, имитира, подиграва, споделя, което означава, че сред определена част от онлайн аудиторията убийството вече може да функционира като медиен продукт. И тук трябва да се запитаме не само „Кои са извършителите?”, а и „Каква е публиката, пред която те са искали да се представят?”.

„Ловците на педофили” и моралният капан

Не всяка гражданска инициатива за защита на деца е престъпна. Не всеки човек, който подава сигнали за предполагаеми сексуални насилници, е опасен. Дори самият Ален Симеонов, една от фигурите, с които медиите свързват тази субкултура, публично се разграничи от убийството и заяви, че неговият метод не включва убийства. Но това не решава проблема защото може да има разлика между намерението на организатора и начина, по който неговият модел се възприема от последователите му. Ако детето вижда фалшив профил, примамване, обграждане, унижение, заснемане, публикуване, то може да усвои не юридическия призив „предайте доказателствата на полицията”, а самата форма на действие. Именно това е опасността от субкултурата.

Социалните мрежи сами по себе си не създават убийци

Социалните мрежи могат да съкратят пътя между фантазията, груповата идентичност и реалното действие. Те осигуряват готови модели за поведение, общности, публика, възможност за анонимност, усещане за безнаказаност, постоянна конкуренция за внимание, визуално съдържание, което може да нормализира насилието. Милиони деца обаче използват TikTok, Instagram, YouTube и други платформи, но само нищожна част от тях извършват тежки престъпления. Омръзнало ми е да повтарям, че формулата социални мрежи = убийци не е вярна. Но има друга формула: социални мрежи + уязвим юноша + група + радикализиращо съдържание + морално оправдание + липса на контрол = много по-висок риск. А това, за съжаление, е много по-смислена хипотеза.

Групата е може би най-важният фактор

В групата се получава размиване на индивидуалната отговорност, взаимно насърчаване, демонстрация на смелост, страх да не изглеждаш страхлив, постепенно повишаване на границата на допустимото, превръщане на жестокостта в групова норма. На 14–17 години групата на връстниците има огромна тежест и може да се превърне в по-силен модел за поведение от родителите и учителите. В случая не става дума за един юноша, който внезапно решава да убие човек. Става дума за група младежи, за които към момента няма данни да са сформирали банда за престъпления, а за приятели с общи интереси и музикални предпочитания като част от тях са ученици в добри училища. Това разбива една удобна митология, че тежките престъпления се извършват само от „лоши деца”. Крайно време е да разберем, че понякога опасното поведение се появява в група от деца, които отвън изглеждат напълно нормално.

„Добри училища” не означава липса на престъпления

Четирима от убийците са ученици в елитни пловдивски училища, а само една не посещава училище. (Въпросната е сред най-„възрастните” в компанията и е била „примамката”. Ако разследвах извършеното престъпление и/или ако бях психолог, бих обърнал особено внимание на нейната роля и влияние в компанията.)

Посочвам тази информация не за да бъдат заклеймени конкретни училища, тъй като те не носят отговорност за престъплението, а защото тя показва нещо друго – че образованието и социалният статус не са гаранция за морална устойчивост. Едно дете може да учи в добро училище и едновременно да живее в радикализираща онлайн или друга среда.

Добро семейство не е достатъчно

Вече се появи тезата, че родителите са изпуснали контрола, а адвокат на обвиняемите говори за влияние на социалните мрежи и недостатъчен родителски контрол. Това е възможен фактор, но не е достатъчно обяснение, защото съвременният родител има проблем, който преди едно поколение практически не съществуваше: неговото дете има втори живот, който не се случва в училището, на улицата, в дома, а в телефона. Там родителят може да не знае в кои групи участва детето, какво съдържание гледа, кои са неговите онлайн герои, какви символи използва, какви идеи приема, с кого общува. Родителският контрол през XXI век трябва да включва не само къде е, какъв успех има, кога се прибира, а и в какъв свят живее онлайн.
Твърдението, че убийците са от „нормални семейства” ме тревожи още повече защото означава, че традиционните ни представи за риска са недостатъчни. Проблемът не е само, че бедността води до престъпност, а че престъпността може да бъде и сбор от на пръв поглед не чак толкова притеснителни фактори: скука + група + интернет + идентичност + радикализиращо съдържание + липса на граници. И това може да се случи навсякъде.

Училището трябва да бъде променено

Отговорът не може да бъде, че това се случва извън училището. Защото децата не разделят живота си на „училищен” и „онлайн”. Групата съществува едновременно в двора, в чата, в TikTok и на улицата. Училищната превенция трябва да може да разпознава групи, които системно унижават други, проявяват насилие, героизират агресивни фигури, използват символи на екстремистки движения и заплахи, организират онлайн „акции”, заснемат унижения, системно дехуманизират други хора. Не всяко от тези поведения означава бъдещ убиец, но комбинацията им може да бъде предупредителен сигнал.

Нацистките символи

Тук също трябва да се избягва сензационността. Появата на свастика или определен жест сама по себе си не доказва, че даден човек е идеологически неонацист. Но в конкретния контекст тя е важна защото според публикуваните анализи снимките показват комбинация от унижение на жертвата, нацистка символика, специфични жестове, музика и публикуване онлайн. Тази комбинация показва възможно подражание на готов визуален и поведенчески модел, а това е различно от спонтанното използване на един символ.

Радикализация

Радикализацията не означава непременно тероризъм, а може да означава процес, при който човек постепенно приема, че „нашата група е права”, „другите са врагове”, „правилата не важат за нас”, „насилието е оправдано срещу тях”, „институциите са слаби”, „ние трябва сами да действаме”. Тази последователност е много по-опасна от конкретна политическа идеология защото тя може да се появи около всякаква кауза. Днес „ловим педофили”, утре „наказваме крадци”, после „наказваме предатели”, а накрая „решаваме кой има право да живее”.

Саморазправата изключва държавата

Правовата държава изисква разследване, обвинение, съд и присъда. Саморазправата сама определя вината и наказанието и го изпълнява. Точно затова твърдението, че държавата нищо не прави е изключително опасно. То звучи привлекателно, но всъщност означава „Никой не може да ме спре”.

Парадоксът „ловът на педофили” може да застраши именно децата

Това е може би най-ироничната част на историята. Ако целта е да се защитят децата, саморазправата може да постигне точно обратния резултат. Тя може да компрометира доказателства, да изплаши реални жертви, да предупреди извършители, да доведе до грешно набелязани хора, да превърне деца в участници в опасни дейности, да нормализира насилието. Фундаменталният въпрос е можем ли да защитим детето, като го научим да унижава и бие друг човек? Отговорът е очевиден.

Не трябва да обвиняваме компютърните игри

Това също е изкушаващо, но би било крайно несериозно. Насилствените компютърни игри могат да бъдат предмет на дискусия относно определени форми на агресивно поведение, но от тях не може да се изведе пряка причинно-следствена връзка с конкретно убийство. Да твърдим, че са убили защото са играли компютърни игри с насилие означава да заменим анализа с морална паника.

Истинският проблем е комбинацията

Нито един фактор сам по себе си не е достатъчен. Не само интернет, не само родителите, не само училището, не само нацистката символика, не само групата, не само „ловците на педофили”, не само наркотиците, ако изобщо са били употребявани. Опасността се появява при комбинацията.

Дигиталното възпитание

Българската образователна система често говори за безопасност в интернет, но децата трябва да бъдат обучавани на нещо много по-дълбоко: как алгоритмите могат да ги въвлекат в радикални общности. Как започва това? Едно видео, после второ, после трето. Алгоритъмът разбира интереса и показва още. Детето започва да вярва, че всички мислят така и попада в дигитален балон. След него идва групата, след групата – идентичността, след идентичността – действието.

Да престанем да романтизираме „героите”

Една от причините радикалните групи да привличат млади хора е, че създават герои: „ловецът”, „боецът” „наказателят”, „човекът, който не се страхува”. А трябва да създадем противоположния модел: човекът, който има смелостта да спре или поне да се опълчи на групата. Защото истинската смелост не е да удариш човек, когато си с още десет себеподобни човекоподобни. Истинската смелост е да кажеш „Няма да го направя, защото не е правилно, защото не е човешко”.

Фундаменталната грешка в начина, по който говорим за непълнолетните извършители на престъпления

След убийството се появиха две крайности. Едната е, че те са „деца”, а другата, че са „чудовища”, „изроди”. И двете не са правилни. Да ги наричаме само „деца” звучи като омаловажаване на престъплението, а да ги наричаме „чудовища” и „изроди” означава да откажем да разберем как се е случило. По-точната формулировка е, че те са деца, извършили изключително тежко престъпление и носещи индивидуална отговорност за действията си. А обществото носи друга отговорност – да разбере процеса, който е довел до него.

Най-опасната заблуда е, че случаят е изолиран

Ако убийството в Пловдив беше просто история за група изолирани садисти, проблемът щеше да бъде криминален. Но когато откриваме онлайн субкултура, готови модели на поведение, видеа, символика, групова идентичност, последователи, нови TikTok подигравки след убийството, необходимост МВР да следи интернет за подобни заплахи, тогава проблемът вече е обществен.

Най-трудният въпрос

След всичко, което научихме във връзка с убийството, въпросът вече не е „Какво им е станало на тези деца?”. Това е твърде удобно. По-страшният въпрос е „Какво е станало с обществото, в което едно дете може да повярва, че има право да бъде следовател, прокурор, съдия и палач едновременно?”. Защото това не се случва за един ден. Първо детето трябва да повярва, че някой е враг. После – че правилата не важат. После – че групата има право да наказва. После – че унижението е забавно. После – че камерата е по-важна от човека. И накрая – че човекът пред него вече не е човек. Тогава границата е премината.

Убийството започва преди убийството

Може би най-важният урок от Пловдив е, че убийството не започва с първия удар. То започва с първата дехуманизираща дума. После идва групата. После идва оправданието. После идва камерата. После идва публиката. И ако никой не спре процеса, идва насилието. Затова превенцията не трябва да започва в момента, когато детето вече е хванало „оръжието”. Тогава е твърде късно. Тя трябва да започне много по-рано: когато детето започне да вярва, че силата е по-важна от закона, когато започне да вярва, че някои хора не са хора, когато започне да вярва, че групата има право да наказва, когато започне да намира удоволствие в унижението, когато започне да се снима в него.

Пак ли ще е чудо за три дни?

Истински провал би бил просто да осъдим виновните. Да ги накажем сурово. Да погребем Георги. Да поговорим още седмица-две. И след няколко месеца да се появи нова група деца, в нов чат, с нов „враг”, с нова „операция”, с ново видео, с нов смях и с нова жертва. Ако това се случи, няма да сме разбрали нищо. Затова случаят не трябва да остане просто поредното жестоко убийство, а трябва да стане предупреждение. Предупреждение, че когато оставим интернет субкултурите да произвеждат морални норми вместо закона, семейството и училището, когато позволим на саморазправата да изглежда като героизъм, когато превърнем унижението в забавление, когато децата започнат да играят ролята на палачи, тогава въпросът вече не е дали обществото ни има проблем. Въпросът е колко време остава до следващата жертва.