"Най-великото шоу на Земята" (The Greatest Show on the Earth) е последната песен на Nightwish от последния им албум. Заглавието е от книгата на Ричард Докинс, който сам чете дикторските текстове в песента. С нея Nightwish завършват (почти) всичките си концерти от година и половина насам. Така че това клише няма как да се избегне - както в журналистическите репортажи, така и в коментарите на феновете след концертите.

След вчерашния концерт имаше само един спор - дали това, което гледахме в "Арена Армеец" е най-великото шоу на Земята или някак си теоритично в друг ден, в друга зала и с друг сетлист пак същите Nightwish биха могли да направят още по-велико шоу.

След стотици концерти, на които съм присъствал, за пръв път се сблъсквам с такава дилема - дали една група може да бъде по-добра от самата себе си. Че няма друга, с която да се сравни, не се оспорва. Че това е най-чаканият концерт (е, ако не броим Мик Джагър, който пак няма да дойде), не се оспорва. Че "Арена Армеец" не е била толкова пълна на рок-концерт (ако не броим Лили Иванова за рок), не се оспорва.

Оттук нататък всичко лошо, което може да се каже за концерта, е само в сравнение с някакъв непостижим идеал, събран от парчета различни концерти и клипове на Найтуиш. Със сигурност това е най-добрият концерт, правен някога в България. Лошо стечение на редица обстоятелства дават основание на някои да твърдят, че все пак може и да не е бил най-голямото шоу на Земята.

Закъснението

Обстоятелство, което безспорно повлия на изживяването, беше огромното закъснение, с което започна концертът. Още в късния следобед се разбра, че апаратурата на групата е задържана на границата със Сърбия и обявеният за 20 ч. концерт ще започне най-рано в 21 ч.

Част от публиката си позволи разумното закъснение, по-голямата част обаче от страх да не изпусне началото, си дойде навреме.

Заради закъснението отпадна подгряващата група Sevi, която може би щеше поне малко да забавлява публиката в дългото чакане. А то продължи чак до 22:30 ч. В това време публиката вече беше поизнервена от небивалата гъчканица в зала "Армеец", която както многократно сме изпитвали на гърба си, не предлага условия за приятно прекарване на свободното време.

Началото

Началото беше великолепно. Знаеше се, че то ще е със Shudder Before the Beauteful - началната песен от последния им албум. Но чак след като започна си дадох сметка колко дълго всъщност сме чакали Nightwish. Не е било в последните 2 часа и половина. Чакали сме ги поне 15 г., в които те все пропускаха една страна, която безумно ги обича. Страстта и енергията, вдигнатите ръце, куфеенето в такт и сравнително успешният опит да се пее в унисон с тях много трудната за пеене песен заслужаваха в замяна най-голямата любов и раздаване, което някога Nightwish са правили. Те обаче издържаха само още една песен - Yours Is an Empty Hope, също от последния албум Endless Forms Most Beautiful. Като човек гледал хиляди пъти клипове от десетки различни концерти на Nightwish, си позволявам да твърдя, че това са най-силните изпълнения на тези 2 песни, които те някога са правили.

Кулминацията

Кулминацията обаче дойде прекалено рано и крайно неочаквано. Bless the Child е една от най-великите песни от времето на първата певица Таря Турунен. Знаем, че новата (вече трета) певица Флор Янсен няма как да бъде Таря и сме свикнали да отмята нейните песни, без да се опитва да ги прави гвоздей в програмата.

За пръв път обаче Флор направи песен на Таря, за която не можеш да кажеш в чие изпълнение звучи по-добре. Bless the Child на Таря е силна и мощна като молитва, на която дори и Господ не може да откаже. Флор я направи толкова кротка и нежна, че сигурно и Господ би се разплакал.

Времето на Анет

Ако това беше финалът, щяхме да си тръгнем благословени. Но тъй като беше прекалено рано, трябваше да има нещо още по-силно. Вместо това последва рязък срив - поредица от песни на втората певица Анет Олсен, повечето от тях от Imaginaerium. Един албум, който по скромното ми мнение, трябва да бъде забравен, а не реанимиран.

Storytime e най-хубавата песен от него, но след божествената Bless the Child звучеше разочароващо лековато.

My Walden, вече от новия албум, е песен, която много харесвам, но някак си не се получи. Новият (колко да е нов като още от 2007 г. работи с групата) член на Nightwish Troy Donockey дръпна кратка реч в началото, публиката избухна ненавреме - в паузата по средата на парчето, Флор се опита да компенсира недоразумението, но това се получи чак при следващата песен.

Elan е хитът от последния албум. Звучи доста по-леко от повечето песни в него, но е страшно добро парче. Българската публика го обича и очевидно личеше, че го знае наизуст. Това беше моментът, в който Найтуиш имаха пълния картбланш да се заиграят с публиката, да я разпяват, да я обичат, да я хвалят. Тя жадуваше това. Трябваше й само още един хит, само още няколко думи, за да съучаства в най-великото шоу на Земята.

Посоката, в която тръгнаха нещата не беше тази, но беше достатъчно добра - Weak Fantasy - много силна песен от последния и изключително силен албум, който може би не всички са имали време да оценят, но със сигурност при слушане на живо ще го направят. В предишното им турне сетлистът беше със силен акцент върху него и има защо. Флор се чувства толкова добре в песните, писани специално за нея, а албумът е толкова концептуален, че си заслужава да се свири целия, в него няма нито една излишна песен.

И когато очаквахме Alpenglow или поне Endless Forms Most Beautiful, последва 7 Days to the Wolves, от първия албум с Anette Olson - Dark Passion Play. А след него The Siren - великолепна, но слабо популярна песен от времето на Таря, писана специално, за да изпъкнат изключителните й вокални умения. И точно когато бяхме позабравили за огромната й липса, ни го напомниха.

Вероятно затова някак си не всички успяха да оценят един изключителен жест, който Nightwish и лично Туомас направиха към българската публика. В сетлиста те включиха второто по дължина в 20 годишната си история парче, която изпълняват изключително рядко и само в много специални случаи.

Да се каже "парче" за The Poet and the Pendulum всъщност е изключително нелепо. Това е великолепна 14 минутна композиция, личната изповед и възкресението на Туомас Холопайнен след мъчителната раздяла с Таря. Поради актуалното тогава и станало досадно днес сравнение между Таря и Анет обаче тази песен така и не стана популярна в България. Флор я пее прекрасно и даже се чудиш дали целта на този сетлист не е била Туомас да пробва дали холандката може да възроди отново песните, които останаха подценени при Анет. В публиката обаче не са 1000 вманиачени ценители, а 12 000 и част от тях няма как да знаят всяко лирично отклонение във вече дългата история на Найтуиш. За критична маса от хора, бароковата многопластовост звучи като излишно самоизтъкване на композиторския гений на Туомас, на който рокът му е отеснял.

Ако след това беше последвал размазващ метълски хит, сигурно тази гениална пиеса щеше да бъде оценена подобаващо. Обаче последва I Want My Tears Back, което на малцина от феновете на Nightwish им е сред любимите. Така преходът към най-големият им хит в 20 годишната им история - Nemo, се получи прекалено рязък.

Големите хитове

Nemo има 2 варианта - един стегнат, който обикновено групата изпълнява на концертите си, и един разтеглен с много сола и заигравки с публиката, който Nightwish са правили много по-рядко. Дали заради изнервянето от закъснението, дали от умора или просто защото така е било предвидено, на нас не ни се падна "специален" вариант на песента. Което беше жалко, защото едва ли са много държавите, в които Nightwish пеят пред толкова "периферни" фенове - хора, които са чули 10, 15 или 20 техни песни, знаят наизуст 2 или 3 и никой не може да ги вини, че на са наизустили The Poet and the Pendulum или The Siren.

В този ред на мисли Stargazers едва ли беше жест към тях, но беше изпълнена страхотно. Онези, които помним как през далечната вече 1998 г. превъртахме отново и отново Oceanborn, сравнявахме го с неповторимия Angels Fall First и се чудехме в каква ли посока поемат познатите само на група софийски метъли финландски дечурлига, оценихме това. За онези, които се влюбиха в тях чак след power metal-а на Century Child и Once, вероятно им се е сторило скучно.

Но едва ли имаше човек в залата, който да не се разтопи от кеф при невероятната Sleeping Sun. Таря завърши с нея втория си (и най-силен) концерт в България и тези няколко минути тогава вероятно са най-красивия спомен на онези 3-4 хиляди, които бяха препълнили до краен предел "Универсиада". Флор я изпя толкова гальовно и красиво, че да не ни се налага да правим сравнения с космическата безпределност в гласа на Таря.

Ghost Love Score е сред онзи тип песни, за които най-вманиачените фенове могат да кажат, че им е най-любимата песен на групата. Моментът е много силен. Метълът и симфонията са се слели в едно. Трябват още 2-3 толкова силни песни, за да забравиш, че някога някой изобщо си е хабил времето да пише и пее други песни.

Сега е моментът за Wish I Had an Angel, Dark Chest of Wonder, Beauty Of the Beast и Beauty and the Beast, рано е още за While Your Lips Are Still Red и няма нужда от Ever Dream. Ще забравим, че никога повече няма да чуем тази песен, ако Флор продължава по-лесните да ги прави така добре и ако Марко Хиетала ни изпее песента от Lieksa!

Но вместо някоя от тях, идва Last Ride of the Day (пак от Imaginaerium). Тя може да мине като почивка в поредицата от хитове. Чували сме колко добре се получи на Wacken през 2013 г., но този път магията не се случва. И когато чуваме първите звуци на The Greatest Show On the Earth, вече знаем, че повече хитове няма да има. След тази песен повече нищо не може да се изпее. Не сме усетили кога са минали 2 часа.

The Greatest Show On the Earth. Само върху тази песен може да се изпише цял роман. 24-минутна композиция в четири части, от които този път ще чуем на живо само 3, а четвъртата, в която преобладава гласът на Ричард Докинс, ще ни я пуснат на запис, докато групата се сбогува с нас.

Когато за първи път чух твърдението "Защо ни е Ever Dream, когато имаме The Greatest Show On the Earth?", то ми се стори нахално. Сега, след като поне хиляда пъти съм слушал тази пиеса, си давам сметка, че тя ще остане един от онези върхове в музиката, за които и внуците ни ще говорят след 50 години. А, ако сме живи, ние ще се фукаме, че сме присъствали на най-голямото шоу на Земята.

Озвучаването

Много тихо. Явно това е единственият начин Арена Армеец да не дрънчи като консервена кутия. Много по-добре от всичко, което досега съм слушал в тази зала. Много по-зле от това как биха могли да звучат Nightwish.

Групата

Кай Хахто е приятната изненада. Официално той не е член на групата, а само временно (и така 2 години) отменя титулярния барабанист Юка Невалайнен, който страда от безсъние. Кай се е вписал страхотно, набрал е самочувствие, на няколко пъти има малки сола. Свири малко по-тежко от Юка. Получава му се страхотно.

Трой Донъкли - Nightwish трябва да направят още поне 5 албума, за да стане равноправен член на групата. Сега имат прекалено много стари песни, в които той просто няма работа. И затова ту го има, ту го няма на сцената. Когато е там е перфектен.

Емпу Вуоринен - вчера не беше неговия ден. Не е случайно, че по-горе така и не стана дума за него. Просто нямаше за какво. Както винаги свири добре. Но духът му липсваше.

Марко Хиетала - за разлика от концерта в Румъния, всъщност за разлика от всички концерти след раздялата с Таря, Марко не беше сценичният лидер. Дали защото е бил уморен, дали защото Флор е укрепнала и е добила самочувствие, но този път тя беше силната фигура.

Туомас Холопайнен - всички знаем кой е големият гений на Nightwish и как скромно внимава да не затъмни останалите, за да не обсеби шоуто. Вчера беше на кеф и се отпусна. И наистина затъмни другите.

Флор Янсен - Великолепна! Беше единствен фронтмен, а не помощник на Марко. Силна и уверена, със свой аранжимент на песните на Таря, много по-мощна и по-метълска в песните на Анет, недостижима и неповторима в своите песни.

Публиката

От 6 до 66 години. Когато огромната зала Армеец е препълнена до краен предел, няма как това да е направено само от една социална или възрастова група. Nightwish нямат своя характерна аудитория. Слушат ги всички. Е, някои са чували само Nemo, но въпреки това са дали 65 или повече лева за билет, защото е престижно да слушат Nightwish.

Мисля си, че народ, за който смесицата от метъл, опера и симфонична музика е мейнстрийм, не е за отписване.

--------

Репортажа на We Rock за концерта можете да видите тук

Снимки от концерта на Nightwish в Арена Армеец в София на 14.09.2016 г.

Още по темата

22/08/2016

Други

И Nightwish изгряха на игрите в Рио

16/12/2015

Култура

Nightwish развяха българското знаме в Букурещ

02/11/2014

Интервю

Пламен Димов: Аз избрах Таря за Nightwish

17/03/2014

Култура

Учителят на Таря търси новите Nightwish