Кан, ковид и неолибералният тренд

Боряна Матеева, пратеник на OFFNews в Кан Последна промяна на 14 юли 2021 в 09:24 3301 1

Определят фестивала като един „много изнервен кански балон“. Сянката на ковида тежи на всички, но и всички храбро я игнорират. И все пак е доста осезаема – дори „кралиците на фестивала“ Леа Сейду, която се появява в 4 филма (три от които в конкурса), макар и ваксинирана, е с положителен тест и няма да мине по червения килим. Вървят приказки, че Кан е ковид-клъстър, но това яростно се опровергава от организаторите. „Слухове и глупости за епидемия“ – възкликна артистичният директор Тиери Фремо.

Още за фестивала ТУК

Все пак всички са бдителни и нащрек. Още повече след изявлението на Макрон от понеделник вечер с налагане на нови ограничения заради надигащият се индийски вариант. След 21 юли 2021 достъпът до местата за култура с над повече от 50 души (подразбира се и кината), ще става само със санитарен документ. Доста лоша новина за киносектора. Журналистите от „Либерасион“ веднага заговориха за „шокова терапия“.

И понеже сме на ковид-вълна, има любопитно съвпадение, без да е било търсено - в някои от филмите се говори за чума, в други за грип („Грипът на Петрови“, но за него следващия път) и макар болестта да е третирана и метафорично, на екрана в Кан днес тези сюжети придобиват друго тревожно измерение.

Вече към средата си, фестивалът върви с пълна сила и много добри филми изскачат всеки ден. Съответно се появяват и временните класации със звездички. Колкото и да е странно, засега сред френските критици води „Анет“. Това, разбира се, са преходни точки, белязани от субективизъм. Последната дума винаги е на журито, начело с гражданина на „Народна република Бруклин“ Спайк Лий. Наравно с „Анет“ най-добре в класациите засега върви японският „Карайки колата си“ и за мен това е потенциалната „Златна палма“, но за него ще говорим отделно. Рядко има тричасов филм, който не искаш да свършва. Но да караме по ред.

Най-провокативният филм досега, както се очакваше, е „Бенедета“ на 82-годишния холандски режисьор Пол Верховен, за когото правенето на филми предпазва добре от смъртта. „Когато работя над филм, не мисля за нея“ – споделя той. И още - „Не търся репутацията на провокативен автор и никога не съм имал нужда да бъда такъв“. Но още с „Първичен инстинкт“ постига точно това – скандал и провокация, макар кръстосването на краката на Шарън Стоун да изглежда като детска игра пред експлицитните секс-сцени от последната му работа. „Бенедета“ е откровено еротичен костюмен филм, базиран на реалната история на тосканска монахиня от 17-ти век, съдена за лесбийство.

През 1986 историчката Джудит Браун публикува книгата „Безсрамни деяния“, основаваща се на серия записи от религиозни съдебни следствия. „Не съм измислил тези сцени, те се основават на детайлния доклад от процеса“ – се оправдава Верховен. Но еротиката е най-малкият проблем на филма. Това, което дълбоко смущава и предизвиква неудобство, е, че тезата за религията, която потиска сексуалността, е изведена плоско, едноизмерно и неоригинално.

Киноманите помнят богоборческите филми на Бунюел, в които той безкомпромисно изобличава религиозното лицемерие, но тук виждаме заиграване със зрелището и донякъде с модния тренд на джендър-идеологията. Сестра Бенедета има смущаващи видения, напоени с насилие, чрез които режисурата донякъде се опитва да намига към съвременността. В залата се чуваше смях, когато се явяваха тези страховити визиони, постигнати с впечатляващи 3D ефекти – змии, рязане на глави, кръв, сякаш излезли от gore филм.

„Сексът е записан в нашето ДНК, това е фундаментална човешка нужда. Кой може да го отрече?“ – казва Верховен, но това е твърде ограничено обяснение на теми като религиозния екстаз, нуждата от свобода на духа и плътта, отхвърлянето на религиозните ограничения и предразсъдъци. И няма да разказваме как Бенедета, станала игуменка и провъзгласена за светица заради стигматите си, получава сексуално освобождаване. Историята за съжаление остава на нивото на частния случай и плътското, въпреки пищната постановка, а режисурата докосва светотатството. Накрая в градчето на манастира идва и чумата. Но Бенедета, колкото силна жена, толкова и манипулаторка, оцелява, заедно със своята любима, по-млада и разкрепостена послушница.

“Никога не съм се чувствала неудобно, обичам да играя с границите“ – заявява Виржини Ефира, изпълняваща ролята на ангела-демон Бенедета. Силно изпълнение прави и Шарлот Рамплинг в ролята на скептичната игуменка, изместена от Бенедета, която накрая се изправя срещу нея. Опитът да ни се представи една монахиня от 17-ти век като борец за свободи и да се прави асоциация с днешните идеи остава, според мен, неубедителен. Филмът е „голяма крачка назад от последния му филм „Тя“ (криминална драма с Изабел Юпер) смятат и от Screen International.

Сюжетният мотив с еднополовата любов присъства и в остро-социалния френски филм „Фрактурата“ на Катрин Корсини. Две жени, които са двойка пред скъсване, попадат в Бърза помощ след инцидент с едната от тях (в ролите Валерия Бруни-Тедески и Марина Фоис). Това става след манифестация на Жълтите жилетки в Париж, който ври и кипи. Пострадалата е изтънчена буржоазка, неуравновесена, невротична и себична художничка. В спешното отделение среща шофьор на камион, ранен на протестите. Макар и съвършено различни, двамата има какво да научат един от друг и в един момент започват дори да си помагат. Като цяло филмът изглежда като епизод от „Спешно отделение“ по френски, с бърз и яростен монтаж, ескалиращо напрежение от натрупващите се все по-стресиращи ситуации и е решен в чист документален стил.

Алюзията е ясна – счупено е социалното тяло, което, казват язвителни критици, в случая е „гипсирано със старото левичарско кино“. На екрана виждаме цялото разочарование и гняв на съвременните французи, колапса на социалната и здравната система. Въздействието е като от моментална снимка, без художествено заиграване. Ето мнението на строгите критици от „Либерасион“: „Ако филмът не предлага решение, значи явно е част от проблема“. За чуждия зрител това е просто приличен социален филм. В Кан всяка година на това кино се отдава внимание и почит.

С женска любов започва и прелестният „Купе №6“ на финландеца Юхо Куосманен, който е широка копродукция между Финландия, Германия, Естония и Русия. Това е филм за пътуването, в буквалния и преносния смисъл, външното преместване в пространството и вътрешното опознаване на себе си и другия. Млада финландка, влюбена в друга жена, заминава за Мурманск, на другия край на Русия. Тя е студентка по археология и тръгва да търси петроглифи (скални рисунки). Налага й се да съжителства с непознат мъж в спално купе. Той е прост руски миньор. Отначало те са враждебни, но пътуването ще ги сближи. И не си мислете, че има еротика, каквато ситуацията предполага. „Купе №6“ е решен с фини психологически нюанси, с автентизъм в наблюденията на средата, с артистизъм и скрит хумор а ла Аки Каурисмаки, големият финландски режисьор, цар на абсурда.

Това е вдъхновяваща и необикновена любовна история, разиграваща се на жесток фон, в арктически студ. Режисурата успява да направи красиви замръзналите индустриални пейзажи на Далечния север и да внуши, че любовта е непредвидима, неудържима и дебне отвсякъде. В ролите великолепно се изявяват Сеиди Хаарла като грубоватата, но сърдечна финландка и Юрий Борисов като мрачноватия, но чувствителен миньор. Хаарла е друг сериозен претендент за наградата за женска роля, безкрайно далеч от представите за „звезда“. Пълна естественост, игра без грим, обаяние и топлота идващи дълбоко отвътре, пронизващи екрана и минаващи директно в сърцата на публиката.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1948

1

Egocentric Eccentric

14.07 2021 в 11:05

Какво точно разбира авторката под термина "неолиберален"?

Защото в нашето село, неолиберален викахме на по същество дясна икономическа доктрина обобщаваща се накратко с подходът за всеки проблем да се остави пазарът да решава за сметка на административни регулации и ако се дават държавни пари да се давват на богатите (tricle-down economics).

А това е втората статия (след една в в-к. Сега " Блясък, неолиберални ветрове и българска надежда") в която виждам този термин в заглавие за статия за Кан и май отнасящ се за нещо съвсем различно.

Аз ли съм тъп или масово българските "журналисти" тотално са объркали значението на думите, които използват в някои случаи на 180 градуса? Защото е моите селски представи ценностите на артистичната общност са традиционно леви и диаметрално противоположни на неолибералните.