Надеждата свърши. Сега ще говоря за ангелите, каза Нобеловият лауреат за литература Каснахоркай

„Надеждата свърши. Сега ще говоря за ангелите.“ С тези думи унгарският писател Ласло Краснахоркай, носител на Нобеловата награда за литература за 2025 г., започва своята необичайна, философска и дълбоко тревожна Нобелова лекция.

Вместо празнична благодарствена реч, авторът превръща трибуната в пространство за размисъл за света без надежда, за „новите ангели“ без крила и без послание, за човешкото достойнство и за бунта.

"I. За ангелите

Скъпи дами и господа,

Когато получих Нобеловата награда за литература за 2025 г., първоначално исках да споделя с вас мислите си за надеждата, но тъй като моите запаси от надежда окончателно се изчерпаха, сега ще говоря за ангелите.

Ходя напред-назад и мисля за ангелите – дори в този момент ходя напред-назад, не вярвайте на очите си: може да ви изглежда, че стоя пред микрофон и говоря, но не е така – в действителност непрекъснато обикалям от единия ъгъл до другия, и обратно, пак и пак, в кръг, и да – мисля за ангелите; а веднага мога да ви разкрия, че това са нов вид ангели, ангели без крила. И така не е нужно повече да се чудим как тези две огромни крила стърчат изпод одеждите им, какво изобщо прави небесният шивач, когато ги облича, каква тайнствена наука владее; бедните Ботичели, Леонардо, Микеланджело, Джото, Фра Анжелико – този въпрос се е изпарил заедно със старите ангели.

Ангелите, за които говоря, са нови. Те вървят сред нас без крила, в обикновени улични дрехи. Не знаем колко са, но те се появяват – както някога – в решаващи мигове от живота ни. Разпознаваме ги, ако пожелаят да бъдат разпознати. Различават се по ритъма – по различната си походка, различната мелодия, с която навлизат в съществуването ни, различна от тази, по която ние се движим тук долу, в праха.

И вече не можем да сме сигурни, че тези нови ангели идват „отгоре“, защото сякаш вече няма „горе“. Сякаш и то се е разтворило в едно вечно „някъде“, където днес пространството и времето се организират от безумните конструкции на световните технологични титани.

И тогава осъзнавам нещо ужасяващо: тези нови ангели нямат послание. Нито дума. Те просто стоят пред нас. Гледат ни. Търсят погледа ни. Молят ни с очи ние да им дадем послание. Но ние нямаме какво да им дадем. Стоим един срещу друг – немите срещу глухите.

И тогава разбирам още нещо: тези нови ангели може би изобщо вече не са ангели, а жертви. Жертви – не заради нас, а поради нас. Заради всеки един от нас.

Една лоша дума е достатъчна.
Една несправедлива постъпка.
Едно унижение.
И те остават ранени за вечността – рана, която не може да се излекува с хиляди думи.

Защото има война.
В природата.
В обществото.
В човека.
И тази война се води не само с оръжие.
Тя се води и с думи.

II. За човешкото достойнство

Ах, стига за ангелите.

Нека говорим за достойнството на човека.

Човеко — удивително същество — кой си ти?

Ти изобрети колелото. Ти откри огъня. Разбра, че само чрез сътрудничество можеш да оцелееш. Овладя природата. Разви ум, който ти даде власт над света. Създаде общества, цивилизации, закони, култура. Научи се да говориш, да мислиш философски, да пишеш, да пътуваш, да обичаш.

Ти летя в космоса.
Качи се на Луната.
Изобрети оръжия, способни да унищожат Земята многократно.
Създаде изкуство – от пещерните рисунки до Бах.
И накрая — повярва в нищо.

Днес паметта ти е кратка, въображението — разрушено, моралът — заменен с удобство. Тръгнал си към блатото. И то ще те погълне.

Пътят ти през еволюцията беше величествен.
Но – не може да бъде повторен.

III. За бунта

Ах, стига за достойнството.

Нека поговорим за бунта.

В началото на 90-те години в Берлин чаках метрото. Имаше забранена зона, очертана с жълта линия. Един бездомник беше навлязъл там и се мъчеше болезнено да уринира. От другата страна се появи полицай. Разстоянието между тях беше десет метра – непреодолими.

Започна ужасяващо състезание:
полицаят напредваше метър по метър,
бездомникът — сантиметър по сантиметър.

И тогава разбрах:
Доброто никога няма да настигне Злото.
Тези десет метра завинаги ще ги разделят.

И тогава ме осени въпросът:
Кога ще се разбунтуват отхвърлените?
И как ще изглежда този бунт?

Дами и господа,
всеки бунт е срещу цялото.

И оттогава аз все още се возя в онова берлинско метро.
Гара след гара отминава.
Няма спирка, на която да сляза.

И може би съм казал всичко.
За ангелите.
За човешкото достойнство.
За бунта.
И да — дори за надеждата."

Кой е Краснахоркай?

Унгарският писател Ласло Краснахоркай, който спечели Нобеловата награда за литература, често е описван като постмодерния „повелител на апокалипсиса“.

„Той е хипнотичен автор“, казва поетът Джордж Сиртес, преводачът на Краснахоркай на английски, в интервю за АФП.

„Той те въвлича в своя свят, докато създадените от него образи не започнат да отекват в теб, докато неговото виждане за ред и хаос не се превърне в твое собствено“, обяснява Сиртес.

Досега единственият унгарец, удостоен с Нобеловата награда за литература, беше покойният Имре Кертес, отличен през 2002 г. за полуавтобиографичния си роман „Без съдба“ (Fatelessness), в който разказва за оцеляването си по време на Холокоста.

Роден през 1954 г. в малкия град Дюла, в югоизточна Унгария, Краснахоркай днес е на 71 години. Той израства в средностатистическо еврейско семейство от средната класа.

Писателят черпи вдъхновение както от преживяванията си през комунистическия режим, така и от обширните пътувания, които предприема, след като през 1987 г. за първи път заминава в чужбина – в Западен Берлин, по покана с писателска стипендия.

Неговите романи, разкази и есета са най-популярни в Германия – страна, в която живее дълги години – както и в родната му Унгария, където мнозина го смятат за най-значимия жив автор на нацията.

Критиците често го определят като труден и взискателен автор. Самият Краснахоркай описва стила си като „реалността, разгледана до точката на лудост“.

Склонността му към дълги изречения и почти пълната липса на абзаци са го превърнали в писател с репутация на „обсесивен“.

Разглеждайки темите на постмодерната дистопия и меланхолията, първият му роман „Сатантанго“ (1985) го извежда на литературната сцена в Унгария и остава най-известното му произведение.

Разказвайки за живота в едно западнало село от комунистическата епоха, книгата впечатлява с безкомпромисния си стил – дванадесет глави, всяка от които представлява един-единствен абзац. Преводачът Джордж Сиртес го описва като „бавен поток от наративна лава“.

„Това е книга за хора, които търсят нещо различно от забавление... които имат вкус към болезнената красота“, споделя Краснахоркай в интервю.

През 1994 г. „Сатантанго“ е екранизиран от прочутия унгарски режисьор Бела Тар – в седемчасов филм със същото име.

Тар пренася на екрана и романа „Меланхолията на съпротивата“ (1989), чието действие също се развива в мрачен, посткомунистически пейзаж, във филма си от 2000 г. „Хармониите на Верктмайстер“.

Краснахоркай често е сравняван с ирландския писател Самюъл Бекет и руския класик Фьодор Достоевски. Покойната американска критичка Сюзън Зонтаг го нарича „съвременния унгарски майстор на апокалипсиса, достоен за сравнение с Гогол и Мелвил“.

Неговият роман „Война и война“ (1999) е определен от литературния критик Джеймс Ууд от списание The New Yorker като „едно от най-дълбоко смущаващите преживявания, които съм имал като читател“.

„Почувствах, че литературата ме беше довела възможно най-близо до това да обитавам съзнанието на друг човек,“ пише Ууд.

През 2015 г. Краснахоркай получава британската награда „Букър“ за цялостно творчество и изразява надежда, че това отличие ще му помогне да достигне до по-широка аудитория.

Като първия унгарски автор, удостоен с тази награда, той споменава като свои източници на вдъхновение писателя Франц Кафка, музиканта Джими Хендрикс и японския град Киото.

„Надявам се с помощта на тази награда да намеря нови читатели в англоезичния свят“, казва той пред АФП след церемонията.

Попитан за апокалиптичните образи в творчеството си, Краснахоркай отговаря:
„Може би съм писател, който създава романи за читатели, търсещи красотата в ада“.

Следете новините ни в GoogleNews