Кан – един различен, но истински фестивал

Боряна Матеева, пратеник на OFFNews в Кан Последна промяна на 10 юли 2021 в 15:00 2715 1

Кан е първият кинофестивал в света, който отваря врати в пост-ковид ситуацията. Това стана на 6 юли 2021, по всички правила на традицията и блясъка, но и при спазване на стриктен здравен протокол.

Целта на организаторите, а и на цялата световна кинообщност, е да се отпразнува завръщането на киното, забравената радост да гледаш филми в тъмна зала и на голям екран. При прожекциите няма отстояние, но всички трябва да са с маски – към това призовава преди всеки сеанс самият президент Пиер Лескюр с нарочно гласово съобщение. На влизане стриктно ти проверяват QR-кода на сертификата за ваксинация или здравния тест.

Избягват се струпванията - няма я вече препълнената пресзала. Няма го старото и шумно фестивално общуване, но пък ги има филмите и звездите. Всичко е някак напрегнато и странно - хем е същият фестивал, хем не е. „Новата реалност“ е грубата реалност на невидимата заплаха. Баджът вече не е достатъчен за да влезеш на прожекция – трябва ти резервация на билети, която е изцяло дигитална и изисква супер компютърна грамотност и пъргавост на пръстите, за да успееш да се класираш. Но това не е всичко – поради огромния напор на желаещи да се сдобият със заветните е-билети, сайтът постоянно блокира. Цяло чудо е да успееш да се „букнеш“ от първия път, цял ден упорстваш и после все някак се оправяш. От доброто американско кино знаем, че никога не трябва да се отказваш. Но е доста паническо занимание...

На червения килим нещата са по-лесни и флуидни, макар че изглежда сюрреалистично носенето на маски с разкошните вечерни рокли. И звездите не ги сложиха, за покажат усмивките си – Джоуди Фостър, Хелън Мирън и Джесика Частейн, Изабел Юпер... „В Кан – маски долу“ казаха и в телевизонен репортаж. Но на мъжете, като Педро Алмодовар или режисьора на „Паразит“ Бонг Жоон Хо (специален гост, носител на „Златната палма“ за 2019 жив символ на приемственост) със сигурност им е било по-трудно в юлската жега. Нямаше ги и традиционните прегръдки на домакините Тиери Фремо и Пиер Лескюр най-горе на стълбата с червения килим...

Откриването беше с мюзикъла „Анет“ на Леос Каракс. Зажаднелите за кино и фестивален живот го посрещнаха с овации на крака дори преди прожекцията. Това беше поклон не толкова към филма, колкото към фестивала и към киното въобще, че го има. Иначе, това е един продукт, добре замислен и опакован, бляскаво направен като за гала в Кан, но лишен от истински чувства, въпреки, че вътре се пее за изпепеляваща любов.

Каракс е рядка птица във френското кино, „атипичен“ и екстравагантен режисьор, син на американска кинокритичка, наложил се през 80-те. Това е първият му филм на английски и неизвестно защо го определят като „музикална комедия“ - макар че има музика и песни, сюжетът е доста мрачен, героинята умира, има и още смърт... Музиката и песните, както и сюжетът са дело на американска рок-група от началото на 70-те "Спаркс", неизвестна в България. Не е хард-рок, нито мелодичен, а „глам“, тоест свързан с блясък, донякъде и със самоирония.

В главните роли са поканени две емблематични звезди – нежната Марион Котийар, любимка на французите, носителка на „Оскар“ и чаровният гигант Адам Драйвър, с две номинации за „Оскар“, познат ни последно от „Патерсън“ на Джармуш.

„Този тип, това тяло са направени за мен, за моята камера“ – обяснява избора си Каракс.

Героите: тя е прочуто оперно сопрано, което „пее и умира“ на сцената, той доста брутален стенд-ъп комик с артистично име „Маймуната на Господ“. Те са светската двойка на върха на славата си. В тази модерна версия на „Красавицата и звярът“, наречена някъде „Красавицата и Копелето“, има велика любов, но между актьорите така и няма химия и това не може да се скрие от камерата. Любопитно е решението с тяхното бебе Анет, което е ...кукла, като в крехкото му телце се е въплътил гласът на майка му след смъртта й. И бащата започва да експлоатира свръхестествената му дарба докато... Но няма да разказваме всичко. Който обича зрелищното, тържествено, лъскаво кино на Леос Каракс нека го гледа. Накрая го чака приятна изненада, освен бесните разходки с мощен мотор, стилизираната еротика, дори закачката с движението #MeToo (героят на Драйвър е обвинен комично от 6 жени в сексуално посегателство)... „Анет“ участва в състезанието, но едва ли ще вземе награда.

Като заговорихме за награди, да кажем кое е журито на 74-то издание. В Кан изданията се помнят с името на президента и това сега е американецът Спайк Лий, първият тъмнокож президент в историята на фестивала, бунтар и с подчертан усет към шоуто. Около него блестят 5 жени и 3 мъже от 5 континента и 7 националности. Те ще оценяват 24-те филма и ще присъдят най-желаните в света награди (заедно с „Оскарите“, разбира се). Кои са избраните?

На първо място - Мати Диоп, френско-сенегалска режисьорка, работеща между Париж и Дакар. Още с първия си филм „Атлантик“ (2019) тя влезе в конкурса на Кан и получи Голямата награда. Милен Фармър, друга дама, „свободна жена и творец извън нормите“, е певица, композиторка и режисьорка от Канада с ранг на икона. Има продадени 35 милиона диска и милиони са били на пищните й шоу-програми из Европа и Русия. Клиповете й, реализирани от майстори в жанра, въздействат като филми. Маги Гиленхол е американска актриса, сценаристка и режисьорка с номинация за „Златен глобус“. Стига до световната слава с „Тъмният рицар“ (2008) на Кристофър Нолън. През 2009 е номинирана за „Оскар“ за „Лудо сърце“. Играе и на Бродуей. Джесика Хауснер е режисьорка и сценаристка от Австрия, завършила Филмовата академия във Виена. Три пъти е участвала в „Особен поглед“. Филмът й „Малкият Джо“ (2019) беше в конкурса на Кан, а главната изпълнителка Емили Бийчам спечели Наградата за женска роля. И още - Мелани Лоран, френска актриса, режисьорка и сценаристка с два „Сезара“. Тя е и активистка на движението за опазване на околната среда. Играла е в над 40 филма, като дебютът й е в „Гадни копилета“ на Тарантино. Нейният филм „Утре“ е най-гледаният френски документален филм за 2015.

Накрая все пак идва ред и на мъжете – Клебер Мендонса Фильо е бразилски режисьор и сценарист, започнал като програматор, критик и режисьор на късометражни филми. Вторият му филм „Аквариус“, с голямата звезда Соня Брага, е в състезанието в Кан през 2016. Следващият „Бакурау“ (със сърежисьор Жулиано Дорнелес) му донесе Наградата на журито. И още двама достойни господа – френският актьор Тахар Рахим, изгрял с „Пророкът“ на Одиар, отличен с Голямата награда в Кан и Европейската награда за най-добър актьор. Помним го от „Миналото“ на Асгар Фархади. И накрая едно екзотично присъствие – южнокорейският актьор Сонг Канг-Хо, играл в повече от 40 филма, но получил световна слава с ролята си в „Паразит“. „Ню Йорк Таймс“ го слага в списъка на „25-те най-добри актьори на 21 век“.

Фестивалът потегли мощно и още от първите дни се вижда, че състезанието ще е оспорвано. Темите се простират от правото на евтаназия до правото на аборт, от жестоката държавна цензура до интимното битие на младите днес, които не искат да поемат отговорност да бъдат родители. Разбира се, че се преплитат социално и екзистенциално-интимно, религиозни предразсъдъци и модерно мислене. Но на големия екран в Кан са особено видими социално-битовите, икономическите, религиозни, етнически и расови различия в днешния тревожен и разделен свят. И това е мисията на фестивала – да ги показва открито и да ни внушава, че всички общности по света са еднакво ценни и значими и всички човешки същества страдат и обичат еднакво. И другата мисия – да ни показва развитието на киноезика, майсторството да разказваш освободено и нетрадиционно, да изненадваш, да очароваш, да повдигаш духа.

Докато във френския „Всичко мина добре“ (реж. Франсоа Озон) героят търси начин да получи евтаназия и успява срещу скромната сума от 10 000 евро, във филма от Чад „Линги, свещените връзки“ (реж. Махамат-Салех Харун) самотна майка-мюсюлманка и дъщеря й, живеещи в потресаваща мизерия, търсят начин момичето да абортира поради изнасилване от съсед. Това е недопустим акт от религиозна и правна гледна точка, но борбената жена все пак успява да организира таен аборт и дава нова посока на живота на 15-годишната си дъщеря, изгонена, но после върната в училище. Новото поколение носи позитивните промени, независимо от тежките и засега нерешими ситуации, е внушението на филма.

В норвежкия филм „Юли (в 12 глави)“ на Йоахим Триер проблемът е коренно различен. Юли е младо, освободено и чаровно момиче, което търси себе си и любовта си, но не е готово да има деца и не знае дали въобще и иска да бъде майка. Неговите двама партньори, които силно обича, също никак не са сигурни дали искат да стават бащи. Великолепен портрет на едно поколение от младежи в състояние на обърност и вяло търсене на идентичност, великолепни визуални решения и свръхчувствителна камера, тотална автентичност на чувствата, прелестна актьорска игра... Актрисата Ренате Реинсве, с изключителна естественост на присъствието, е достойнна кандидатка за наградата за най-добра женска роля. Като заговорихме за актьори и награди Софи Марсо във „Всичко мина добре“ също е потенциална носителка. Тя играе дъщеря, помолена от болния си 85-годишен баща (Андре Дюсолие) да му помогне да приключи с живота си. Филмът е по истинската история на писателката Еманюел Бернейм, сътрудник на Озон в няколко филма и е деликатно и нежно навлизане в една болезнена тема на застаряващите богати общества. Стилът е класически разказ, без кинематографични изхвърляния. Този проблем-табу, поставян многократно в киното (“Морето в мен“, „Нашествието на варварите“) е решен с човешко разбиране и без морализаторство. В кастинга, в малки, но запомнящи се роли, ще видим още Шарлот Рамплинг и Ана Шигула.

И още един важен филм от състезанието – радикалният в кинематографично отношение „Коляното на Ахед“ на израелския режисьор Надав Лапид, който идва в Кан след триумф със „Златна мечка“ от Берлин за филма си „Синоними“ 2019. Това е историята на режисьор (Авшалом Полак), който отива да представя свой филм в южна израелска провинция и там осъзнава, че в държавата му има жестока цензура и несвобода. Срещата му с една функционерка от Министерството на културата е доста необикновена и драматична. Интимно и социално се съчетават по експериментален начин, на нивото на киноезика, радикално и красиво. Камерата на Шаи Голдман е абсолютно освободена и прави от пустинните библейски пейзажи необикновено място. Ако не беше така безкомпромисно критичен, този филм би могъл да вземе „Златната палма“, защото е новаторски и търси неотъпкани пътища за киноезика. Но пък кой знае?

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови