Една-единствена лоша дума е достатъчна: Ласло Краснахоркай за ангелите и бунта. Цялата нобелова лекция

Уважаеми дами и господа,

Когато получих Нобеловата награда за литература за 2025 г., първоначално исках да споделя с вас мислите си за надеждата, но тъй като запасите ми от надежда окончателно се изчерпаха, сега ще говоря за ангелите.

I.

Ходя напред-назад и мисля за ангелите, дори в този момент вървя напред-назад, не вярвайте на очите си – може да ви изглежда, че стоя тук и говоря на микрофона, но това не е така – в действителност непрекъснато обикалям от единия ъгъл до другия и обратно, отново и отново, в кръг, и да – мисля за ангелите; и веднага мога да ви разкрия, че това са нов вид ангели, ангели без крила, и затова, например, вече няма нужда да се питаме как, ако двете крила стърчат изпод одеждите им, ако тези две огромни крила се разперват тежко дори отвъд плащовете им, какво всъщност прави небесният шивач, когато ги облича, какво тайно знание прониква в неговото ателие горе, докато ги пременя; двете крила, разбира се, са отвън, извън безтелесното тяло, но тогава къде поставят тези крила извън онази безтелесна, физическа одежда, която така нежно ги обгръща и покрива и самите крила, или пък, ако крилата не стърчат, тогава как този небесен плащ покрива телата им заедно с крилете – о, бедни Ботичели, бедни Леонардо, бедни Микеланджело, бедни Джото и Фра Анжелико! – но това вече няма значение, този въпрос се е изпарил заедно със старите ангели, а ангелите, за които говоря аз, са новите, това е ясно, докато крача из стаята си, от която вие сега можете да видите единствено, че стоя пред микрофон и обявявам, като носител на тазгодишната Нобелова награда за литература, че исках да говоря за надеждата, но няма да говоря за нея, а вместо това ще говоря за ангелите, от тази точка ще започна, и още тогава в мозъка ми започнаха да се оформят смътни очертания, когато заех медитативна поза в работното си пространство, което не е много голямо – общо четири на четири метра в една кула, от което, разбира се, трябва да се извади площта на стълбището, водещо нагоре и надолу към партера; не си представяйте някаква романтична кула от слонова кост – тази кула, построена от най-евтин норвежки смърч и разположена в десния ъгъл на едноетажна дървена постройка, се издига над всичко останало, защото парцелът ми е разположен на наклон, защото всичко това стои на върха на хълм, тоест целият терен е на склон и се спуска, при това се спуска дълбоко към една долина, което означаваше, че когато реших да направя жизнено необходима пристройка към помещенията на партера, защото книгите започнаха да завземат всяко възможно пространство, след известно време това вече не можеше да бъде отлагано, и заради този наклон новопостроената стая се издигна като кула над долния етаж, притискайки го; но тук аз искам да говоря само за ангелите,

а не за надеждата,

и не за старите, тоест за старите ангели, защото старите, крилатите – помислете само за най-известните от тях в изображенията на Благовещението, рисувани в неизброими количества през Средновековието и Ренесанса – носеха послание, послание, че Този, Който трябва да се роди, ще се роди; това бяха старите ангели, небесни вестители, които непрекъснато идваха с това или с друго послание, и според откритията на ангелологията в повечето случаи те предават това послание устно на адресата, или, както виждаме в изображения от IX и X век, го четат директно от виеща се лента хартия, лента-изречение, в изображения, в които на словото се придава изключително значение; и въпреки това тези ангели, дори когато изпълняват други мисии, пак донасят – по-точно: донасяха – посланието на Онзи Отгоре до избраните му, словото, обляно в светлина или прошепнато в ухото, което означава, че, независимо от изображенията, тези ангели не могат да бъдат отделени от своето послание – или по-точно, не можеха да бъдат отделени – дотолкова, че всъщност би трябвало да кажем, че

старите ангели сами бяха послания, те самите бяха посланието,

което винаги пристигаше от Онзи, Който не може да се умолява, Той ги изпращаше, изпращаше ангелите при нас, нас, които се борим в праха, нас, които скитаме, осъдени на Непредвидими Последици – о, тези прекрасни времена! – накратко, всеки стар ангел беше послание от някого към някого, вест с характер на заповед или на известие; но нямам намерение да се занимавам с това сега, докато стоя пред вас и обикалям в кръг из моята стая-кула, която, както вече знаете, е построена от дъски от евтин норвежки смърч и е почти невъзможна за отопление, и която е кула единствено заради стръмния наклон на терена – няма да говоря за старите ангели, дори и образите, които живеят в нас – благодарение на гениите на Средновековието и ранната модерност, от Джото насетне – дори и тези стари ангели, с техните подходящи епитети, които ги представят като пленителни, възвишени и интимни, дори и те да могат да докоснат душите ни по всяко време, дори днес, дори ако докосват нашите души, неспособни на вяра, защото именно те през вековете, със своите редки появявания, ни позволяваха да заключим, че Небето съществува, а с това да заключим и посоката, която създаваше в нас структурата на вселената като посока, защото там, където има посока, има и разстояние, тоест има пространство, и там, където има посока, има и разстояние между две точки, тоест има време, и така вече от векове – о, и от хилядолетия! – съществува онзи свят, за който се вярва, че е сътворен, в който срещите с тези стари ангели ни даваха възможност решително да усещаме "горе" и "долу" като нещо истинско и реално; но ако исках да ви говоря за старите ангели, щях да обикалям в кръг от единия ъгъл обратно до същия ъгъл; но не – старите ангели вече ги няма, има само новите, и що се отнася до мен, аз не обикалям в кръгове от единия ъгъл обратно до същия, докато стоя тук пред вашето внимание, защото, както може би вече съм споменал,

нашите ангели са новите,

и след като са изгубили крилете си, те вече не разполагат с онези плащове, които сладко ги обгръщаха, те вървят сред нас в обикновени улични дрехи, не знаем колко са, но според някакво неясно внушение броят им остава непроменен, и точно както старите ангели навремето, така и тези нови по необясним начин се появяват тук-там, появяват се пред нас в същите онези решаващи ситуации от живота ни, в които се появяваха и старите, и всъщност е лесно да ги разпознаем, ако те искат ние да ги разпознаем, ако не крият това, което носят в себе си – лесно е, защото сякаш те навлизат в нашето съществуване с различно темпо, с различен ритъм, с различна мелодия от тази, по която се движим ние, които се мъчим и скитаме тук долу, в праха; освен това дори не можем да бъдем сигурни, че тези нови ангели идват от някакво „горе“, защото сякаш вече няма никакво „горе“, сякаш и то – заедно със старите ангели – е отстъпило място на вечното НЯКЪДЕ, където днес пространството и времето се организират единствено от безумните конструкции на Илон Мъсковете по света; и от това може да следва, че макар вие неизменно да виждате и чувате само един стар човек пред себе си, който говори на своя непознат език по повод получаването си на Нобеловата награда за литература, един стар човек, който, разбира се, неизменно крачи в същата онази неизлечима от студ стая-кула, сред дъските от норвежки смърч, обикаляйки в кръг – тоест това съм аз, който сега ускорявам крачките си, сякаш искам да изразя, че мислите ми за новите ангели изискват друг вид походка и друга скорост от тази на онзи, който мисли за тях; и наистина, докато ускорявам крачките си, внезапно осъзнавам, че тези нови ангели не само нямат крила, но нямат и послание, никакво послание, те просто са тук сред нас в своите обикновени улични дрехи, неузнаваеми, ако пожелаят, но ако пожелаят да бъдат разпознати, тогава избират някого от нас, пристъпват напред и изведнъж, в един-единствен миг, пердетата падат от очите ни, плаката пада от сърцата ни, тоест настъпва среща, ние стоим там в потрес – о, Боже мой, това е ангел – те стоят тук пред нас, само че… не ни дават нищо, около тях не се вие никаква тога-изречение, няма я онази светлина, с която биха могли да ни прошепнат нещо в ухото, тоест те не изричат нито една дума, сякаш са онемели, те просто стоят и ни гледат, търсят погледа ни, и в това търсене има молба ние да погледнем в очите им, така че

ние самите

да им предадем послание, само че, за съжаление, ние нямаме какво да им дадем, защото бихме могли да отговорим на този умоляващ поглед само с това, което е било казано някога, когато още е имало въпрос, но сега вече няма нито въпрос, нито отговор, така че – каква ли е тази среща, каква небесна и земна сцена е това – те просто стоят там пред нас и ни гледат, а ние просто стоим там и ги гледаме, и ако те разбират нещо от всичко това, ние със сигурност не разбираме какво се случва – немите срещу глухите, глухите срещу немите, какъв разговор изобщо би могъл да се получи от това, какво разбиране би могло да възникне, да не говорим за божествено присъствие – когато изведнъж за всеки самотен, уморен, тъжен и чувствителен човек, както се случва и сега – ако мога да се причисля и себе си към вас – за мен, който уж стоя тук пред вас и говоря в микрофона, но всъщност съм горе в стаята-кула, сред дъските от евтин норвежки смърч и позорно слабата изолация, настъпва осъзнаването, че тези нови ангели в своята безкрайна немота може би вече не са дори ангели, а жертви, жертви в първоначалния, свещен смисъл на думата; бързо изваждам стетоскопа си, защото винаги го нося със себе си, и сега също го имам, докато говоря от тази стая-кула, обикаляйки в кръг, и много внимателно поставям мембраната върху гърдите на всеки от вас, и веднага чувам звука на съдбата, чувам вашите съдби, и с това прекрачвам в една такава съдба, усещам как такава съдба бие, което мигновено преобразява този миг, но най-вече следващия миг, който би трябвало да настъпи след него, защото не – мигът, който изглеждаше вероятен, не е този, който следва, идва съвсем друг миг, мигът на шока и срива ме поразява, защото стетоскопът ми разкрива ужасяващата история на тези нови ангели, които стоят пред мен – историята, че те са жертви, жертви: и не заради нас, а поради нас, заради всеки един от нас, поради всеки един от нас, ангели без крила и ангели без послание, и през цялото време знаейки, че има война, война и само война, война в природата, война в обществото, и тази война не се води само с оръжие, не само с изтезания, не само с разрушение – разбира се, това е единият край на скалата – но тази война се води и в другия край на скалата, защото една-единствена лоша дума е достатъчна, една-единствена лоша дума, хвърлена към един от тези нови ангели, една несправедлива, необмислена, недостойна постъпка е достатъчна, едно единствено нараняване на тялото и душата, защото когато са се родили, те не са били предназначени за това, те са беззащитни пред това, беззащитни пред смачкването, беззащитни пред подлостта, пред циничната безпощадност срещу тяхната безобидност и чистота – едно-единствено деяние е достатъчно, но дори една-единствена лоша дума е достатъчна те да бъдат ранени за вечността – което аз не мога да излекувам дори с десет хиляди думи, защото това е отвъд всякакво изцеление.

II.

Ах, стига толкова за ангелите!

Нека говорим за човешкото достойнство.

Човеко – удивително същество – кой си ти?

Ти изобрети колелото, ти откри огъня, разбра, че сътрудничеството е единственото ти средство за оцеляване, изобрети яденето на трупове на животни, за да можеш да бъдеш господар на света под своята власт, придоби шокиращо голям интелект и мозъкът ти е толкова голям, толкова набразден и толкова сложен, че наистина чрез този мозък придоби власт, макар и донякъде ограничена, над този свят, който също ти нарече; стигна до такива прозрения, за които по-късно се оказа, че не са били верни, но те ти помогнаха да напреднеш по пътя на еволюцията; развитието ти, тласкано сякаш със скокове, укрепи вида ти на Земята и го умножи, събираше се на орди, изграждаше общества, създаваше цивилизации, научи се и на чудото да не изчезнеш, въпреки че и тази възможност съществуваше; после отново застана на двата си крака и като хомо хабилис започна да изработва инструменти от камък и да ги използва; после като хомо еректус откри огъня; а после, заради една дребна подробност – за разлика от шимпанзето, при теб гръклянът и мекото небце не се допират – стана възможно да възникне езикът, паралелно с развитието на речевия център в мозъка; ти седна до Господаря на Небесата – ако можем да вярваме на заглушените пасажи от Стария завет – седна до Него и назова всички сътворени неща, които Той ти показа; после изобрети писмеността, но дотогава вече беше способен и на философско мислене – първо свързваше събитията, после ги отдели от религиозните си вярвания; опирайки се на собствения си опит, ти изобрети времето; построи превозни средства и лодки, скита по Неизвестното на Земята, ограбвайки всичко, което можеше да бъде ограбено; разбра какво означава да съсредоточиш силата и властта си; картографира планети, смятани за недостижими; вече не смяташе Слънцето за Бог и звездите за определящи съдбата; изобрети, или по-скоро преобрази сексуалността, ролите на мъжа и жената, и много късно, макар че никога не е твърде късно, откри любовта; изобрети чувствата, емпатията, различните йерархии на придобиването на знание; и накрая полетя в Космоса, изоставяйки птиците; после полетя към Луната и направи първите си крачки там; изобрети такива оръжия, които могат да взривят цялата Земя многократно; и изобрети науките по такъв гъвкав начин, че благодарение на тях утрешният ден изпреварва и унищожава дори това, което днес може само да бъде въобразено; и създаде изкуството – от пещерните рисунки до Тайната вечеря на Леонардо, от магичното тъмно омагьосване на ритъма до Йохан Себастиан Бах; и накрая, в съответствие с историческия напредък, ти с пълна и внезапна рязкост започна да не вярваш вече в нищо; и благодарение на устройствата, които сам изобрети, унищожаващи въображението, днес разполагаш само с краткосрочна памет; и така си се отказал от благородното и общо притежание на знанието и красотата и моралното добро; и сега си готов да поемеш към равнините, където краката ти ще затънат – не мърдай, отиваш ли към Марс? – но не мърдай, защото тази кал ще те погълне, ще те повлече в блатото; но беше красиво – пътят ти през еволюцията бе величествен – само че, за съжаление, той не може да бъде повторен.

III.

Ах, стига толкова за човешкото достойнство.

Нека поговорим за бунта.

Опитах се да загатна за това в книгата си „Светът продължава“, но тъй като не съм доволен от това, което написах, ще опитам отново. В началото на 90-те години, в един влажен, задушен следобед бях в Берлин, чаках на една от долните платформи на метрото. Както навсякъде в системата на U-Bahn, и тук платформите бяха устроени така, че в началото на правилната посока на движение, само на няколко метра от мястото, където влакът продължава в тунела, беше монтирано голямо огледало със сигнални светлини – отчасти за да помага на машиниста да вижда цялата дължина на влака, и отчасти за да показва точно къде, до сантиметър, предната част на влака трябва временно да спре, докато пътниците слизат и се качват; огледалото беше за машиниста, докато червената светлина обозначаваше точката, перпендикулярна на релсите, където влакът трябва да спре за безопасното качване и слизане, след което светлините ставаха зелени и метрото можеше да продължи пътя си през тунела – в моя случай към Рулебен. Освен табела с предупреждение за опасност и необходимостта от спазване на правилата, на земята между колоната със светлините и входа на тунела беше боядисана дебела жълта линия, която обозначаваше, че дори платформата да продължаваше още няколко метра, както и беше, пътникът в никакъв случай не трябваше да прекрачва тази линия – т.е. между жълтата линия и входа на тунела имаше строго забранена зона, в която човек не трябваше при никакви обстоятелства да стъпва. Чаках влака от посока Кройцберг и изведнъж забелязах, че в тази забранена зона има човек. Беше клошар, който – превит от болка, с лице, в тази болка, леко обърнато към нас, сякаш разчиташе на съчувствие – се опитваше да уринира върху пътеката над релсите. Виждаше се, че това му причинява огромно страдание, защото успяваше да се освобождава само капка по капка. Докато напълно осъзная какво се случва, и хората около мен вече бяха забелязали какъв необичаен инцидент смущаваше следобеда ни. Изведнъж, почти осезаемо, се оформи единодушното мнение, че това е скандал и този скандал трябва незабавно да бъде прекратен, клошарят трябва да си тръгне и валидността на жълтата линия да бъде възстановена. Нямаше да има проблем, ако клошарят беше успял да приключи, да се върне при нас и после да се качи по стълбите към горното ниво, но той не приключи – вероятно не можеше да приключи – и допълнително усложни нещата фактът, че на отсрещната платформа изведнъж се появи полицай, който, почти очи в очи с клошаря, решително се провикна и му нареди незабавно да прекрати това, което правеше.

Тези станции са устроени така, че влаковете в двете посоки са разделени от канал с широчина около десет метра и дълбочина близо метър, така че ако някой пътник поиска да смени посоката, той трябва да отиде до стълбите в края на платформата, да се качи нагоре, да пресече коридора над релсите и после да слезе по другите стълби – никой не може просто да прескочи долу релсите. И именно през този маршрут трябваше да мине и полицаят. Той викаше няколко пъти с кухия си висок глас, но клошарят не му обръщаше внимание, гледаше ни със застинал поглед на мъчение, а капките урина продължаваха да падат върху релсите. Когато забеляза, че полицаят тича към горното ниво, клошарят с огромно усилие прекрати това, което правеше, и започна да бяга към нас, за да стигне до най-близките стълби.

Започна ужасяващо състезание. Всички на нашата платформа замлъкнаха, защото веднага стана ясно, че това бягство няма как да завърши добре. Клошарят трепереше целият, краката му сякаш не го слушаха, докато наблюдаваше как полицаят на отсрещната платформа напредва метър по метър. От нашата страна клошарят се придвижваше сантиметър по сантиметър, с огромни усилия, размахвайки ръце, а полицаят също гледаше онези десет метра, които ги разделяха. Тези десет метра бяха за полицая мъчително препятствие, незаслужено наказание, докато за клошаря те означаваха забавяне – забавяне, което носеше безсмислена, но осезаема надежда, че все пак може да се спаси. В представата на полицая той олицетворяваше закона, Задължителното Добро срещу престъпника, срещу Злото. Но в този миг той беше безсилен. И в мен, докато унизен наблюдавах това нечовешко състезание между метри и сантиметри, вниманието ми внезапно се изостри до крайност и мигът застина. Мигът застина точно когато се забелязаха един друг – когато добрият полицай видя злия клошар в забранената зона и злият клошар видя, че добрият полицай го е видял. Между тях имаше точно десет метра. Полицаят беше хванал палката си. За миг му мина през ума: „Ами ако просто прескоча?“ Но не го направи. И този образ – полицаят, който тича метър по метър, и клошарят, който напредва сантиметър по сантиметър – остана в мен. И виждам, че в това състезание Доброто,

само заради тези десет метра,

никога няма да настигне Злото. Защото между Доброто и Злото няма мост. Няма никаква надежда.

Метрополитенът ме отнесе към Рулебен и не можех да изтръгна от главата си треперенето и размахването на ръце на клошаря. И внезапно, като светкавица, в съзнанието ми проблесна въпросът: кога отхвърлените ще се разбунтуват – и как ще изглежда този бунт? Може би ще е кървав, може би ще е безмилостен, може би ще е ужасяващ – като когато един човек убива друг. После отмахнах тази мисъл, защото си казах: не, бунтът, за който мисля, ще бъде различен, защото той ще бъде насочен към цялото.

Дами и господа, всеки бунт е насочен към цялото. И сега, докато стоя пред вас, а стъпките ми в онази стая-кула у дома започват да се забавят, онова пътуване с берлинското метро към Рулебен отново проблясва в мен. Една осветена станция след друга се плъзга край мен. Не слизам никъде. Оттогава насам аз пътувам с онова метро през тунела, защото няма спирка, на която бих могъл да сляза. Просто гледам как станциите се плъзгат край мен. И усещам, че съм помислил всичко, и съм казал всичко за това, което мисля за бунта, за човешкото достойнство, за ангелите – и да, може би и за всичко… дори за надеждата.

Кой е Ласло Краснахоркай

Ласло Краснахоркай е един от най-радикалните, мрачни и влиятелни съвременни европейски писатели – унгарски автор, сценарист и философ на разпада. Роден през 1954 г., той става световно известен с романите си „Сатанинско танго“, „Меланхолия на съпротивата“, „Войната и войната“, „Северната планина, южното езеро, западният път, източната река“. Стилът му е хипнотичен, с дълги, безпощадни изречения, в които светът се разпада бавно, неизбежно и без утеха. Творчеството му често е свързвано с апокалиптична визия за човека и цивилизацията, а дългогодишното му сътрудничество с режисьора Бела Тар превръща прозата му и в ключов източник за едни от най-въздействащите арт филми на ХХ и XXI век. Краснахоркай е носител на най-престижни литературни отличия, сред които Международната награда „Ман Букър“, и е смятан за писател на „края на света, който вече е започнал“.

Следете новините ни в GoogleNews