Баронеса Любка Биаджони: Няма вече Турско робство и комунизъм, защо преглъщаме всичко?

На 17 и 18 септември в София и Пловдив ще свири един от най-известните цигулари в света - Найджъл Кенеди, който ще представи у нас своя нов поглед върху "Годишните времена" на Вивалди.

Компания на британеца на сцената ще правят неговият бенд, гъдуларят Георги Андреев, Лондонският български хор с диригент Десислава Стефанова и оркестърът „София Симфоникс” с диригент Любка Биаджони.

Баронеса Любка Биаджони цу Гутенберг е и един от виновниците прочутият музикант да дойде у нас отново. Тя е родена в семейството на италиански политик и българка, работила в посолството ни в Рим. Завърша висше образование в Музикалната академия в София и в Сиена, както и философия в Рим. Била е диригент на многобройни оркестри по света, докато най-накрая не основава свой собствен - "София симфоникс", съставен от български музиканти, които тя неведнъж хвали, че са на световно ниво.

Женена е за немския барон Енох от прочутия род Гутенберг - също диригент със собствен оркестър - с когото имат двама сина и живеят в семейния им замък в Бавария.

Преди броени дни Маестра Любка Биаджони бе номинирана за „Будител на българската култура в чужбина”, а през октомври ще получи сребърен медал за принос в музикалния живот в немския регион Оберфранкен.

OFFNews получи възможността да разговаря с баронесата за предстоящите ѝ концерти в София и Пловдив, за качеството на българските музиканти, за отношението на държавата и хората към културата, възпитанието на любов към изкуството у подрастващите, защо трябва да сме по-смели и кой ни е виновен за проблемите.

За пръв път ли работите с господин Кенеди?

Да, за пръв път работим заедно, сега се срещнахме на репетицията. В момента той работи по „Годишните времена“ с моя оркестър и с неговия бенд – това ще бъде едно ново изпълнение, нов поглед върху творбата за софийската и пловдивската публика, защото е нещо, което досега не бях чувала.

Лондонският български хор ще участва на концерта, какво ще изпълни той заедно с Найджъл Кенеди – някаква нова версия на „Годишните времена“ с вокали или нещо съвсем различно?

„Годишните времена“ не се пеят, те са само за оркестър. Хорът ще се включи с други пиеси на Кирил Тодоров. Гледахме да направим българо-италианска програма, втората част с Вивалди, а първата с българска музика. Георги Андреев ще партнира на Найджъл Кенеди, за да превърнат събитието в български празник по случай Деня на София.

Защо решихте да поканите точно г-н Кенеди?

Има един български цигулар в Лондон – Иво Станков – който организира фестивал за българска музика в английската столица всяка година, като тази ще участва Найджъл Кенеди, затова решихме да представим концерта пред българската публика и на родна земя, за да може и тя да се радва. Това все пак е един изключителен и необичаен проект, и си казах: „Защо да го слушат само в Лондон, да го направим и в България“. Така се роди проектът.

Той май доста харесва България, често идва у нас.

Да, не съм го питала дали му харесва, но явно ако идва, значи му харесва. Смятам, че тук отношението към него е много специално, музикантите, с които работи, в случая с моя оркестър, са изключителни. На репетицията много се радвах на цигуларите, защото виждам, че те могат спокойно да партнират на Найджъл Кенеди и явно това му прави удоволствие, ако не беше доволен с България и музикантите ѝ, вероятно нямаше да дойде.

Много пъти сте споменавали, че българските музиканти са от световно ниво, въпреки тежкото им финансово, материално и т.н. положения – смятате ли, че въпреки професионализма им родната публика се отнася сякаш с по-малко уважение към тях, пренебрегвайки ги за сметка на чужди артисти. Например, концерт на немски оркестър у нас би предизвикал много по-голямо внимание и уважение вместо изпълнението на Софийска филхармония, въпреки че са еднакво добри.

До някаква степен може би е така. Старая се със своя хор и оркестър „София симфоникс“ да ни докажа като символ на качество не само в Германия, но и тук. Без да искам да звуча нескромно, мисля, че вече се е разчуло, че при нас свирят най-добрите и сериозни български музиканти. Нивото е различно и знам, че хората идват при нас да чуят какво ново можем да им предложим.

Смятам, че това не зависи само от мен като диригент, но и от отношението, което сме изградили с музикантите и публиката, от доверието, което ни кара да музицираме по различен начин. Затова искам да наложа „София симфоникс“ като символ за качество, и то дошъл от България. Тогава хората ще дойдат, ще ни чуят и ще рекат: „Аха, много добре, нищо, че е български оркестър, идете и го чуйте, той е добър“.

Националните и държавни институти много често имат проблеми с методиките, които постоянно сменят, което ги принуждава да продават билети, вместо да гледат качеството, а, за съжаление, това се чува и концертите стават безинтересни, ако трябва да сме честни. Затова частните ансамбли имат шанс да са независими и да покажат различно изкуство.

На какво се дължи политиката на институтите и Министерството на културата да търсят не качеството, а финансовия отзвук?

Не знам дали търсят финансовия отзвук, според мен, те искат да дадат независимост на институциите, като по този начин цялата власт преминава в отделните директори. Така те получават свободата да правят каквото си поискат, но същевременно им се налага да плащат заплати, и се принуждават да продават билети и да получават субсидии на всяка цена, ощетявайки качеството и нивото на своите продукции.

Познавам музиканти, а предполагам, че Вие познавате много повече такива, които принудени от тежките финансови условия у нас, са заминали да свирят в чужбина, ако са късметлии, или да работят друга работа. Тези дни френският посланик у нас Ксавие Лапер дьо Кабан в заключителната си реч заяви, че ако емигрираме, оставяме страната си на Пеевски – какво е Вашето мнение?

Намирам за разбираемо, когато нашите таланти искат да напуснат държавата, за да учат в чужбина, например. Аз отдавна съм завършила Музикалната академия в София, която навремето беше една прекрасна институция, но сега чувам, че нивото вече е малко по-различно и е нормално, когато музикантите отидат да учат или специализират при даден музикант, професор, светило в дадения инструмент в чужбина.

Би било хубаво, ако се върнат след това в България, за да могат да приложат наученото. Често обаче те решават да останат там, защото са си намерили работа, създали са семейство, или защото са по-добре платени отколкото тук, което не е тайна. Трудно разбираемо е, когато разкажа на Запад с какви заплати живеят нашите музиканти.

Затова, от една страна, имам пълно разбиране спрямо тези музиканти, но се радвам, че все пак още имаме толкова много добри музиканти, които са останали тук – като хората в моя „София симфоникс“, които са в България. Те са тук, за да се борят с тази действителност и да покажат своето ниво в тази действителност, която е със сигурност много тежка, но това е тяхната държава, тяхната родина – и аз намирам това за прекрасно.

Затова реших да създам „София симфоникс“ преди няколко години, за да мога да покажа, че музикантите, които са останали тук, са надеждата за България. Това е огледало за културния живот в страната, което непременно трябва да се развие и да излезе навън, за да се види, че и тук са останали добри творци. Изглежда, че всичките са изчезнали, но не са.

Естествено, че когато човек завърши музикалното училище и замине в Германия, Австрия и не знам къде още, и се обучава с особено добри специалисти, има повече възможности да се развие. Но има и хора, които са останали тук и въпреки всичко са вълшебни музиканти, сериозни професионалисти и това трябва да се отчете, уважи и покаже.

Чувал съм, че от времето на комунизма у нас е останало мнението, че хората на културата са безделници, че диригентите махат с някаква си пръчка, а музикантите свирят там нещо, но не вършат тежка работа, не вършат реален труд – не е като да носят чувал с цимент, например. Сякаш много хора изпитват пренебрежение към дейците на изкуството и труда им, може би наложени от едни предни времена. Как може да се промени това, да се създаде любов към културата у хората?

Не съм много съгласна с Вас, че идва отпреди мнението за музикантите илл диригентът, които нищо не правят. Навремето, тъй като аз съм живяла и учила преди промените, имаше голямо уважение към културата, музиката, диригентите. Това беше една много уважавана професия и със сигурност на никого не му е дошло на ум да каже, че диригентите нищо не правят. Съдейки по себе си, мога да кажа, че работя от сутрин до вечер – дирижам, репетирам, занимавам се с ученето на партитурите, което е най-основното нещо, за да може след това да се дирижира. Оправям се сама със „София симфоникс“, трябва самичка да организирам турнета, да се занимавам с ноти, плащания и хиляди неща, които диригентът прави.

Не мога да кажа, че навремето не се е уважавало музикалното изкуство. Даже бих посмяла да кажа, че преди промените имаше много повече уважение към музиката, към културата и към изкуството. Защото системата, която беше преди, отделяше много усилие, време и финанси да възпитава хората - това, което сега изчезна.

Сега в тази уж демокрация, която имаме тук в България, а и не само, всеки трябва да намери начин да се спасява сам и културата е последна грижа. Всеки гледа да си нахрани семейството по някакъв начин, да намери криво-ляво работа, независимо каква, и не може и да става дума за изкуство. А навремето, когато бях студентка в музикалната академия, все още се говореше за изкуство, имахме съвсем други теми за дискутиране, съвсем друго интелектуално ниво, което наистина много се различава от днешното време.

Ако ме питате, как може да се възпитава публиката в култура: на първо място родителите трябва се занимават с техните деца. Защото ако ние, родителите, не възпитаме нашите деца, няма кой да го направи - нито училището, нито бабата и дядото. Мога само да кажа на родителите, че ако държат децата им да имат култура, те трябва сами да ги възпитават и да им обръщат внимание.

Вие имате двама сина, доколкото ми е известно, водите ли ги на концерти, учите ли ги да свирят?

Разбира се, разбира се, това е съвсем ясно: водя ги също така и на театър, и на изложби. Моите деца, естествено, знаят много, защото им показвам с колко обич изживявам музиката и изкуството изобщо. Когато ходим някъде, им показвам архитектурата на това здание, на този дворец, гледам да ги направя чувствителни за красотата и изкуството. Но това могат само семейството, фамилията и родителите.

Не трябва да сядаме и да чакаме отгоре някаква помощ. Единствената промяна след 89-а година, която не бих казала, че е положителна, но все пак дава шанса на човек да се развие - е това, че вече няма кой да те храни и да ти помага, трябва сам да се потрудиш, за да успееш.

Ако човек чака - и това е много опасен манталитет, когато се чака нещо да стане – няма да стане нищо и всичко ще пропадне. Мога само да кажа на хората, че ако нещо не им харесва, не им пасва, трябва да реагират, да казват истината и да се борят, защото от само себе си нищо няма да се промени.

Това ли трябва да правят и музикантите в България – да се изправят срещу лошото ръководство, тиранични диригенти?

Да, естествено. Не може човек постоянно да преглъща всичко и да казва: „Ами така е в България, така е всичко, ние така сме свикнали, Турското робство...“ Нямаме вече Турско робство, вече нямаме една система, която уж потиска – настоящата система дава възможност всеки да се развие самостоятелно, стига да се захване със сериозен труд и конкретна цел. Хората трябва да имат смелостта да направят нещо, защото в противен случай държавата ще остане в ръцете на определени личности. 99% от гражданите мълчат, защото ги е страх и това е огромен проблем. Не може постоянно да се страхуваме от всичко, защото животът и развитието ни ще спрат, а това е много страшно и то не се отнася само за тук, а за целия свят. Хората глобално трябва да имат повече смелост, да се борят за истината.

Това ли се случи в Софийската филхармония – Вие тогава напуснахте и си казахте какви са проблемите ясно и открито. Но много Ваши колеги, които са там, сякаш не правят същото, не се изправят срещу този проблем.

Така е, защото ги е страх. Аз го казах в моето писмо навремето във Фейсбук и ситуацията продължава да е без промяна, защото хората ги е страх да не си загубят мястото. Подобно нещо се случва във всички сфери на обществото. Но аз смятам, че когато има проблеми, трябва да се изричат. Колкото и да твърдят по телевизията от Министерството, че няма сигнали за нередности, това не е така - има много сериозни писмени сигнали, че нещата не са добре. Затова хората трябва да се осмелят да се борят за правдата. За съжаление, аз освен да бъда пример и да казвам истината, да изричам какво мисля – повече не мога да направя. Всеки решава за себе си.

Но намирам за много жалко, че всякакви институции, музиканти и каквото още се сетите трябва да се съсипват и да се разрушават само защото начело на тези институции и групи има хора, които не са подходящи за поста, който заемат. Тази слабост плаща културата в България, което е много страшно и опасно, защото културата е едно от малкото неща, които могат да извисят дадена държава и да ѝ придадат идентичност. България за мен наистина е един златен остров поради много причини: защото има невероятно много интелигентни хора, много талантливи, много работоспособни.

И в чужбина го знаят, и затова идват отдалече да правят записи, да снимат филми, да ползват българските ум, дух, сръчност, талант - но българите позволяват да им плащат малко, защото ги е страх и тези малко парички да не получат. И те самите правят така, че хората да ги използват, което намирам за абсолютно недопустимо. Затова се боря срещу това, като заплащам нормално, дори повече отколкото трябва, само и само хората да разберат, че трябва да отстояват своето достойнство. Иначе те ще продължават да бъдат използвани и няма как след това да ги покажа в чужбина без това достойнство, за което се боря.

Когато пътувам с музикантите си, те пак биват смачкани и на мен ми трябват 3-4 дни да ги понапомпам с малко самочувствие, а музиката излиза от самочувствието. Характерът на музиката излиза от нас. И сега, когато започнахме репетициите, пак им казах какво значи сценично поведение, какво значи човек със самочувствие да застане на сцената и да се радва на музиката. Това трябва да се покаже, а не всичкитеда са мишки само защото в националните институти има хора, които ги тероризират. Това е много страшно за качеството на музиката.

Според Вас добре ли се управлява държавната култура у нас от страна на Министерството, институциите и т.н. И ако не, защо – заради некадърност или целенасочено смазване на културата?

Не мисля, че има целенасочено смазване на културата. Както знаете, Берлускони, една доста проблематична фигура в Италия, затвори почти всички оркестри в страната още преди 20 г., защото гледаше неговите пари – уж държавни – да се насочат към други важни неща – като футбола, например.

Не смятам, че тук е така, защото обществото е прекалено интелигентно. Въпреки това има един основен проблем, свързан с настоящата икономическа система, настанила се след социализма, който теоретически се грижеше за държавните институции и т.н. Сега Министерството на културата разполага бюджет, разчертан не само от него, но и от Министерството на финансите, откъдето не са наясно от колко точно пари се нуждаят различните изкуства и институти. Министърът, да речем, слуша различни експерти какво му говорят и решава да въведе делегиран бюджет, мислейки се че като даде автономия на институциите и правото всеки да се спасява поединично, ще направи най-доброто. Това, от една страна, е добре, но не смятам, че след като Министерството каже: „Даваме ви 10 милиона, трябва да ви стигнат за всичко“, можем да очакваме от артистите да се справят, просто не е възможно.

Според мен, МК наистина се старае да има богата палитра: да се спасяват малките театри, да има култура и в малките оперни сцени, да съществуват малки симфонични оркестри. По някакъв начин се стараят. Проблемът в културата обаче е много сложен и то не само в България, ами навсякъде.

Затова съм на мнение, че има неразбиране, когато се каже, че Министерството не прави нищо. Трябва да се гледа по-общо на картината, да се търси отговорност и на ръководствата на институциите, на които МК е делегирало бюджет и автономност. Всеки един директор трябва да заяви: „Аз представлявам дадена институция и се опитвам да инвестирам държавните пари, които ми се полагат – толкова и толкова – в проекти, които да привлекат публика“.

Когато начело на една институция са грешните хора, които инвестират тези пари по неправилен начин, тогава нещата стават сложни, защото публиката не идва. Когато се правят вместо 4 концерта на месец – 30, няма как да дойде публиката.

Не бих критикувала толкова министерствата, защото всички те – знам го и от политиката в Германия – са свързани и зависещи помежду си, но разсъждават над въпросите и съм сигурна, че не искат да унищожават културата. Единичните случаи на институциите са проблематични, защото те могат да доведат до абсолютно рухване на истинските символи на българската култура. Там е необходимо да се търси индивидуалният подход и най-доброто решение за конкретния случай, за да се помогне на българската култура да просперира.

Още по темата

16/08/2016 Интервю

Принцът на Бавария: Миграция без интеграция води до граждански войни

17/08/2016 Интервю

Кого трябва да прегази автопилотът - група деца или пенсионери?

05/07/2016 Анализи и Коментари

Кристо унижи България

17/05/2016 Култура

Ханс Цимер в София: Често слушам българска музика (видео и снимки)

Следете новините ни в GoogleNews