Д-р Дария Бояджиева: Стереотип е, че хората с увреждания са безпомощни

В рубриката “Вдъхновяващите българи“ ви срещаме с изявени хора в различни области, които са пример за обществото. Те преодоляват физическите бариери и вдъхновяват със способността си смело да надвиват трудностите и да насочват вниманието към своите умения и таланти. Събеседникът ни Дария Бояджиева е лекар-специализант в Отделение по Образна диагностика в болница „Сърце и Мозък“, Бургас. Д-р Бояджиева е известна като първият в България лекар в инвалидна количка.

Какво ви вдъхнови да се захванете с медицината?

През цялото си детство казвах, че не бих станала лекар и не исках. Съвсем други интереси имах. Веднъж, в X клас, ми се наложи да придружа баща ми в Кръвен център в "Пирогов". Отстрани слушах разговора с колегите му. Осъзнах, че тези хора могат морално да променят нечий живот, да лекуват, да облекчат нечия болка. Не се бях замисляла така за лекарската професия дотогава, защото винаги съм била в ролята на пациент. Наблюдавах работата на медицинския персонал и винаги си задавах въпроса "Колко ли трябва да го искаш, за да си го причиниш?".

Преди време в медиите ви обявиха за първия лекар в инвалидна количка в България. Съгласни ли сте с това определение?

Аз не познавам всички лекари в страната и е възможно да не съм единствена. Но съм единствена в моя свят и моето обкръжение. Бих искала да кажа на младите хора с ограничени физически възможности, че не е нужно да съм единствена.

Можете ли да разкажете малко повече за своето заболяване и как адаптирате работния си процес спрямо по-ограничените си движения?

Като лекар бих се изразила по следния начин: процесът от диагностика до лечение беше дълъг, с възходи и падения. Адаптацията беше трудна и продължителна. Това е така, защото живеем в страна, където няма програма, която да ти дава насоки и съвети как да се напаснеш към новия начин на живот. Смея да твърдя, че имаме добри физиотерапевти и рехабилитатори, но това не беше достатъчно. Имаме нужда от повече ерготерапевти, от програми, които да ни научат на елементарни ежедневни дейности. Казвам научат, защото след такава промяна ти наистина се учиш да живееш наново. Моят нов начин на живот започна в болница в Германия. Един ден, малко преди да си тръгна, ми представиха няколко брошури на специализирани заведения с такива програми. Дотежа ми, когато обясних на персонала, че там, където живея, няма подобни неща, държавниците не се интересуват от подобни проблеми и това не е приоритетно.

Има ли елемент на подценяване от пациентите поради това, че се движите с количка?

И от пациенти, и от колеги, за жалост. Живеех с идеята, че висшистите не биха го направили. Всеки ден се убеждавам, че грешах. От страна на пациентите се среща поради факта, че самата аз не изглеждам здрава и това може би ги кара да мислят или че не мога да си върша работата, или че я върша през пръсти. Хората са свикнали да съдят по опаковката.

С кои стереотипни нагласи ви е най-трудно да се преборите и къде най-често срещате неразбиране?

Тук няма да бъда лаконична. Първият стереотип „хората с увреждания са безпомощни“. Факт е, че имаме своите трудности, но накрая на деня те са ни изградили с една идея повече, след като сме ги преодолели. И в крайна сметка тази "безпомощност“ рязко намалява с едни добри условия за живот, каквито тук липсват. Ние можем сами да вземаме решения и не се нуждаем от постоянна грижа.

Вторият стереотип е, че увреждането „ни определя“. Не се вижда човек, характер, интереси, вижда се какво не можем. Мен често ме възприемат просто като един стол, на който да се облегнат.

Третият стереотип е нещо, което опровергах - че не можем да учим, да работим и да се развиваме професионално, че сме по-малко интелигентни. Другата стигма е, че различните тела са плашещи и неестетически, сякаш всички „читави“ хора трябва да са по калъп.

Забелязала съм, че родителите не коментират тази тема с децата си. Ние сме ТАБУ. Гледани сме и сме сочени като извънземни. Родители, говорете, тези деца ще станат възрастни със същия начин на реагиране.

Достъпни ли са според вас болниците за хората в инвалидни колички? Мисли ли се за тях не само като пациенти, но и като потенциално работещи?

В здравното заведение, където работя, смея да твърдя, че всичко е пригодено. Има необходимите санитарни помещения на всеки етаж – нещо, което лесно се игнорира. Преди време ми се наложи кратък престой в друга бургаска болница, където здравният персонал беше меко казано потресен от въпроса ми „Къде е тоалетната за инвалиди?“. Почувствах се виновна, че не мога да вървя.

Защо много хора избягват темата за уврежданията? Как може тя да стане по-популярна и достъпна, за да има и по адекватни политики за тази група в обществото?

Защото не е забавна, защото хората не искат някой да им разказва и да обяснява за трудностите на физическото нямане. Никой не е застрахован от подобно събитие в живота си и когато има някаква гласност и не си наясно за рискове/шансове, реакцията е друга. Когато човек рядко общува с хора с увреждания, темата му е непозната. Непознатото води до дистанция. А и доста хора смятат, че е „неприлично“ да се говори на тази тема, но си има начини уважително да се зададат въпроси и да се отговори, без да се стига до обиди и аблайзъм (форма на дискриминация срещу хора с увреждания б. р.).

С какви препятствия се сблъсквате в достъпността на градската среда и имате ли гражданска позиция по тези въпроси?

Това е обширна тема. Много брой институции нямат никакъв достъп до така важните гишета. Истината е, че в България, да живееш като пълноценен гражданин, е голям зор. Ама наистина голям. Молиш се като на светец да ти свалят рампата, ако изобщо имат. И дори не става въпрос само за хора в инвалидни колички – майките с колички, възрастните хора, такива с временно нараняване. Добрата достъпност означава по-добър град за всички, не само за малка извадка от народа. Има си стандарти за универсален дизайн за създаване на еднаква за всички достъпна среда. Когато това не се спази реално се нарушават нашите човешки права.

И друг фокус - обществото казва, че не излизаме. Къде? Доста заведения нямат изобщо условия да влезеш в тях, камо ли да седнеш на ниска маса и да разполагаш с пригодена тоалетна. Направили са си псевдоусловия, колкото да получат лиценз за отваряне. Ние също имаме нужда от социален живот.

В последно време отново е актуална темата за възнагражденията на младите лекари. Какво е вашето мнение по темата?

Увеличаването на заплатите на младите лекари е справедливо и отговорно решение и то трябва да се случи, заедно с подобряване на условията на работа. Това със сигурност би ни стимулирало да останем и да работим в България, на фона на целия този глад на здравни работници. Това важи и за опитните лекари, за сестри и санитари, и т. н. Виждайки какво се случва в парламента, в НЗОК и с всички тези нелепи реформи, вече не помним защо сме лекари. Как можем да го правим това нещо все още?

Защо е нормално да дадеш 350 лв. за прическа, а МРТ изследване (високоспециализирана диагностика) на същата цена е скъпо. Защо телефон за 2к е нещо нормално, но нова ортопедична става „може да изчака“?

Народът иска качествена медицинска помощ, докато сам се диагностицира и лекува с гугъл. Морално и емоционално сме мачкани всеки ден. Старанието всеки ден да си по-добрата версия на себе си започва да се губи. Ние, младите лекари, трябва да сме единни и заедно срещу това. Изречението “моето мнение и моята позиция не са важни“ не трябва да се чува. Капка по капка – вир.

Кои според вас са най-спешните промени в здравната система, които изискват широк обществен дебат?

Накратко ще споделя мнението си: проблемите произлизат от това, че системата е залепена за НЗОК. Клиничните пътеки трябва да се реформират. Трябва да се промени и системата за специализация и да се вземат мерки срещу изтичането на кадри на медицински персонал. Спешната ни помощ страда, защото е хронично претоварена, а тя е гръбнакът на системата.

Имаме нужда от реален триаж, достатъчно екипи с добра координация между различните здравни заведения. Липсва достъп до медицинска помощ в малките населени места – трябва да се стимулира работа и специализация там. Държавата ни минимално инвестира в национални програми за профилактика. Народът го е страх дори едни кръвни изследвания да си пусне и то поради невежество. Четем в интернет, но не знаем. Профилактиката, скрининговите програми, достъпното здравно образование биха довели до значително редуциране на смъртността.

Работата ни е затруднена от цялата тази бюрокрация. Трябва да се интегрира изцяло здравното електронно досие на пациента.

Защо според вас българите днес имат нужда от вдъхновяващи примери?

Защото живеем в общество, което, за съжаление, все по-често се фокусира върху негативното, върху лошите новини. В крайна сметка и това се представя масово по медиите. Понякога човек не знае, че може повече, докато не види друг да го прави. Имаме нужда да видим някой, който постига нещо значимо и живее по начин, който уважаваме.

И накрая, какво е вашето определение за добротата?

Добротата е нещо, което не всеки има и не може да се научи. Всеки факт, всеки урок и учебник могат да се научат по всяко време, но да си добър – не. Добротата не значи наивност. Добротата е изборът да внесеш светлина там, където можеш. Тя е висша човешка ценност и за жалост в нашето ръждясало общество тя е дефицит.

В лекарската професия добротата има важна роля. Наша е задачата и отговорността да се отнесем към пациентите си с внимание, уважение и разбиране, независимо от позицията на този човек в обществото – дали ще е възрастен човек от село или т. нар. випаджия. Човек, дошъл с болката си, с проблема си, е лесно раним и ние следва да му предоставим благоприятна обстановка, за да се почувства сигурен и да ни се довери. Липсата на доброта и съпричастност може да афектира пациента и да закрие диалога.

Добротата е и начин на говорене – не само към пациентите, но и към своите колеги. Обичам да казвам, че голям процент от проблемите на този свят се коренят в тона и начина на комуникация. Добротата и общуването са критично важни, защото изграждат доверие, насърчават по-силни взаимоотношения и подобряват психическото и емоционалното благополучие за всички участващи. Бих искала да се мисля за добър човек, но това е нещо, което околните могат да кажат. Звучи банално, но е така – случва се да нямаме обективна преценка за това правим ли добро или не. Всеки от нас трябва да има ниво на самокритичност, това ни кара да растем, да се развиваме, предпазва ни от самозаблуда и високомерие.

Следете новините ни в GoogleNews