Певицата Хриси Пачалова: Наричат ни хора с увреждания, но всъщност пропускат думата ''хора''

В рубриката “Вдъхновяващите българи с увреждания“ ви срещаме с изявени хора в различни области, които са пример за обществото. Те преодоляват физическите бариери и вдъхновяват със способността си смело да надвиват трудностите и да насочват вниманието към своите умения и таланти.

Хриси Пачалова е певица и автор на песни. Родена е през 2000 година във Враца. Започва с пеене и блокфлейта на 3 години, а по-късно изучава пиано, китара и барабани. Работи в стиловете поп и джаз, като съчетава дълбока емоционалност и сценично присъствие. На 20 години издава първата си авторска песен, а на 21 участва в осмия сезон на „Гласът на България“ (2021). Носител е на отличия от множество музикални фестивали. Хриси живее с ретинопатия пета степен и се придвижва с куче-водач. Вярва в силата на достъпа до култура и активно участва като доброволец в инициативи, свързани с правата и видимостта на хората с увреждания.

Как се свързахте с музиката и доколко тя бе част от средата, в която израствахте?

Баща ми е музикант по професия и от бебе съм живяла в музикална среда. Той свири на синтезатор и се е занимавал с музика в различни стилове, докато е работил с различни групи и оркестри в заведения. Моят личен път в музиката започва на три години, когато за пръв път отивам на детска градина. Избраха мен за роля в пролетно тържество, което се подготвяше там. Оттогава насетне започнах със свирене и пеене, като след шестата ми година бях в училище с профилирана паралелка за пиано. Първият ми спомен за пианото е как краката ми висят от столчето и не мога да достигна нито педалите, нито пода.

Това бе за мен като най-голямата планина, която трябва да се преодолее. Имах много детски синтезаторчета. Баба ми забеляза, че започвам да хващам мелодиите на песните и поиска да го покаже на преподавателите по музика в училището. Пеех в различни вокални групи и училищни хорове. Най-голямата ми детска мечта беше да участвам в „Кой е по-по-най“, детско предаване, излъчвано дълги години по БТВ. Преди да навърша седем години, майка ми реши, че това ще е част от подаръка ми за рождения ден преди да съм надвишила допустимата възраст за участие в предаването. Нямах очаквания, но го спечелих. Съвпадението беше, че това бе предаване за най-точно интонационно изпълнение на песен и най-артистично стихотворение. Последваха и дуети със сестра ми след 2009 година.

Макар с нея да сме на една и съща възраст, тъй като сме близначки, се развивахме по различен начин. Тя има своя собствена музикалност и с времето нейният глас стана по-нисък, затова от тринайсет годишни пеем индивидуално. Сестра ми се преориентира към фолклор, а аз – към поп и джаз. Днес сестра ми е озвучител, след като завърши тонрежисура. Но тя намери своето поприще повече в спорта и тренира канадска борба. Основният ми преподавател по поп и джаз видя в мен музикален потенциал - за слух, за развиване на музикална хармония, за компютърно музициране и т.н. Имахме заложени часове, но аз оставах след учебното време, а той – след работа. Времето никога не ни стигаше. Нямаше и ваканции. Намирахме и конкурси, за които се подготвяхме. Този човек ме научи, че сцената не е страшна, микрофонът не хапе, а публиката няма да ме съди за грешки. Научих, че за да музицирам, на първо място трябва да го намеря вътре в себе си и след това да го предам такова, каквото е.

На кое наблягате повече на пеенето или свиренето?

На този етап на пеенето. С годините все повече се усъвършенствах. Минусът при свиренето ми беше, че след осем години свирене на класическа музика, тези часове в учебната ми програма намаляха и изгубих гъвкавостта на дясната си ръка при свирене. Но смятам, че с достатъчно време и желание това може да се подобри.

Какви други интереси имате?

Като малка имах интерес към плуването, а след това към различни видове танци. Учила съм хип-хоп танци, салса, латино и бачата. Дори съм ходила на уроци с група танцьори, а една година се включвах и в уроците по балет в Музикалната академия. За година прекарах и като част от групата „Танцуващи сърца“, които се занимават с народни танци. Но контузих крака си и възможността ми за танцуване доста рязко намаля.

Какво е да танцуваш, когато си незрящ?

Това те кара да виждаш от другата страна. Сякаш имаш огледало към света на зрящите. Даваш си сметка, че не си толкова различен, за колкото те смятат. Разбираш, че възможностите ти – физически и волеви - са изкуствено определени от обществото, понеже от дълго време другите хора не разбират потребността ти да имаш нормален живот.

Как се случва общуването ви с публиката от сцената?

Излизайки на сцена, пред мен се отваря една бариера. Наясно съм, че трябва да я изчистя и е хубаво да работя по това. Но в течение на изпълнението, енергията, която ми дава публиката, е като море, което ме обгръща. Като изпълнител не мога да устоя да не отвърна на публиката със същото – с топлота, с това, че съм там с хората и че имат приятел в мое лице, макар и чрез музиката.

Вие пишете авторска музика. Кои са най-важните неща, които искате да предадете чрез нея?

През годините съм сменяла течението, в което се движи творчеството ми спрямо тенденциите в музиката, макар това да е субективно понятие. Има много модерна музика, която хората масово не си пускат, а звучи около тях в кафенета и в радиостанции, защото някой си е платил за това. Докато пиша, искам да покажа своя вътрешен свят. Водили сме спорове с мои познати дали артистът трябва да е по-истински, или по-прикрит. Е, днес мисля, че артистът излиза да покаже душата си и не го ли направи, това означава, че мястото му не е на сцената.

Кои музиканти са еталон за вас?

Любо Киров, Михаела Филева, Дара Екимова, Поли Генова, Мона... Има още много български имена. Но ако го обобщя в едно изречение, харесвам изпълнителите, в чиято музика има истинност и творческа честност, когато я показват пред хората. Това са хора, които не показват фалшиви идеали.

Вие учите в Музикалната академия. Трудно ли е това за незрящ човек и кои са най-големите предизвикателства?

Трудно е най-вече заради липсата на адаптиране от страна на преподавателите. Имаше преподаватели, които се адаптираха в първите петнайсет минути след като се виждахме. Но имаше и хора, които за четири години не усетих да ме възприемат като равна на себе си. Те винаги се опитваха да ме щадят, да ме ограничават в опитите ми за обучение. Наричам това „позитивна дискриминация“. Тя не е позитивен фактор сама по себе си, а просто е дискриминация, изразена по не толкова лош и агресивен начин. Ако ние, като незрящи, не давахме начините нещата да се случват, те просто не се случваха. Всеки от моите колеги знае каква борба е водил.

Какъв е вашият опит от участията в телевизия – риалити формати и други предавания?

Масово се разпространяваше митът, че ако незрящи отидат в музикален формат или шоу за таланти, го печелят и че са отишли, за да бъдат показани. Не знам дали медиите го правеха нарочно или бе резултат от естествения подбор, но чак от известно време насам незрящите отпадаме на по-ранен етап от участието си. И при мен имаше опит за позитивна дискриминация, но бях инатлива и не го позволих спрямо себе си. Може би това беше един от факторите да отпадна, но колкото и да съжалявах тогава, сега не смятам така. Това е среда на много компромиси и на много бариери, най-вече вътрешни.

Как се случва творческият процес при вас, когато пишете музика?

Колкото и клиширано да е, в творчеството ми помагат неща като чашата кафе, звукът и ароматът на дъжд или красив спомен. Нещо, което ме побутва отвътре да започна да пиша. Оттам нататък е техническата част. Като незрящ човек използвам компютър с говорещ софтуер и звукозаписна програма с функции за достъпност за незрящи. Към програмата се добавя и MID клавиатура, която също е с достъпност за слепи, която изключително много помага. Достъпът ни до музика е все по-улеснен. Синтезаторът, от който понякога взимам идеи, вдъхновения и звуци, също има говореща достъпност. Не използвам мишка, както правят виждащите хора.

Музиката ли се ражда преди текста, или обратно?

Понякога са заедно, друг път поотделно. Зависи доколко искат да са близнаци. Има моменти, в които текстът се ражда с музика, докато други мелодии с години са без текст. Събрала съм си папка с написани текстове и когато понякога ги отворя, се питам: „Какво беше това? Кога съм го писала?“.

Има ли пречки пред незрящия, занимаващ се с музика, да бъде актуален и хитов?

Да. Незнанието и тесногръдието в изкуството и от двете страни. За да бъде незрящият актуален, той трябва да се приспособи към света на зрящите. Има един калъп, който започва от репликата „Всичко се вижда само със сърцето“. Незрящите автоматично се превръщаме в най-големите ангели, слезли на земята. И освен „горкичкият човек с увреждане, който пее и прави музика“, не можеш да постигнеш нещо различно. Както ние изискваме зрящите да се съобразяват с нас и с нуждите ни за приемственост и недискриминация, така и ние трябва да се съобразяваме с тяхната актуалност.

С това поддържане на невинния образ на ангели се движим към един стереотип на хора от театъра и мюзикъла. Той има публика, но това не е масовата публика. Ние сме статични, правим много баладични, нежни и изпълнени с всякакви чувства песни. А в днешно време изкуството е за нещата от живота и ако искаме да сме в мейнстрийма, трябва да правим музика, която да е хем красива, хем актуална. Иначе, ако не съчетаеш тези неща, трудът ти сякаш е хвърлен в нищото.

Как вие преодолявате този стереотип и излизате от калъпа, за който обяснихте?

Понякога с вътрешен диалог, друг път със странични наблюдатели, които питат „Сигурна ли си, че тази песен е за този свят?“. Разчитам на комбинацията от обратната връзка от хората, на които вярвам, и личната си преценка, премислена през тази обратна връзка. Нито една крайност не е препоръчителна. Не бива нито да слушам само себе си, нито изцяло да се вслушвам в другите без собствено мнение на изпълнител, а и на човек изобщо.

Какво ви се прави в музиката и с каква публика искате да се срещате занапред?

Музиката е като времето навън. Днес може да ти се прави най-слънчевата песен, докато утре можеш да поискаш да напишеш най-тежкия и мрачен рок. Но публиката има нужда от постоянна връзка с артиста – лична и през социални мрежи. За себе си мога да кажа, че все още не съм намерила този баланс и се страхувам от това постоянство, макар да знам, че то е необходимо. Комуникацията, разговорите, личният пример с начин на живот и с послания в песните, принципите, които артистът изразява в своите медийни изяви и интервюта – всички тези неща много добре се разбират и оценяват от публиката. ако е фалшив, Артистът няма да бъде харесван. Лично мен хората могат да ме последват във
facebook, Instagram, TikTok, а имам и свой YouTube канал.

Докъде стигат мечтите ви в музикалните насоки?

Мечтата ми е да имам собствен албум. Мечта ми е също да изпълнявам с лекота музиката си пред хората и тя да бъде приета. Музиката, която не усетиш, че се приема, буквално те блъска и ти падаш на земята.

Кога усещате, че не успявате да предадете на публиката това, което искате?

Когато хем си тук, но хем не и със съзнанието си. Пееш колко ти е хубаво да си с тези хора, но мислиш кога ще е следващият ти проект, кога ще отидеш на парти с приятели, къде ще разходиш кучето и т.н. Чувството е на вътрешно ниво. Дал си от себе си, но усещаш, че не е достигнало до правилното място. Все едно че си хвърлил топката, но не си уцелил коша. Няма я спойката между теб и хората, не я усещаш. Някои хора ти ръкопляскат, но ти усещаш, че те не те слушат, че са отегчени. Зрящите го виждат и в погледите на хората.

Доколко хората с увреждания понасят славата и как би било при вас?

Единственото по-различно при хората с увреждания е логистиката – за придвижване, за стайлинг, за начин на представяне. Според мен всичко е строго индивидуално спрямо психиката на човека. Масово ни наричат хора с увреждания, но всъщност пропускат думата „хора“. Остава увредеността, а тя е опаковката. То е като стоките с повредена опаковка, където стоката е същата, но просто опаковката няма търговския вид, който се очаква. Физическата щета играе роля в емоционалното и умственото развитие само тогава, когато тези хора са били третирани като увредени, а не са били приемани като част от останалите.

Например ти си ученик, студент, учиш с другите, но те не те приемат като човек. На мен като артист и изпълнител ми се е случвало да съм поканена, защото мога да пея, но да не се чувствам приета като част от екипа или групата, с която съм. Дали славата може да се понесе зависи от това как тя се поднесе на хората с увреждания. Аз имах период от три години, в който се скрих от музикалната сцена и публичността.

За мен бе изключително трудно да преживея това като загуба, а същевременно да ми казват как аз съм пример и вдъхновение за другите. Това са две различни по заряд чувства. Личната удовлетвореност не съвпада с тази, която си донесъл на хората. А когато се свързват с теб, те очакват да получат частица от тази емоция. Не само благодарност. Те очакват да им се обадиш, да поговориш с тях, да ги изслушаш. Да усетят излъчването, което са видели в твоя успех – и като на приятел, и в живия живот.

Какво е вашето общо послание към публиката и към творците с увреждания?

Бъдете взаимни. Помагайте си в това, което правите. Нека бъдем общество, а не конкуренция. Не робувайте на догми и мислете на първо място с главите си. Изкуството, колкото и комерсиално да е направено, има смисъл, само ако е красиво. То е за да ни радва, да ни утешава, да ни кара да се чувстваме Празнично. Няма място за ограничения, когато се възприемаме един друг, включително и спрямо хората с увреждания. Не е нужно да хабим излишна енергия в това да се надскачаме едни други, вместо да надскачаме себе си. Хората, които трябва да надскачаме, сме ние самите и това е истинската конкуренция за нас!

Следете новините ни в GoogleNews