Борислав Стайков: Хората не знаят как да общуват с незрящите, заобикалят ни

В рубриката „Вдъхновяващи българи с увреждания“ ви срещаме с изявени хора в различни области, които са пример за обществото. Те преодоляват физическите бариери и вдъхновяват със способността си смело да надвиват трудностите и да насочват вниманието към своите умения и таланти.

Борислав Стайков е сред малкото, които не се отказват пред бариерите в нашата среда. Силно впечатлен от високите технологии, още в ранна детска възраст той започва да експериментира и да развива познанията си в областта. Работи като специалист по софтуерно тестване, както и тестване за достъпност за хора с увредено зрение. Борислав е човек с вродена Глаукома и вследствие на това е с драстично намалено зрение. Той е активист за възможностите на хората с физически дефицити и участва в голям брой международни проекти, целящи да покажат, че хората с увреждания са не по-малко ефективна част от обществото.

Как се породи интереса ви към технологиите?

Аз учих в Училището за ученици с нарушено зрение „Луи Брайл“. Учих там дванайсет години, плюс една за подготвителен клас. Първото, което ми бе най-интересно, беше как работи електричеството и по-конкретно как се задействат лампите. Това е така, защото баща ми е електротехник. Вкъщи постоянно се случваха нови неща, слагаха се луминесцентни лампи на места, на които не очакваш, и мен ме интересуваше как работят. Така че аз съм си техничар още от много малък и това ме е интересувало преди началното училище.

На седем години се запознах с тока и реших, че няма да се занимавам с него, защото боли и не е приятно. Не беше от ровене в контакта. За да разбера как работят луминесцентните лампи, ги отварях, а там има един ретранслатор от 220 към 12 волта и все ме хващаше ток. После ми беше интересно как работят радиовълните. Първото, което направих, е да си създам антена, с която в летните ваканции да хващам радиостанциите от София и Пловдив едновременно. И интересът си ми беше огнен, от сърце, и само за това мислех.

Кога беше първото ви запознанство с компютъра?

Около 2001 година. Бил съм на десет години. Спомням си първия компютър, който си взех. Беше с процесор „Пентиум 1“ на 66 мегахерца. Само такъв се вкарваше тогава. Работеше под операционна система DOS. Беше с черен екран и бели буквички, нямаше нищо визуално. Каквото напишеш, това ще се случи. Нямаше кой да ми помага. Вкъщи имаше една книжка и каквото прочетеш оттам, това пробваш. Имам брат, който е четири години по-голям от мен. Той ми четеше, макар да не му бе особено интересно, а аз пишех. Сред малките ученици в училището за слепи нямаше такива, които се интересуват от компютри. Затова започнах да се бутам при големите, за да чуя какво си говорят и да получавам информация.

Чупих компютъра няколко пъти. Плащах си, за да ми го преинсталира един чичко от квартала. После реших, че ще се науча сам да си го преинсталирам и си купих дискети. Тогава се работеше с дискети. Сега, заради тези свои познания за някогашните операционни системи, имам доста общ език със старото поколение програмисти и системни администратори. Иначе онова, което знам, отдавна не се ползва. През 2002 и 2003 година беше бумът на компютърните клубове. Там ходехме редовно и именно там повечето хора около мен се научиха да ползват компютри. Предимно заради игрите, чат каналите и сайтовете за музика.

Колко зрение имахте в онзи период и как се учехте да се ориентирате?

Тогава имах около десетина процента зрение, докато сега съм само с един процент. Та тогава вече бях открил, че мога да чета буквите с лупичка. До пети клас се обучавах само на брайлова азбука. Зрението ми бе достатъчно, за да се движа с велосипед. Моето заболяване е тесноъгълна глаукома, при която от вътреочното налягане окото се пълни с течност, която притиска очния нерв и го умъртвява. На три годинки загубих дясното си око, а лявото го спасиха, но само на 5-6 процента. И в момента съм много далекоглед. Фокусирам от много далеч, но нямам достатъчно зрение, за да виждам, и компенсирах с обикновена увеличителна лупа с шестнайсет диоптъра.

Справям се като си правя ориентири по различни детайли, които съм забелязал. На база на тези ориентири си изграждам картината на стаята, в която се намирам и на пътя, по който съм минал, за да стигна до нея. Мога да обясня всичко в детайли на зрящите. Същото важи и за екрана – какво се вижда на него, кое къде се намира, кое е горе вляво или долу вдясно. Така се получава парадоксът да имаш фото памет без да виждаш.

Докато го осъзная, вече бях пораснал. И не е имало кой да ми обяснява. Всичко съм опитвал на принципа проба – грешка. Имахме учител по зрително подпомагане, но аз разбрах, че мога да виждам благодарение на момиче от моя клас, Стефания. Тя гледаше през една много мъничка часовникарска лупа, на която стъклото е сантиметър и половина. Тя коригираше фокуса спрямо своето око. Стефания почина от рак, когато бяхме седми клас, но тя ми даде безценна информация, която ми помогна да се науча.

Кога нещата с технологиите добиха по-професионална основа?

Когато бяхме седми клас, с Панчо Карамански започнахме да правим интернет радио. Той се бе научил да записва заставки и ефекти и на мен ми стана интересно. Така намерихме една много стара програмка и разбрахме, че можем да пускаме музика, а друг да я слуша вкъщи през интернет адрес. Оттам тръгна всичко. Потърсихме софтуер за онлайн радио и го разглеждахме една година.

За да се създадат алгоритмите, които определят в каква поредност да тръгват песните, трябваше да се пишат кодове. Така, докато си човъркаш нещо, понеже ти е интересно, се развиваш в него. Бяхме стигнали до двеста слушатели. Пускахме музика, правехме си и сесии с любимите песни на диджея, даже веднъж правихме и коледна програма. Бяха аматьорски неща, но се учехме сами в процеса. След това работихме, за да развием достъпността за незрящи на програма за звукозапис и звукообработка. Панчо реши, че ще прави студио. Там електрическото окабеляване го правих аз, а откакто се купи техниката, разучавахме как ще се работи с програмата.

Около 90% от софтуера беше недостъпен. Аз го виждах, обяснявах на Панчо какво се случва и търсихме как да направим клавишна комбинация или да позиционираме курсора на мишката така, че той сам да извърши операцията. Там бе моето съдействие. После открихме един руснак, който пише специални скриптове, които правят програмата достъпна за незрящи чрез автоматизиране на клавишни комбинации. Това беше 2010 година. Накрая успяхме да направим програмата достъпна на около 70%. Сега вече има нови и по-достъпни програми. Не са изцяло достъпни, но незрящ сам може свободно да работи с тях. Главно се занимавахме с Панчо, а и Ивелин Богомилов, друго момче с нарушено зрение, също даваше интересни идеи.

Откога започнахте да обучавате зрящи и незрящи?

Още от ученик съм имал желание да помагам на хората в моето положение. Когато знам нещо, стремя се да го разкажа на другите, да ги науча, дори и да не искат. Основно съм обучавал в индивидуални сесии. Обученията, които правя, са предимно с фондация „Сошъл Фючър“ и са за работодатели и мениджъри от различни компании, също и за ученици и учители. Разказвам за хората с нарушено зрение и за техните възможности. Те могат много повече неща, отколкото хората знаят от масово предлаганата информация. Нагледно показвам неща, за които не се знае много.

Например практически игри, какво представляват устройствата им за адаптиране на информацията, която получават, и други. Наблягам на помощните средства и начините за ориентиране на незрящите. Демонстрирам интересни неща с бял бастун, със звънящите топки, използвани в адаптираните за нас спортове. При децата обучението е много по-лесно, защото на тях им е много по-интересно и нямат филтър. Какъвто и въпрос да им дойде в акъла, те го задават. Това е най-хубавото нещо, че нямат спирачки и ограничения във възприятията. На тях просто им е интересно, защото е различно. А на хората с увредено зрение разяснявам как могат да се справят с чисто административни затруднения и да се включват в пазара на труда.

Споменахте пазара на труда. Как ви приемаха, когато започнахте да търсите работа в IT сферата?

Три години съм се явявал на интервюта в София и две години – в Пловдив. Кандидатствал съм за общо над двеста позиции. Интервютата, на които съм се явявал физически, са може би 60 или 70. Останалите провеждаха интервюто по телефон. След първите двайсетина интервюта, при които не се получиха нещата, започнах да пиша в информацията за кандидатурата си или директно да им казвам по телефона, че съм човек с намалено зрение. И ако не искат да работят с такива хора, държа това да се знае, за да не си губим времето. Те обикновено казваха, че не е проблем, но пак не ме наемаха на работа.

Откъде идва проблемът?

Той е много прост. „Този ще бъде усложнение. Дори да върши работа, ще ми е по-трудно да се занимавам с него и затова няма да се занимавам.“ Работодателите нямат информация и виждат тежест в това да наемат човек с намалено зрение. Това беше бариерата, която виждах. Когато започнах работа в компания за касови разплащания, това бе мястото, където натрупах хубави работни навици. Там ме взеха по лични подбуди, тъй като искаха да вземат човек с увреждане. Моята кандидатура съвпадна с изискванията и ме наеха. Казаха ми, че ще чакам, докато се намери работа за мен. Минаха няколко дни, а никой не даваше задача и аз се побърках. Накрая ги попитах каква дейност извършват. Те ми обясниха, че сглобяват компютри, настройват ги и ги разпращат по касите.

Тогава нямаха нови за създаване, но имаха стари, които трябваше да се почистят. Тогава проявих самоинициатива и ги взех. Бяха девет компютъра и ми дадоха задача да ги изчистя за три дни, по три на ден. Аз изчистих и трите за два часа и им казах, че ако не дадат да изчистя и останалите, ще си тръгна. И те ме пускаха да си ходя, защото виждаха, че като бездействам, се ядосвам. Това отключи тяхното желание. Видяха, че искам да се науча и да работя. Трудно им беше, защото не знаеха как се общува с човек, който не вижда, но лека-полека колегите свикнаха. Това стана в рамките на четири-пет месеца. После ме оставяха да работя и самостоятелно. Но това не значи, че и административно беше лесно.

Първите две от общо четирите ми години в компанията работих на временен трудов договор. Назначиха ме на постоянен договор, чак след като изрично настоявах в продължение на два месеца. Вече трябваше да са разбрали, че няма да злоупотребявам с тяхното доверие и искам да бъда нормално работещ по стандартните условия. Това продължава да е проблем и за други незрящи. Разделихме се с компанията, след като аз поисках да заживея в Пловдив, а оттам не пожелаха да ми дадат да работя дистанционно, макар че работата ми бе изцяло на компютър.

После ме викаха да се връщам, но вече работех на друго място. За работодателите е проблем и административната тежест от това, че привличат човек с експертно решение от ТЕЛК. Голяма тежест са и препоръките от Трудова медицина. Там списъкът със заболяванията и инструкциите как трябва да се реагира при всяко от тях не е обновяван конкретно в частта за хората с намалено зрение от 1986 година. Така, ако работя в колцентър и хората четат инструкциите как да подходят, ще мислят, че трябва да ме водят от вратата до работното ми бюро и да ми назначат човек, който да ми помага. Заради тази препоръка на Трудова медицина не ме взеха на работа в колцентър. Това най-много ме обезкуражи, но не се отказах и винаги намирах обяснения, с които да оборвам тези опорки.

Казвате, че хората не знаят как да общуват с незрящи. Какво прави общуването с тях толкова трудно?

Половината от хората ни заобикалят. Може би те нямат онова грозното възприятие, че слепотата е нещо като зараза. Но се усеща по този начин. А ние усещаме, когато ни заобикалят. Когато стоиш и чакаш да чуеш, че някой е близо до теб, за да му зададеш въпрос или да поискаш инструкция или информация за нещо, разбираш как той те обикаля. Хората нямат опит. Когато влезеш в метрото, хората те хващат и те дърпат към мотрисата, без да те питат дали искаш да се качиш, или не. Любимата ми за разказване ситуация е на улицата пред работното ми място. С няколко мои незрящи приятели сме си взели кафета и сме застанали около едно барплотче. Пием кафетата, като ги държим в ръце. Минават хора и ми пускат монети вътре в кафето. Те въобще не погледнаха, че вътре има кафе и че това не е протегната ръка с чашка, която проси. И доколкото разбрах, наскоро същото се е случило на друг. Случват се тези неща. Какво от това, че сме информирано общество.

Днес работите върху тестване на достъпността за незрящи на различни софтуери. Разкажете повече.

Всичко започна с курс за контрол на качеството (QA). След като завърших курса, излезе възможност директно да започна работа в тази област. Това беше 2020 година. Първоначално започнах с идеята да помогна на компанията, като разбера какво трябва да оптимизират като достъпност на техния продукт. А това бе продукт за архивиране на данни за норвежкия държавен сектор. Там работих три години и се запознах със стандартите, на които е базиран и Европейския акт за достъпност, който тази година влезе в сила.

Натрупах доста опит в различните аспекти от контрола на качеството, не само за достъпността. Поради финансови затруднения компанията трябваше да съкрати 30% от служителите си и в тях попаднах и аз. Но две седмици преди да ми приключи предизвестието за напускане, се обадиха от компанията, в която съм сега, тъй като търсеха човек с моя профил и с моя опит. Търсеха конкретно мен. Бях се срещал със специалиста им по човешки ресурси на интервю за работа през 2019 година. Така започнах да работя в отдел, който одитира и дава конкретни насоки на различни компании как да подобрят достъпността си. Става въпрос предимно за сектора на онлайн търговията, също и за банкови онлайн приложения. Вече втора година работя в тази компания, а междувременно получих и международния сертификат за достъпност в уеб пространството. Около 1500 човека в целия свят имат такъв сертификат, като в България сме трима души. В LinkedIn общувам и с други сертифицирани специалисти, за да обсъждаме различни неща за развиването на уеб достъпността. Отворен съм за комуникация и чрез своя Facebook профил.

Какво е нужно на хората с увреждания, за да се справят по-добре в българската среда?

Ключовата дума за успех е проактивност. Човек трябва да го търси. Живеем във време, в което има изключително много възможности и много малко хора, които да ги грабнат. Често чувам: „Много те харесваме, искаме да наемем хора като теб в нашите екипи, но няма такива.“ И това не е защото нямат капацитет. Или нямат квалификация, или им липсва желание да положат усилия. В компаниите масово казват: „Щом има потенциални кадри за дейностите, от които имаме нужда, ние ще си ги обучим.“ И аз от известно време играя ролята на медиатор.

Опитвам се да обяснявам какви свободни работни позиции има, а срещам оправдания и търсене на изход: „Какво да направим, че да не започнем, иначе искаме да работим.“ Има програми за наемане, от които хората с увреждания се възползваха. Те ги научиха, че могат да взимат прилична заплата без почти да си мръднат пръста. И в момента това очаква активното поколение. Чак ако започнат да губят работата си поради невъзможност да покрият дадени критерии, тогава може би ще се засилят, защото конкуренцията ще се увеличи. Не може само да очакваш да ти дават, без ти да даваш нищо. Ако сега има десет души, които си търсят работа, а свободните позиции по програмите за заетост са двайсет, всички ще бъдат наети, без значение от качествата си. Но ако местата станат две и ако ти не даваш достатъчния резултат на тази позиция, винаги може да те смени друг и да изгубиш тази работа. И така се очаква, че ще се стегнеш и ще постигнеш повече резултати. Това важи и за хората без увреждания, особено за новото поколение, на което не му се работи и мисли, че всичко е даденост. Това не е само мое лично мнение, практиката го показва.

Вие имате зряща съпруга. Смятате ли, че има бариери в това семейството да е от зрящ и незрящ човек?

Всичко е до хората. С моята съпруга не сме се събирали, защото аз не виждам или защото тя вижда. Просто се намерихме и си казахме, че това няма да бъде пречка. И то откровено не е. Даже когато се ядосвам, че понякога тя не се сеща да ми съдейства в нещо, за което съм я помолил, тя казва, че е забравила, понеже се оправям сам. Незрящият човек има нужда нещата вкъщи да стоят на конкретни места, за да запомни къде са. Оттам нататък се справям сам и държа на това. Възпитаваме си детето заедно, а то не се влияе от това, че аз не виждам. В момента то е на шест годинки и се опитва да пише. На майка си показва да види, а на мен ми взема ръката и изписва буквата с пръстче върху дланта. И всичко това не създава усещане за тежест в никого. Има ли желание, намира се и начин. Интересното е, че моите улеснения стават практика за всички вкъщи, понеже улесняват и останалите. Винаги сме с отворена комуникация и ако някой започне да прекалява, другият му казва.

Как прекарвате свободното си време?

Освен работата и обученията, обичам да се разхождам в гората и да обръщам внимание на семейството си. Не ми харесва топлината в полето. Обичам гората. Обичам тишината и да се изключвам от електронните устройства.

Следете новините ни в GoogleNews