Текстът е публикуван първо в сайта "Kultura.bg".

Автор: Калин Янакиев

В ранния слънчев следобед на 1-ви ноември пред Народното събрание, застанал заедно с моите колеги преподаватели зад хилядите студенти и граждани, изпълнили площада, изпитах явственото усещане за аналогия с великия роман-притча на Дж. Р. Р. Толкин „Властелинът на пръстените”. Може би тя се натрапваше от резкия контраст между цветните дрехи на момчетата и момичетата и белите ленти, с които бяха превързали челата си и черните униформи на колоните жандармеристи със заплашително висящи от коланите им палки, с насекомоподобните им шлемове и металносиви щитове. Едно черно ентомологично гъмжило срещу младолико шествие, приличащо по-скоро на празнично, отколкото на гневно. Орките срещу елфите и хобитите на Толкин.

Тези два свята, дадох си сметка, буквално са осъдени да не се разбират, те са наистина въплътен дуализъм, подчинен на радикално различни логики на мислене за света. Според едната – Мордорската – конципираща го според конспиративните си теории – тези, точно тези момчета и момичета тук не са живи същества, а кукли, чиито конци дърпат тримата или четиримата набедени „организатори”, скрити зад тях, които пък по силата на таен договор също не са живи души, а агенти, които обслужват връщането на власт на еди-кой си. В още по-голяма дълбочина дори и този обслужван да се върне на власт еди-кой си не е същинският субект на „постановката”, а нейните „спонсори”, които получават и разпределят пристигащите отвъд Атлантика парични потоци с неясна цел… Защото според Мордорската логика, разбира се, тези, точно тези момчета и момичета тук не биха могли да излязат на улицата иначе, освен ако не става дума за власт, за спечелването на власт чрез изтръгването й от друга власт. Мордор не може да мисли света иначе, освен като борба за власт, в която всеки вик, всеки жест, всеки плакат са добре преценено оръжие. Ето защо в своето възприемане на случващото се Мордор прави чудовищни грешки, граничещи с параноята. Придава например неимоверен, чудовищен „организационно-конспиративен” талант на трима или четирима хуманитарни преподаватели, които, видите ли, могли да убедят няколко стотин студенти от най-различни факултети, с повечето от които никога не са имали никакъв досег, да се вдигнат и да окупират сградата на Университета, да вдъхнат „сатанинските” си енергии на хиляди абсолютно различни и всъщност неможещи да се познават едни с други хора от съвсем различна (и манталитетно и емоционално) с тях генерация. Свикнал да осмисля света единствено и изцяло като игра на тънко и студено преценени политически ходове, той търси дълбоко скритите мотиви на тези, точно на тези момчета и момичета тук да „изберат точно този момент” за своята „окупационна акция”. Не може да си представи, че никой нищо не е „изчислявал”, а просто в един момент, абсолютно спонтанно, най-сетне се е възмутил и взривил, че никой никого не е наговарял и „организирал”, а много, наистина много хора мигновено (това се случва) са почувствали афинитет помежду си и са поискали да бъдат заедно.

Не, това не може да бъде! Нищо в този свят не става без разположен зад кулисите „орагнизационен център”, нищо не се прави от друг мотив, освен от мотива за властта; няма спонтанност, която да е друго, освен привидност на студено-преценена целесъобразност; хората не могат да поискат в един глас каквото и да било, освен ако това не е подплатено със заслужаваща си единодушието сума пари.

Това е логиката на Мордор и той я приписва на всички други.

И понеже това е логиката на мрака, тя и не може да си представи друга у своите противници. „Какъв ти морал, какво ти възмущение – вие обслужвате реваншизма на ГЕРБ”. Как да обясниш на тези мордорски анализатори, че тези момчета и момичета пет пари не дават за никакъв ГЕРБ (впрочем и за никакъв „Реформаторски блок”, кръг „Капитал” и др.), как да им обясниш, че не искат да влизат в бесовския спор „добре, какво ще дойде като съборите това безобразно управление – нали ще дойде друго безобразно, стойте мирно прочее, този свят в зло пребивава”.

Не желаят да слушат гласа на Саруман – на онзи „лузър” на непомерната амбиция да бъде гуру на душите на живите и понеже не успява, ги е намразил постепенно с такава омраза, че се е оставил сам доброволно в услуга на мордорския мрак. Не искат да слушат и цвърчащите, врещящите, кряскащите гласове зад него на различни „бивши хобити”, на различни Ам-гъловци, които, виждайки че не могат да се справят с искрената енергия срещу себе си, се захлипват: „лумпени, маккартистчета, самозвани интелектуалци, окупатори, хунвейбини”. Най-отзад обаче звучи басовият тон на самия Саурон, владетелят на мрака. Оставяйки своите служители да обвиват в конспиративната си мъгла противника (та ако може да го направят подозрителен към самия себе си: „дали пък наистина не ни използват”, „дали пък наистина не служим на ГЕРБ, на ДСБ, на Сорос, на „типинг пойнт”), оставяйки блатните същества да хулят, а орките да плашат, той излъчва едно основно послание – „вие яхнахте бягащ тигър, вие няма да успеете, вие не може да успеете, вие не помислихте предварително как ще слезете от тигъра”. Давате ли си сметка какво ще стане, ако не успеете?

Ето на това негово послание най-вече ми се иска да отговоря обаче. Да му отговоря точно, защото виждам, защото видях тогава, в ранния слънчев следобед на 1-ви ноември, лицата тези момчета и момичета, скандиращи, пеещи, танцуващи пред обсадения Парламент.

Да, тези момчета и момичета може и да не успеят. Не обаче защото „някой ги използва”, не защото „не прецениха точния момент” (те изобщо не са „преценявали”, „планирали”, „правили политика” – те просто се възмутиха, те просто се взривиха), не и защото „не се яхва животно, от което не можеш да слезеш”. Те може и да не успеят именно, защото нямат нищо общо с мордорската мъдрост на мрака, защото нямат „организационен център”, нямат абсолютно аритметическо „мнозинство”, защото не искат да се възползват от ничия „политическа игра”. Защото в този свят на орки, черни магьосници и блатни хулители, те са хора, елфи, полуръстове – момчета и момичета, университетски преподаватели, граждани. А всички тези най-често не успяват. И тогава? Тогава, ето какво – тъкмо за Мордор това да не успееш е фатално, непоносимо, непреживяемо. То е загуба да власт, то е политическо фиаско, а той живее само от властта и политиката. Тези обаче и да не успеят сега няма да се срутят. Какво? Ще престанат да могат да се усмихват, ще престанат да са ведри, ще престанат да са заедно? Те, именно те могат да изгубят, могат – и въпреки това ще продължат да живеят – защото животът им не е в това. Докато за онези, които са обсебени от Мордор, загубата е равна на смърт. Защото те са нищо без властта, защото те нямат друго освен властта, освен конспирацията, освен мрака си.

Ето защо, след онзи ранен следобед на 1-ви ноември, аз съм убеден – нищо лошо на този студентски протест не може да се случи. Той може спокойно и без да обръща внимание на гласовете, които се опитват да го обезсърчат, да продължи напред. Защото той, той може и да не успее. А щом може, защо да се бои? Да се боят от неуспеха си мордорските сили, които ако не успеят да се задържат в кулата си от мрак няма къде да отидат и не могат да бъдат нищо.