Изчезващи видове: защо Кристиан и Миро останаха на Дунава (филм на Искра Ангелова)

WORLD WIDE FUND (Световен Фонд за Природата) е основана през 1961 г. Тя е една от най-големите и най-ефективни международни природозащитни организации, която работи в близо 100 държави. WWF е единствена по рода си организация, защото присъства както на местно, така и на световно ниво. WWF е в състояние не само да разговаря с пигмеите от племето бака в централноафриканските джунгли, но също така и да обсъжда проблемите с институции като Световната банка и Европейската комисия.

Дунавско-Карпатската програма на WWF работи в България от 1998 г. Основните ѝ цели са опазването и възстановяването на биологичното разнообразие и гарантирането на устойчивото развитие в района, който обхваща България, Румъния, Словакия, Хърватия, Украйна и Молдова. Днес WWF е една от водещите природозащитни организации, която работи по широк кръг проблеми - от местообитанията от европейско значение в мрежата Натура 2000 и защитените територии, през горите и сладководните екосистеми до земеделските политики и развитието на селските райони.

***

Тръгнахме от София с ясното съзнание, че отиваме на края на света. Упъти ни компетентната и обичаща истински професията си Таня Желева от World Wide Fund, тъкмо тя ни насочи към тяхната програма за обучение на водачи по Дунава и ни свърза с двама от техните – Кристиан и Миро. Кристиан (Якимов) заедно със своята съпруга Лидия работят в Тутракан, Миро (Михайлов), който управлява малък хотел, се намира в Белене. Фокусът на нашата визита е еко-туризмът, наблюдението на редки видове птици, опазването на природата, кулинарния туризъм… А аз не мога да се отърва от мисълта, че ще стигнем до Острова на смъртта – Белене. И че там, на място някак си ще трябва да го забравим.

Пътят до Тутракан се оказва доста по-дълъг от очакваното, попадаме там в навечерието на July Morning – този само български обичай, свързан с песента на Uriah Heep и посрещането на изгрева на брега на морето, който обаче тук се случва на реката. На Дунава. Заради Джулая едвам сме намерили къде да отседнем – оказваме се в много тайнствен мотел в гората, заедно с разнообразни чужденци - главно румънци, част от които дори спят в бусчето си. Иначе кухнята в ресторантчето е великолепна, ядем речна риба и си лягаме, за да станем в ранни зори, защото нашият водач иска да започнем разходката с лодка в 7:00. Все пак успяваме да го убедим да е в 8:30. Той се мръщи: „Кой влиза в реката толкова късно?“

Ранна утрин. На Дунава вече е горещо. Симпатичен и леко посребрял енергичен мъж с моряшка фланелка ни качва чевръсто на своята лодка. Той има остро чувство за хумор и огромен запас от истории. Докато управлява ловко лодката, която се движи доста бързо по реката, той не спира да ни говори. Оказва се, че заспалото, безлюдно и бедно селище, което мерваме на път към лодката има славна история, легенди, които всеки би искал да чуе и да разказва, невероятни природни и исторически забележителности, редки птици, растения и животни, добре разработен туризъм, регата с каяци, множество разнообразни фестивали и богат културен живот. Докато слънцето се издига в небето, а ние с Кристиан си говорим, операторът Алекс Самунджи снима черните щъркели и дивите чапли, пеликаните и дивите лози, а асистент-режисьорът Емил Димитров се полива с шапката си с вода от реката, неусетно е станало 40 градуса. Много е горещо.

Специално за нас и за жените, които работят в местното сиропиталище е организиран тур до див остров, където Кристиан ще ни приготви рибена чорба, печена на жар риба и качамак. Заедно с тази пъстра компания той ни закарва на няколко курса до предвидливо опънатата тента на острова, сваля ни на брега, заповядва ни с нетърпящ възражение тон да спрем да използваме мобилните си телефони и ни подрежда под сянката.
За нула време децата накъсват клони и палят огън, а той вече е сготвил супата, в която плуват и малки топчета от дивото местно грозде – за да е кисела. През цялото време Кристиан разказва – за Тутракан, за Дунава, за героичните и недотам героични истории от региона, за програмите, в които са участвали, за WWF и тяхната мисия. Във всяка негова дума се чете само едно – голяма, истинска, дълбока обич. Той обича Тутракан, обича Дунава… и иска с цялото си сърце и ние да го заобичаме.

Тръгваме си, развълнувани от разказите на жените, които работят в сиропиталището, истински впечатлени от Кристиан и дори нахранени. Ако някога ме попитате какво има в Тутракан – ще ви кажа: Кристиан. Местният водач по Дунава, който обича града си и голямата река, която всеки ден минава покрай него.
…
Стигаме до Белене късно следобед. Слънцето започва да залязва. Белене е не по-малко зарязан и беден град, няма нищо забележително, което да спре погледа, улиците са безлюдни.... и изведнъж пред нас се изправя Хотелът – боядисан в тъмно червено, новичък, той няма как да бъде пропуснат. Изправил се е над реката, а отсреща… е сянката на острова-призрак, на острова на смъртта – Персин.

Питаме млад човек на входа за Миро - нали търсим нашия втори водач, управителя на хотела. „А, той излезе“, казва неопределено младежът. „А къде бихме могли да снимаме залеза?“ продължавам да настоявам.

„Има тук един мост – понтонен, на влюбените, на въздишките – там идете“, подсмихва се той. Тръгваме из Белене да дирим моста. Срещаме двама мъже – възрастен и по-млад. Младият бута количка с бебе. Питам ги: „Къде е тук мостът на влюбените?“

„О, в Белене никой не се влюбва!“ отсича възрастният. Смеем се.

Продължаваме безуспешните си обиколки и накрая се връщаме в хотела. Този път ни посреща самият Миро и ни дава да разберем, че младежът се е пошегувал с нас.

Посрещането е топло, все едно винаги сме се познавали. Миро е слаб млад мъж с очила, облечен в изрядно изгладени светли риза и панталони, спретнат и необичайно възпитан. Не сме свикнали в България човек да говори толкова тихо и спокойно, правилно и с уважение към събеседника. В негово присъствие неволно притихваме. Той ни настанява и ни кани учтиво на вечеря на терасата на хотела, където ще обсъдим утрешния ден и нашите снимки.

На съседната маса се чува приглушено италианска реч, оказва се, че там вечерят за последно монахините от католическия манастир, който тъкмо затваря врати завинаги, а те се прощават с България и се завръщат в Италия. Миро ни разказва, че в Белене е най-старата и голяма католическа общност в България – датира отпреди 3 века.

Постепенно навлиза в разказ и за своя живот – той е завършил няколко висши образования, едно от които в Страсбург, работил е в чужбина и се е върнал, защото иска да преизмисли родния си град, Белене. Миро иска да създаде екологичен хотел, който сам произвежда храната и енергията си и е на път да успее. Привлякъл е много семейства от Белене, които работят в хотела, приютил е и украински бежанци. Разказва изключително увлекателно, вълнуващо, страстно. Ние го слушаме и не можем изобщо да повярваме на ушите си. Този млад мъж би стоял по на мястото си където и другаде по света да го сложиш. Ниско подстриганата, свежа трева, белите покривки и ярките мушката в саксиите изобщо не напомнят на нищо от заобикалящия го свят. В двора на хотела има и католически параклис.

Възхитени от новите исторически подробности, които сме научили за града и неговата римска крепост, не смеем да попитаме за лагера. Най-сетне Миро сам го казва: „Всички хора свързват Белене с концлагера, както и със затвора, който и сега действа на Персин. Ако искате – идете да го разгледате. Но аз мисля, че Белене, въпреки тежкия си кръст, въпреки това историческо петно, има много голям потенциал. Градивен, не деструктивен“.

На следващия ден отново сме на крак в 7:00. В 8:00 започва службата в католическата черква. Пълно е. Хората са усмихнати. Впечатляващо е. На входа на църквата има много цветя. Наоколо градът е беден, обзелюден, мръсен и зарязан. Каквито вече са повечето по-малки градове в България.

Правим интервютата си с Миро и тръгваме с бойна екскурзоводка (Мартина), която ни качва на очукан бус и ни подкарва към… Острова на смъртта. Огромна желязна порта се отваря пред нас, взимат ни личните карти и слизаме от буса – ще трябва да вървим по понтонния мост пеша. По пътя се разминаваме с истински затворници. Ето го – мостът на въздишките, с който се шегуваше младото момче от хотела. И ние сме на него.
Следващото ни филмче ще бъде за Лагера и за Острова-призрак. Но сега… сега ще завършим с птиците. Природен парк Персин се оказва един от най-богатите и интересни резервати в България. Много туристи, учени и изследователи идват в тази изоставена част на България само заради това – за да снимат птиците.

Миро опитва да отвори очите ни за красотата наоколо. Ние сме предубедени, защото носим в себе си идеята за жестокостите, извършвани тук над човешкия дух, за вината и за непоисканата прошка, с които е пропито и обраснало мястото. А мястото няма вина. То е красиво и необикновено. Природата там е изтрила всички следи от човешките зверства.

Хората, които срещаме по Дунава също нямат вина. Те опитват всячески да направят от България онази вълнуваща и красива приказка, която тя би могла да бъде. С римските ѝ крепости и странните ѝ птици, с историческите ѝ гордости и невероятната ѝ кухня, с природните гледки и най-вече – с човешкия потенциал. Защото оттук насетне, когато и някой да ми заговори за Тутракан и Белене – аз ще си спомням единствено тях – най-гостоприемните и сладкодумни водачи по Дунава, които срещнах благодарение на Таня Желева от WWF – Кристиан и Миро.

Следете новините ни в GoogleNews