Защо Русия изпраща наемници в Европа и Африка и как действат те

В своето изследване „Руските невидими армии” Руслан Трад и Кирил Аврамов проследяват детайлно генезиса, особеностите и развитието на частните военно-охранителни фирми в глобален мащаб и концентрират своето внимание върху руските наемнически компании, чието присъствие сякаш е най-осезаемо на световната карта.

Разглеждайки политиката на Москва през последното десетилетие спрямо Близкия Изток и Африка, както и разгръщането на „неофициалното” руско присъствие в Украйна, от Сирия до Либия, Судан и Централноафриканската република, Трад и Аврамов се спират на желанието за достъп до природни ресурси, ролята на компании като „Вагнер” в страни като Сирия и системното заличаване на информация за дейността на подобни формирования.

И изтъкват, че „когато се пресекат интересите и амбициите на политическата върхушка, олигархията и военно-промишления комплекс – гаранцията, че в сектора на частните военни услуги няма да остане „тихо“, е налице.”

Базирана на множество документи и интервюта, книгата проследява развитието и механизмите на действие на "Вагнер" и други подобни „невидими“ армии, а също и тяхната идеология, специфичната им субкултура и бизнес интересите, свързани с тях.

„Руските невидими армии” от Руслан Трад и Кирил Аврамов е продукт на близо две години изследвания, разговори с информатори и проследяване на развитието на онези структури, предизвикали страх и любопитство. И най-вече, превърнали се в синоним на невидима сила, за която всичко е възможно.

Д-р Кирил Аврамов е част от екипа на проекта Intelligence Studies Project и изследовател в CREEES в Университета на Тексас в Остин. Той е преподавател по политически науки и бивш заместник-ректор на НБУ.

Руслан Трад е журналист и анализатор на свободна практика с опит от над десет години в анализа и отразяването на регионалните проблеми в Близкия изток и Северна Африка, Сахел и Турция; съосновател на военния журнал De Re Militari и автор на книгата за сирийската гражданска война „Убийството на една революция” („Сиела”, 2017).

Публикуваме откъс от "Руските невидими армии", предоставен на OFFNews.bg от издателство "Сиела":

"… Интересен е въпросът с финансирането на наемническите формирования, което става най-често в два етапа – организационен и операционен. Организационният етап включва разходите по набиране на личния състав, осигуряване на оръжие и обучение за кадрите, първоначално квартируване и подсигуряване на транспорт до определената зона на военните действия. Операционните разходи включват поддържането на въоръжението, изхранването на частта, подсигуряването на постоянен приток на муниции и гориво, поправката на повредена техника, изграждането на укрепени позиции, набирането на нови попълнения и разходите по лечение или погребване на пострадалите. Според различната степен, която формированието заема в горепосочената структура, всички тези разходи се поемат от един или различни финансови източници. Съществуват варианти, когато първоначалните разходи се поемат от контрактора и неговите партньори и впоследствие се възстановяват от получените от работодателя средства. В други случаи самият работодател осигурява цялото начално финансиране, а контракторът има за задача само да използва познанствата си, за да намери правилните хора. Например „Вагнер“ подсигурява началния етап и се възползва от последвалото руско финансиране, докато САЩ се опитват да организират сирийски бунтовнически формации, осигурявайки целия начален капитал.

Когато веднъж са започнали реалните операции, разходите се увеличават значително и работодателят поема потока оперативни разходи, депозирайки ресурси и средства на контрактора, който на свой ред ги преразпределя според нуждите на своята структура – или директно, или използвайки вътрешни логистични системи, изградени в наемническата формация. Съществува и вариант за външно посредничество – трета страна поема текущите разходи, за да компенсира недостига на средства от страна на базовия работодател. Така например Иран и Русия плащат за голяма част от чуждестранните бойци, опериращи в полза на правителството на Асад. След това тези трети страни възстановяват своите разходи на базата на ползи, които получават в замяна на помощта си. Русия получи правото за строеж на две военни бази в Сирия – в Тартус и в Палмира. По подобен начин в Ирак и Афганистан САЩ разменят своята помощ срещу ценни ресурси, добивани на място – нефт и различни суровини, подходящи както във фармацевтиката, така и в производството на опиати. Освен директните материални облаги третите страни си издействат и изгодни договори за бъдещи инфраструктурни проекти и доставки за армията, като по този начин се обслужват интересите и на големите оръжейни фирми. Сред тези фирми има и български производители, чиято продукция е широко използвана по фронтовите линии в Сирия не само от бунтовническа, но и от правителствена страна. Смята се, че сделка е сключена по време на неофициално посещение на българска делегация, водена от депутата от БСП Страхил Ангелов, който беше и председател на парламентарната група за българо-сирийско приятелство. Военната икономика, базирана на подсигуряването на договори, не се ограничава само до набирането на определен брой бойци срещу определена сума.

Спектърът от услуги, предлагани от частни структури, е безкраен. От осигуряване на водачи и фиксъри за чуждестранни новинарски екипи, през наемане на охрана за конвои през пустинята, до изграждането на съоръжения и доставката на оръжия; стотици са фирмите, готови да предложат своите услуги и дори начален капитал, който да се инвестира срещу сериозна възвръщаемост. Подобно на структурата на наемническите части, организацията и предоставянето на услуги също може да се синтезира в ясна йерархия на базата на техния мащаб.

На най-ниско ниво отново са местните родово-кланови структури, които осигуряват всички възможни, дребни по мащаб, услуги в дадена локация. Като се започне от предоставяне на информация, мине се през осигуряване на квартири за бойците и развлечение – най-често под формата на платена любов, алкохол и цигари – и се стигне до хранителни припаси и оръжие, клановете са важен елемент от най-базовото ниво на материалното подсигуряване. Възползвайки се от роднински връзки зад граница, те са основен организатор и посредник в нерегламентирания трафик на стоки от всякакъв тип. Докато ролята им в бойните операции се свежда обикновено до подсигуряването на определен ареал, в логистичен план племената играят по-значима роля, доминирайки в голяма част от нелегалните канали за внос и износ. Добрите отношения с водачите на тези родови общности са незаменим ресурс за всеки контрактор, който се нагърбва да организира и ръководи въоръжен отряд в рамките на гражданската война. Подобни структури са или директно свързани с подземния свят във вида му от преди 2011 г., или се появяват в хода на войната. Не е рядкост предприемачи да са едновременно водачи на бойни групи и изпълнители на определен спектър от доставки, допълвайки личното си състояние от няколко източника. Паралелното ръководене на военните и икономическите дела подсигурява на тези хора възможността да инвестират по-сериозни ресурси в замяна на по-значителна възвръщаемост. Също така наличието на собствен въоръжен гръб дава по-сериозна тежест при договарянето на икономически сделки. Обратно, икономическата автономия дава възможност за поддържане на военното начинание, дори в случай че официалният работодател няма възможност да реагира мигновено на нуждата от материално подсигуряване. Този тип предприемачи комуникират с клановите структури и често посредничат между тях и международните играчи, ангажирани в нелегалния трафик на стоки.

Пак подобни личности стоят зад организирания лов на антики в Сирия. Те създават специфични иманярски звена, снабдени с въоръжена охрана, които изнамират ценностите и ги предоставят на своя главатар, който се намесва в изключително доходоносната международна търговия с артефакти. Тези иманярски звена могат да се разделят на някол¬ко типа: външни екипи, които навлизат в Сирия и са изцяло финансирани от чуждестранни инвеститори, колекционери и дилъри на артефакти; вътрешни самостоятелни отряди, които оперират под покровителството на дадена въоръжена група като подизпълнители или плащайки данък от печалбата си; директно ангажирани от местните групи и бригади, които се финансират заедно с цялостната паравоенна структура, като находките подпомагат общото финансиране. По подобие на търговията с артефакти, нелегалният добив на петрол в Сирийската пустиня също е в ръцете до голяма степен на определени частни предприемачи. Те или са собственици на самоделни и подвижни нефтени инсталации, или служат като охрана на съществуващи обекти и ползват част от прихода от тях, или от самата продукция.

Следващото стъпало представляват компаниите, които директно или индиректно са ангажирани с предоставянето на широк набор от услуги за враждуващите страни. Макар формално Сирия да е обект на голям брой международни ограничения, това не спира множество фирми да заобикалят регулациите, рискувайки доста в замяна на колосални приходи, много от които не минават през теглилката на данъчните власти. На първо място, разбира се, това са производителите на оръжие от цял свят, които се надпреварват да продадат стоката си в Сирия – компании от САЩ, Европа, Русия, Иран, Китай и други, по-скромни доставчици, сред които са България и Румъния. Всъщност скромността на балканския принос е само условна. Българско оръжие е наводнило Сирия, а според наличните данни бившите социалистически страни от Югоизточна Европа са изнесли оръжие и боеприпаси на стойност над 1 милиард евро за конфликтите в Сирия и Йемен."

Следете новините ни в GoogleNews