Приказка за приключения: Смелия Од, ледените великани и скандинавските фиорди (откъс)

Скандинавските митове и легенди оживяват в магическия свят на Нийл Геймън

Последна промяна на 26 октомври 2017 в 17:08 578 0

След впечатляващата „Скандинавска митология” британският писател Нийл Геймън кани малки и големи на ново пътешествие в света на митовете и легендите с „Од и Ледените Великани” – необичайна малка книга за деца и възрастни с илюстрации от Крис Ридъл.

Сред смразяващия студ на зимата, която изглежда сякаш никога няма да свърши, в една мрачна утрин малкият Од облича най-топлите си дрехи, взима брадвата на баща си – единствения спомен, който е останал от него след смъртта му по време на викингска експедиция, – и поема през снега, за да потърси късмета си.

Момчето, чието име означава „връх на острие“, загърбва познатото село, за да се втурне към неподозирано приключение в брутален и магичен свят на викинги, богове и великани. Митичният Асгард е застрашен и само много специален герой може да помогне на оказалите се безпомощни богове. Някой като Од.

С присъщия си тънък хумор британският писател повдига сериозни въпроси за отношението към по-слабите и готовността да помогнеш дори тогава, когато самият ти имаш нужда от спасение.

Нийл Геймън e британски писател, станал известен с графичните си новели. Един от най-близките приятели на Тери Пратчет и печелил най-престижните награди в областта на фантастиката, сред които наградите „Хюго“ и „Небюла“, Геймън се радва на почитатели по цял свят, а някои от най-известните му творби са с телевизионни и филмови адаптации.

Крис Ридъл илюстрира множество творби за деца. Работи с големи писатели като Куентин Блейк и Нийл Геймън, както и с комедианта и актьор Ръсел Бранд, а у нас е познат с поредицата му, писана в съавторство с Пол Стюард – „Фъргюс Крейн и огнените диаманти“ и „Отвъд Гъстата гора. Хроники за Ръба“.

Прочетете откъс от „Од и Ледените Великани” в следващите редове:

Първа глава
Од

Имаше едно време едно момче, което носеше необичайното име Од, но по онова време в името на момчето нямаше нищо необичайно. Името му означаваше „връх на острие“ и носеше късмет.

Но пък самото момче си беше необичайно. Или поне така смятаха останалите хора от селото. И ако имаше нещо, което да му липсва, то беше именно късмет.

Баща му беше загинал на поход в морето – преди две години, когато Од беше на десет. Да загинеш по време на поход в морето, не беше толкова необичайно, но бащата на Од не беше покосен от десницата на шотландец, така че да се покрие със слава в разгара на битката, както се полага на един истински викинг. Не, баща му беше скочил през борда, за да спаси едно от набитите дребни понита, които викингите взимаха със себе си на походи в морето, за да ги използват като товарни животни.

Викингите товареха понитата с всички златни скъпоценности, храна и оръжия, до които успееха да се докопат, а след това понитата тежко се отправяха обратно към галерата. Затова понитата бяха най-ценните и отрудени членове на екипажа в една викингска галера. И след като Олаф Високия беше паднал убит от ръката на един шотландец, грижата за понитата се падна на бащата на Од. Бащата на Од нямаше много опит с понита, защото занаятът му беше на дървосекач и дърводелец, но се постара да се справи. Докато се прибираха обратно към дома, недалеч от островите Оркни се разрази буря, едно от понитата се отвърза и падна зад борда. Бащата на Од скочи след него в сивото море, завързан с въже, улови понито и с помощта на другите викинги го изтегли обратно на палубата.
И още на същата нощ издъхна от студа, влагата и морската вода, която беше влязла в дробовете му.

Когато се прибраха в Норвегия, останалите съобщиха на майката на Од какво се беше случило, а майката на Од съобщи на него самия. Од само сви рамене. Не се разплака. Не каза нищо.

Никой не разбра какво изпитваше Од. Никой не знаеше какво си мисли. А в селото на бреговете на фиорда, където всички знаеха всичко за всички останали, това ги подлудяваше.

По онова време нямаше викинги, които да не се занимават с нищо друго. Всеки си имаше и друга професия. Походите в морето бяха нещо, което мъжете предприемаха за забавление или за да се сдобият с неща, които не можеха да се намерят в тяхното собствено село. Включително и съпруги. Майката на Од беше толкова смугла, колкото беше бледолик баща му, и беше доведена от Шотландия на бреговете на фиорда на борда на викингската галера. Когато Од беше малко момче, тя му пееше песните, които беше научила като момиче – отдавна, преди бащата на Од да ѝ вземе ножа, да я метне на рамото си и да я отнесе на борда на галерата.

Од се питаше дали Шотландия не ѝ липсва, но когато попита нея самата, тя му отговори, че не – липсваха ѝ само хора, които да говорят на родния ѝ език. Тя беше научила езика на норвежците, но продължаваше да го говори с акцент.

Бащата на Од беше майстор на брадвата. Беше си построил колиба с една-единствена стая и стени от отсечени дънери дълбоко в горичката зад фиорда и ходеше там за по седмица, за да се върне с ръчната си количка, натоварена догоре с дърва, готови за сушене и обработка, защото по онези места правеха всичко от дърво: дори дървените пирони, с които съединяваха дървените греди, от които строяха дървени сгради и дървени кораби. През зимата, когато снегът беше твърде дълбок, за да се ходи в гората, бащата на Од седеше до огъня и дялкаше дървото, за да го превърне във фигурки с човешки лица, играчки, чаши и купи, а майката на Од шиеше, готвеше и неизменно пееше.
Имаше прекрасен глас.
Од не разбираше думите от песните, които пееше тя, но след това майка му му ги превеждаше, така че главата му се завърташе от видения за велики воини, които яхваха страховитите си коне и понасяха на китките си благородни соколи, неизменно придружавани от безстрашните си хрътки, и се отправяха към всякакви приключения, в които се сражаваха с великани, спасяваха невинни девици и избавяха потиснатите народи от зли тирани.

След като бащата на Од умря, майка му вече не пееше толкова.

Но пък Од продължи да се усмихва, което влудяваше останалите хора от селото. Од продължи да се усмихва дори след като осакати десния си крак.

Бяха минали три седмици, откакто се беше върнала галерата и не беше донесла тялото на баща му. Од беше взел голямата секира на баща си за поваляне на дървета – толкова великанска, че едва успя да я вдигне – и я беше помъкнал към гората без капчица съмнение, че отсичането на дървета не крие никакви тайни за него, нетърпелив да приложи знанията си на практика.

Както по-късно призна на майка си, сигурно трябваше да вземе по-малката брадва и да си избере някое по-малко дърво, на което да се упражнява.

И въпреки това беше успял да направи нещо забележително.

След като дървото беше паднало право върху крака му, той беше използвал секирата, за да изрови земята под крака си, така че да го измъкне, и беше отсякъл един клон от дървото, за да си направи патерица, защото всички кости в крака му бяха натрошени. А след това някак си беше успял да се върне у дома, като беше замъкнал обратно и тежката секира на баща си – сред хълмовете, където живееха, металът не беше в изобилие, и брадвите трябваше да бъдат разменяни или крадени, така че нямаше начин да я остави да ръждяса.

И тъй, минаха две години и майката на Од се омъжи за Елфред Дебелия, който не беше лош човек, когато не се беше напил, но пък вече имаше четирима синове и три дъщери от предишния си брак (неговата собствена жена беше загинала, поразена от мълния) и нямаше никакво време да се занимава със сакатия си доведен син, така че Од започна да прекарва все повече време вдън горите.
Од обичаше пролетта, когато в долините се спускаха водопади и под дърветата избуяваха горски цветя. Харесваше му и лятото, когато започваха да зреят първите горски плодове, както и есента, когато се намираха ядки и дребни ябълки. Но не хранеше топли чувства към зимата, когато хората от селото прекарваха възможно най-много време в големия чертог и се прехранваха с кореноплодни и осолено месо. През зимата мъжете влизаха в шумни препирни, изпускаха шумни пръдни и деряха гърлата си с шумни песни, докато не заспят – а сетне отново се събуждаха и подновяваха препирните си. Жените пък само клатеха глави и шиеха, плетяха и кърпеха.

Към март месец най-тежката зима преминаваше. Снегът започваше да се топи, ледът в реките се пропукваше и светът отново идваше на себе си.

Но не и тази година.

Тази година зимата не отстъпи – като инвалид, който отказва да умре. Ден след ден небето оставаше сиво, ледът оставаше твърд като камък, а светът си оставаше неприветлив и студен.

Хората от селото започнаха да си омръзват не на шега. Вече цели четири месеца се взираха един в друг от местата си покрай стените на големия чертог. Беше време мъжете да се заемат да подготвят галерата за плаване, а жените да разчистят земята за посев. Закачките им станаха груби. Шегите им станаха жлъчни. Препирните им станаха такива, че след тях оставаха ранени.

Затова една сутрин към края на март, няколко часа преди изгрев-слънце, когато земята все още беше скована като желязо от студа, а Елфред Дебелия, децата му и майката на Од все още спяха дълбоко, Од си сложи най-дебелите и топли дрехи, отмъкна едно голямо парче опушена сьомга, което висеше при останалите от таванските греди в къщата на Елфред Дебелия, едно гърне с шепа разпалени въглени от огъня и втората най-хубава брадва на баща си, която завърза на кожен каиш на колана си, а после с накуцване се прокрадна навън и потъна в гората.

Снегът беше дълбок и опасен, с дебела лъскава кора от лед. Дори за голям човек с два здрави крака нямаше да е лесно да ходи през него, а за едно момче с един здрав крак, един много болен крак и една дървена патерица всяко възвишение беше като планина.

Од прекоси едно замръзнало езеро, което трябваше да се е разтопило още преди няколко седмици, и продължи навътре в гората, докато не стигна до старата дърварска колиба на баща си. Денят сякаш беше почти толкова къс, колкото в средата на зимата, и макар че пристигна едва следобед, навън вече беше тъмно като в полунощ.

Вратата не можеше да се отвори от натрупания сняг и се наложи Од да вземе дървената лопата и да го изкопае, за да влезе в колибата. Сетне подхрани въглените в гърнето с натрошени съчки и ги остави да се разгорят, преди да прехвърли огъня в огнището, където имаше стари сухи дърва.

На пода се търкаляше едно парче дърво, малко по-голямо от юмрука му. Од се канеше да го хвърли в огъня, когато пръстите му напипаха нещо издялкано по дървото, затова го остави настрани, за да го разгледа на светло. Напълни една тенджерка със сняг и го разтопи на огъня, а после се нахрани с опушена риба и гореща вода, в която пусна изсушени боровинки.

Така беше по-добре. В ъгъла бяха останали сламеник и одеяла и не му беше трудно да си представи, че в колибата все още се носеше познатата миризма на баща му; тук никой не го удряше и не го наричаше „сакат“ или „идиот“, така че той разпали огъня достатъчно, за да продължи да гори до сутринта, и заспа почти щастлив.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !