Евгений Дайнов: Отглеждаме поданици, когато трябва да възпитаваме свободни хора

„Живеем в обратно време“, пише Евгений Дайнов в новата си книга „Как да си спасим цивилизацията, или за ползите от образованието“. И като се огледа човек наоколо, трудно може да не се съгласи. След няколко века усилия да се освободим от суеверията, произвола на владетелите и страха от непознатото, сякаш отново сме готови да поверим съдбата си на някой силен човек, който знае всички отговори. Особено ако ни обещае, че няма да се налага да полагаме кой знае какви усилия.

Защо се случва това и има ли път обратно? Над тези въпроси размишляваха главният редактор на OFFNews Владо Йончев и политологът Евгений Дайнов при представянето на книгата, издадена от „Лист“, в столичната книжарница „Гринуич“ на 15 октомври.

Владо Йончев започна с признанието, че ще се опита да разкаже книгата почти изцяло с думите на нейния автор. И с диагнозата, която Евгений Дайнов поставя на съвременния свят:

„Разделихме се на племена. На арената на политиката не са подредени представители на класи или привърженици на определени идеи за бъдещето.“

Хората, разбира се, винаги са спорили. Само че доскоро поне се предполагаше, че спорът има някаква връзка с фактите и че при достатъчно убедителни доказателства едната страна може да промени мнението си. Между племената подобно нещо почти не се случва. Всяко има своя истина, своите герои и врагове, а всичко, което противоречи на убежденията му, автоматично се обявява за лъжа. А основно действа правото на по-силния.

Владо Йончев припомни президентските избори в САЩ през 2020 г. Резултатите бяха проверявани многократно, съдилищата разглеждаха оспорванията, но последователите на Доналд Тръмп продължиха да вярват, че победата им е била открадната. Част от тях нахлуха и в Капитолия. Убеждението се оказа по-устойчиво от доказателствата.

„В такъв трибализъм истината все повече губи значение. И тя бива заменена от алтернативни факти“, каза Владо Йончев.

Другият му пример беше с Владимир Путин, за когото украинците нямат право на собствена национална идентичност. Ако те са просто руснаци, заблудени от западната пропаганда, тогава насилието срещу тях може да бъде представено като някаква форма на поправяне на историческа грешка. Логиката е чудовищна, но вътрешно последователна: първо отричаш съществуването на другия, после си присвояваш правото да решаваш съдбата му.

„Когато истината липсва и дори няма желание да се установяват обективни факти, се зараждат религиозни войни“, продължи Владо Йончев.

И даде пример много по-близък до нас — случая в Пловдив, при който група младежи нападнаха и убиха човек, убедени, че е педофил, без вината му да е установена от съда или от каквито и да било доказателства. Вярата в собствената правота беше достатъчна, за да си присвоят младежите правото да убиват.

Така постепенно изчезва доверието в институциите, които би трябвало да установяват фактите и да защитават хората от произвола. А заедно с него започва да се разпада и онова, което наричаме цивилизовано общество.

И тук Владо Йончев въведе обикновения човек, нарече го Пешо. Обикновеният, непознат на никого Пешо, на когото според Дайнов, се крепи западната цивилизация. Тя е изградена върху доверието, че този човек е способен да взема решения, да избира свои представители, да контролира властта и да бъде господар на собствената си съдба.

Историята обаче е пълна с хора, които предпочитат съвсем друг модел — да поверят съдбата си на някой необикновен, могъщ и всезнаещ владетел. Владо Йончев спомена Тамерлан, Мао и Сталин, а сред съвременните примери постави Путин и Тръмп.

На пръв поглед свободата изглежда далеч по-привлекателна от подчинението. Само че тя върви с една подробност — отговорността. Трябва да мислиш, да избираш, да проверяваш, понякога да признаваш грешките си. А силният водач предлага да свърши всичко това вместо теб. Има ли начин обществата да се измъкнат от този капан?

Евгений Дайнов смята, че има, и го търси в образованието. Само че не в онова образование, което се задоволява да подготвя работници за определена професия, колкото и добре платена да е тя. Професиите ще се сменят, технологиите още по-бързо. Днешните знания за една конкретна машина утре може да се окажат безполезни.

„Целта на образованието е да произвежда личности“, припомни Владо Йончев една от основните тези на книгата.

След което се обърна към автора: „Наистина ли вярваш, че образованието може да реши проблемите?“

Евгений Дайнов не обеща чудеса. „Освен образованието друго не виждам“, отговори той.

Разбира се, има образование и образование. Едно е да научиш човека да мисли самостоятелно, съвсем друго — да му напълниш главата с правилните според някого отговори. Второто Евгений Дайнов нарече индоктринация. За първото ще са необходими десетилетия, стотици хиляди преподаватели и много последователна работа. И все пак, според него, човечеството има едно предимство: отдавна знае какво трябва да направи.

„И то се знае от 2400 години“, каза Евгений Дайнов и върна разговора към Платон.

От античността насам философи и педагози се занимават с въпроса как се възпитава човек, способен да живее свободно сред други свободни хора. Това знание съществува, натрупва се, предава се, а после от време на време човечеството сякаш решава да го забрави. Последиците през XX век бяха достатъчно страшни.

Самият Евгений Дайнов разказа, че докато пишел книгата, преоткрил Платон. Преди го възприемал като сравнително скучен философ, през когото трябва да премине, за да стигне до Аристотел. 

„За мен сега Платон е по-интересен от Аристотел“, призна Евгений Дайнов.

Но ако знанието е толкова старо, защо непрекъснато се налага да започваме отначало? Може би защото цивилизацията има една особеност, за която рядко си даваме сметка: тя е изкуствено състояние.

Евгений Дайнов разказа как още през 90-те години забелязал, че хората постепенно престават да полагат усилията, благодарение на които съществува цивилизованият им живот. Сякаш са решили, че веднъж постигнат, този живот ще продължи сам.

За да покаже колко погрешна е подобна представа, той се върна към един от героите на книгата си — американския президент Теодор Рузвелт. Рузвелт бил от онези хора, които трудно се побират в едно определение: военен, политик, природолюбител, реформатор, човек с неизчерпаема енергия. Евгений Дайнов разказа за неговите знаменити разходки по права линия. Идеята била проста: избираш посока и вървиш, без да заобикаляш препятствията. Ако по пътя има дърво — преодоляваш го. Ако има река — пресичаш я. Ако има ров — намираш начин да минеш през него.

Евгений Дайнов дори пренесе упражнението в книжарницата: представете си, че трябва да вървите направо през столовете, рафтовете с книги и стените. Абсурдно, разбира се. Но образът чудесно показва характера на човек, който не приема препятствията като достатъчно основание да се откаже.

Рузвелт имал нужда от подобна упоритост и в политиката. В края на XIX и началото на XX век американската икономика била доминирана от огромни монополи и малък брой изключително богати хора, чието влияние върху държавата ставало все по-голямо. Президентът се заел да ограничи властта им и да възстанови ролята на институциите.

Евгений Дайнов провидя неприятна прилика със съвременните Съединени щати, където отново малцина свръхбогати хора разполагат с огромно политическо влияние. Историята на Рузвелт, каза, му дава основание да вярва, че подобни зависимости могат да бъдат преодолени. Но за това са нужни решителност, последователност и готовност да се върви напред дори когато пътят изглежда затворен.

А после разговорът се пренесе от Америка в Миндя. Владо Йончев припомни един от образите в книгата, който му е направил най-силно впечатление — Евгений Дайнов пред къщата си на село, спомнил си предупреждението на своя дядо, че е достатъчно за миг да престанеш да се грижиш за двора и джунглата ще започне да си го връща.

Евгений Дайнов разказа, че това не било просто метафора. В продължение на известно време той не полагал особени усилия да поддържа двора в Миндя. Растителността започнала да завзема пространството, плевелите избуяли. Докато един ден сред тях не се показала главата на пепелянка. Тогава си спомнил думите на дядо си.

„Да не пускаш джунглата в двора, защото джунглата идва със своите обитатели.“

С цивилизацията, смята Евгений Дайнов, се случва същото. След десетилетия относителна сигурност и благоденствие сме започнали да приемаме свободата, демокрацията и човешките права като нещо, което просто ни се полага. Забравили сме колко труд е бил необходим, за да ги има.

Когато Евгений Дайнов трябваше да назове причината, той каза само:

„Мързел.“

И повтори думата.

Един от присъстващите на срещата попита: осъзнават ли българското общество, Европейският съюз и човечеството собствения си мързел, или ще продължат да чакат някой друг да им осигури сигурността, благоденствието и напредъка?

Този въпрос остава да виси във възхуха и след срещата с Евгений Дайнов. Защото спасението на цивилизацията, поне според книгата му, няма да дойде от поредния велик водач. И едва ли ще се случи с едно или поредица от решения. Ще изисква много хора, които всеки ден вършат своята част от задачата — включително трудната работа да възпитават следващите поколения в свобода, разум и отговорност.

А междувременно ще трябва и да плевим.

Защото пепелянката вече е в двора.

„Как да си спасим цивилизацията, или за ползите от образованието“ е издание на „Лист“, 264 страници. Книгата е в книжарниците от 9 септември 2026 г., а може да бъде поръчана онлайн и тук.