За първи път на български: откъс от ''Меланхолия на съпротивата'' на нобелиста Ласло Краснахоркаи

Унгарският писател Ласло Краснахоркаи е носителят на Нобеловата награда за литература за 2025 г., съобщи днес Шведската академия. Краснахоркаи е отличен "за неговото завладяващо и визионерско творчество, което в разгара на апокалиптичния ужас потвърждава силата на изкуството".

Специално за читателите на OFFNews.bg преводачката Светла Кьосева предостави откъс от романа на Краснахоркаи „Меланхолия на съпротивата”. Предстои книгата да излезе на български език в издателство „Нике“.

Действието се развива в малък град, някъде в унгарската пуста, където пристига необичайно зрелище: препариран кит. С него пътува и джудже, което нарича себе си Принц и увлича събралото се множество с мъгляви месиански послания. Пристигането на тази странна група предизвиква вълна от реакции, които нарушават ритъма на и без това напрегнатото ежедневие на града, настъпва анархия, която е укротена от диктатура.

"Характерните за Краснахоркаи дълги изречения още от първите страници на романа задават ритъма на текста, в който последователно на фокус застават основните герои: Валушка, градският луд, който се оказва най-чистата фигура в повествованието при настъпилите сътресения, господин Естер с неговите теоретични построения и осъзнаването на невъзможността за рационално обяснение на света, г-жа Естер и нейните авторитарни амбиции, г-жа Пфалм, с нейната дребнава еснафщина, и в крайна сметка на тълпата, която има централна роля през цялото време със своята неконтролируемост, мятаща се между агресивност и стъписване" - пише за романа преводачката Светла Кьосева.

Ласло Краснахоркаи

"Меланхолия на съпротивата"

(откъс)

Не стана така, нямаше как да стане, понеже госпожа Естер много добре знаеше с кого си има работа и за нея не представляваше трудност, понеже тя – както ѝ шепнеше на ухо нейният приятел, полицейският началник – „и по тегло, и по ръст е същински великан… освен всичко друго“, и, въоръжена с вроденото си превъзходство, с нетърпяща възражение решителност се зае да прегази заинатилата се госпожа Пфлаум: след като с гръмотевичния си мъжки глас, подсладен с няколко „драга моя“, ѝ заяви, че е наясно относно часа на посещението си, обаче се налага непременно и незабавно да говорят по „неотложен личен въпрос“, възползвайки се от предварително пресметнатото изумление на госпожа Пфлаум, тя я изтласка заедно с входната врата, втурна се по стълбите, след което по стар навик с леко приведена глава („Да не взема да се халосам някъде…“) нахлу през отворената врата на антрето и, отклонявайки по предварителен план вниманието от спешната цел на посещението си, подхвърли няколко хладни забележки за „отличното разположение“ на жилището, за „находчивите орнаменти“ на пътеката в антрето и „завидно добрия вкус“, в чиято „забележителна баналност“ се беше уверила с един-два светкавични и целенасочени погледа, с които прецени обзавеждането, още докато закачаше палтото си на закачалката. Не би могло да се твърди, разбира се, че „отклонението на вниманието“ отрази задоволително действителния характер на намеренията ѝ, понеже за целта ѝ – предвид неотложността на въпроса, да прекара около час с майката на Валушка, за да може утре сутрин, ако го срещне, да се позове на това – честно казано, всичко беше подходящо; и все пак не избра най-прекия път (да речем, да седне в някой от отвратителните фотьойли и да насочи разговора към „обхваналия цялата страна дух на обновление и всеобщ ентусиазъм, и по-специално нестихващото въодушевление на укрепналото във всяко отношение Градско женско дружество…“), защото въпреки че го беше предвидила, мекушавата апология на комфорта, душната инертност, сладникавия чар, този „гаден уют“ така силно я блъсна в гърдите, че прикривайки умело вълнението си, трябваше с най-голямо внимание да проучи пълното снаряжение на домакинята. Следвана от госпожа Пфлаум, която от яд и смущение не успяваше и гък да каже, обходи помещенията на претъпканото до задух жилище и хвалейки я престорено (понеже „за открити карти, тъй да се каже, още не е дошло време“), обясни с дрезгавия си алт на следващата я по петите зачервена домакиня, която току оправяше някоя съборена джунджурия, че „Да, няма съмнение, жената вдъхва съдържание на неодушевените предмети, както и на дома, тя и единствено тя е в състояние да създаде тъй наречената несравнима магия“, и в същото време отвътре – най-отвътре – едва успяваше да се овладее да не сграбчи с огромната си длан някоя от отвратителните джунджурии и да не я скърши като кокоши врат, защото именно поставчиците за гребени и дантелените покривчици, пепелниците с лебедова шия и изкуствените меки персийски килими, тънките като дъх тюлени пердета и няколкото наредени зад стъклото на витринката сълзливи романа, тази претоплена, лепкава и душна среда, разобличаваше особено остро наглата разюзданост „от похотливо безделие и мекушава воля“, която бе докарала света до днешното състояние. Огледа и взе на отчет всичко, нищо не убягна от вниманието ѝ, и за да закали стоманената си воля, с горчива мазохистична наслада вдиша инфектирания от ароматизатори въздух в жилището – тази воня, упойващата миризма на „кокетен куклен дом“, която отдалеч свидетелства за плачевното състояние на жителите му, разказваше често с възмутена насмешка на полицейския началник, връщайки се от някое работно посещение, след като я бяха избрали – от коeто още на прага („При това винаги!“) я връхлита „неустоимото желание да повърне“. Дали беше чиста подигравка или наистина ѝ прилошаваше, приятелят ѝ беше сигурен, че на госпожа Естер ежедневно ѝ се налага да се подлага на всевъзможни изпитания, защото откак „осъзналата се обществена воля най-накрая“, в знак на признание за десетилетния ѝ труд, я беше издигнала от поста ръководител на местния мъжки хор (понеже, с недостойни за самата нея напъни, едва-едва успя да посмекчи репертоара му, състоящ се изключително от маршове, работнически песни и пролетни химни), за да я направи председател, безкомпромисен ръководител на Градския женски комитет, налагаше ѝ се всеки ден („Часове наред!“) да прекарва в подобни жилища, всеки път да се убеждава отново и отново, че онова, което и до момента беше подозирала, е неоспорима реалност. Ясно виждаше, че тук и именно тук, в застоялата среда на захаросани компоти и душни пухени юргани, сред подредените ресни на килимите и увитите в предпазни калъфи фотьойли, затъва всяко сърцато начинание, в смъртоносното тресавище на тия консуматори на оперети по домашни пантофи, възприемащи се за крем на обществото, които се отнасят към нормалните здрави хора с нахакано презрение, и не по-малко добре знаеше обяснението, защо изключителното по значението си движение за чистота, подето по нейна председателска инициатива, дори и след няколко месечен напрегнат труд, продължаваше, за съжаление, да преживява трудностите на растежа. Честно казано, не беше разчитала на нещо друго, затова и не се изненада дотам, когато спареното от самодоволство, превзето общество на търтеите отхвърли обоснованите ѝ аргументи, защото в дъното на основанията, които размътваха водата (а именно: „Състезание по чистота през декември? Да го оставим за по-късно, по време на голямото пролетно почистване…“) госпожа Естер безпогрешно долови същността на действителната им съпротива, а именно, че осакатяващото ги бездействие и страхливото затваряне на очите се дължи на безпричинния, но що се отнася до тях, много и основателен страх, който в тоталното обновлението вижда тотален упадък, в непобедимата воля за нововъведения съзира белезите на неовладян хаос, и – правилно – сила, която вместо да съхранява, безжалостно руши мъртвото, което не може да бъде възкресено, и заменя изчерпаната от егоизма на притежанието банална скука със „страстта за общи дела“. Не може да се отрече, че с подобно нестандартно обяснение на необичайните и извънредни събития от последно време – като се изключат нейният довереник полицейският началник и едно-две по-свестни лица – беше останала доста изолирана в града и все пак: това ни най-малко не я смути, нито я подтикна към размисъл, защото нещо ѝ подсказваше, че „победата, която ще оправдае действията, няма да закъснее“. Разбира се, на въпроса в какво ще да се състои тази победа, не можеше да отговори с едно изречение (или с две), обаче вярата ѝ беше толкова силна, че колкото и упорито и многолюдно да беше „невзрачното изискано сборище на пантофаджиите“, тя не само не се страхуваше, хич не ѝ пукаше от тях, особено като се има предвид, че истинският враг – ето как всъщност борбата за общото благо се бе превърнала и в нейна лична борба – бе самият Дьорд Естер, смятан за особняк, той живееше в пълна изолация, а мързелът му беше същинска болест, нейният законен съпруг, радващ се на всеобща почит, примесена със страхопочитание, който сякаш беше – макар че за разлика от нея „не развиваше никаква общественополезна дейност“ – оцелялото достойнство на града и от години се излежаваше в леглото си, едва успявайки веднъж седмично („Примерно!“) да надзърне през прозореца… Истинският враг? Беше повече от враг, за госпожа Естер той беше „непреодолимо като непрогледния пъкъл препятствие“ и в същото време единственият ѝ шанс, ако не искаше окончателно да се прости с почетното място сред първенците на града, капан, работещ безпогрешно, без да оставя и капка надежда, клопка, от която нито можеше да се освободи, нито да я разкъса. Защото, както винаги, и сега Естер беше ключа към решението, най-важната брънка за осъществяване на амбициозните ѝ планове, именно той, който преди години, позовавайки се на „болки в гръбнака“ се оттегли в пенсия от директорския пост в местното Музикално училище и с безцеремонен цинизъм просто ѝ съобщи, че „за в бъдеще я освобождава от съпружеските ѝ задължения“ и тя още на следващия ден трябваше да наеме жилище до градския пазар от спестените им пари, та именно този човек, който отгоре на всичко – за какво друго, ако не за отмъщение – сложи край на и без това редките им общи изяви, като се отказа и от ръководството на градския симфоничен оркестър, твърдейки, както по-късно дочу, че той, Естер, се интересувал вече единствено от музика и не бил склонен да се занимава с нищо друго, единствено с музика, ама ако някой, то именно госпожа Естер можеше да каже що за стържещо ухото фалшиво дрънчене изтръгва от нарочно разстроеното пиано, разбира се, единствено когато изтощеното му от вечното излежаване тяло е въобще в състояние да излази изпод безобразната камара от меки възглавнички и завивки. Само като си помислеше за тези неща и се сетеше за безкрайните унижения през последните години, направо ѝ се прищяваше да зареже всичко и да накълца с брадвичка наглия си съпруг в собственото му легло, но именно това в никакъв случай нямаше как да си позволи, защото не можеше да не признае, че без Естер градът е непревземаем и с каквото и да се заеме, винаги опира до Естер. Налагаше ѝ се да обяснява, че живеят отделно, понеже съпругът ѝ, заради работата си, се нуждае от спокойствие и самота, принудена беше да брани привидния си брак, принудена беше да отхвърли дори мисълта за така горещо желания развод, налагаше се да се примири и възползвайки се от услугите на любимеца и почитателя на Естер, напълно побъркания Валушка, дегенериралия син на госпожа Пфлаум от първия ѝ брак, и – тайно от съпруга си, в същото време пред очите на целия град – да пере мръсните му дрехи, „осраните му гащи“. Положението изглеждаше несъмнено тежко, но госпожа Естер не се обезсърчи: макар и да не знаеше кое стои на първо място, дали личното отмъщение или „борбата за общото благо“, кое е по-важното, да се разплати с Естер („За всичко!“) или да укрепи веднъж завинаги разклатените си „позиции“, тя знаеше, че прокълнатото състояние не може да продължава вечно и някой ден, навярно в недалечно бъдеще, от висотата на придобитата власт и извоювания ранг ще се разправи с този жалък негодяй, който я бе направил за подигравка и „преднамерено“ бе вгорчил живота ѝ. Имаше основание да се надява, че ще стане така, защото (освен, че „ще стане, защото трябва да стане“) председателският пост означаваше не само възможност за „свободно и отговорно действие“, а беше и неоспорим белег за все по-малка зависимост – да не говорим, че откакто изнамери как да привлече на своя страна за първата грандиозна акция на Комитета неподатливите си съграждани и в същото време отново да обвърже Естер със себе си, самочувствието, което без това не ѝ липсваше, се разрасна неимоверно, тя беше убедена, че е на прав път, устремена към целта, и никой повече не можеше да я спре… Защото планът беше безупречен и, както всеки „гениален план“, съвсем прост, само дето, както нерядко става, доста трудно стигна до единствено правилното решение на въпроса: още при обявяване на движението беше наясно, че апатията и съпротивата могат да бъдат сломени единствено, ако „се задейства“ Естер; ако бъде принуден да вземе участие в работата, ако бъде накаран да застане начело на организацията, тогава празният лозунг „ЧИСТ ДВОР, ОБРАЗЦОВ ДОМ“, от пропаднала, направена за посмешище програма, незабавно би се превърнал в истинска изходна точка за всеобхватно и реално движение. Да, обаче: как? Това беше въпросът. Цели седмици, дори месеци, би могло да се каже без преувеличение, отхвърляше безбройните неприложими идеи как да бъде притиснат в ъгъла, от простото уговаряне до властовата принуда, докато не откри единствения възможен начин, ала в момента, в който осъзна, че за целта се нуждае единствено от тази „душица Валушка“ и от охладнялата към него, както беше известно, госпожа Пфлаум, която именно поради това той страстно обичаше, я обзе спокойствие, което нищо и никой не беше в състояние да разклати, дори и сега, когато седеше със запалена цигара сред пружиниращите килими и излъсканите от бърсането на прах мебели на дребната („…но пък с какви гърди!“) домакиня, забавлявайки се донякъде как лицето на госпожа Пфлаум след всяко падането на пепелта от цигарата ѝ – а и после, когато опита и похвали останалия на масата компот – „се възпламенява, в преносния смисъл на думата“. Установи с радост, че ядната безпомощност на домакинята („Страхува се от мен!“ – отбеляза доволно) постепенно стопява предишната ѝ раздразнителност, затова оглеждайки задръстените с растения стаи, които я караха да изпитва чувството, че е на къра, на гумното, сред избуяли бурени, възвърна задушевния тембър на гласа си – този път заради едното развлечение – и отбеляза признателно: „Е, да. Вечната мечта на градския човек да внесе природата в дома си. Всички сме така, Пири.“ Госпожа Пфлаум обаче не ѝ отговори, само кимна насилено, от което и госпожа Естер разбра, че е най-добре да пристъпи към онова, за което беше дошла. Разбира се, дали ще приеме или няма да приеме посредничеството – без да подозира, че е казала „да“, още когато се оказа неспособна да спре нахлуването ѝ в жилището, тъй като „целта“ беше самото ѝ присъствие там – дали ще се съгласи или ще отклони, нямаше никакво значение, и все пак: след като надълго и нашироко ѝ очерта ситуацията („не си и помисляй, драга, не аз, а градът иска Естер, но за да бъде спечелен за делото човек, за когото всички знаят колко е зает, можем да разчитаме единствено на твоя мил и добросърдечен син…“) възможно най-приятелски, но забивайки острия си поглед в очите ѝ, светкавичният отказ несъмнено я изненада и я засегна неприятно, защото добре видя: не ставаше въпрос за това, че госпожа Пфлаум и Валушка „от години са скъсали връзката си“, че тя, госпожа Пфлаум, чувства за свой майчин дълг да се разграничи от всички действия на Валушка и човек сигурно си представя каква болка и горчилка е за нея да каже за детето си, че „въобще не е добросърдечен, а е истински неблагодарник и никаквец“, в решителното „не“ по-скоро бе концентриран стаеният гняв от собствената ѝ безпомощност и слабост, тя чисто и просто искаше да се разплати с госпожа Естер за обидите от последния час, затова че е дребна и слаба, а госпожа Естер е едра и силна, затова, че колкото и да ѝ се иска, не е в състояние да отрече: синът ѝ, „квартирантът на Хагелмайер“, е луд за връзване, нищо не излезе от него, стана прост пощальон в Градската пощенска станция – и всичко това ѝ се налага да признае пред чужд човек, който се ползва с лоша репутация сред приятелките ѝ. Би могло да се възприеме и като признание, че госпожа Пфлаум, „това невзрачно джудже“, се чувства напълно обезоръжена пред нея и отказът ѝ е един вид удовлетворение, задето е била принудена да търпи наглата ѝ усмивка и лицемерните ѝ погледи, тя обаче скочи без колебание от ябълковозеления фотьойл, отбелязвайки мимоходом, че трябва да си върви, провря се през гъстата растителност, събаряйки без да иска с рамото си малкия гоблен от стената в антрето, изгаси цигарата си в никога неупотребявания порцеланов пепелник и без нито дума повече облече огромното си черно палто от изкуствена кожа. Колкото и да умееше да преценява хладнокръвно, колкото и да се познаваше като човек, когото трудно могат да изненадат, все пак, осмелеше ли се някой да ѝ каже „не“, както сега госпожа Пфлаум, я обземаше моментален гняв – понеже нямаше ясна представа какво следва да направи след подобно враждебно „не“. Кипеше от яд и обида, която я разяждаше, затова не е чудно, когато със святкащ поглед и стиснати устни вдигна строгия си поглед към тавана, щракна последното секретно стоманено копче на палтото си и на въпроса, който госпожа Пфлаум ѝ зададе, кършейки пръсти („Много ми е неспокойно… Тази вечер… си пристигнах, бях при сестрите ми… и едва познах града… Не се ли е чуло защо няма улично осветление?... Преди нямаше такива неща…“), направо кресна на уплашената домакиня. „Има всички основания за безпокойство. Задали са се сурови и провокиращи, откровени години. Идат нови времена, Пири.“ При тези многозначителни думи, още повече, че последните изречения тя, госпожа Естер, изрече, размахвайки заплашително показалец, лицето на госпожа Пфлаум съвсем пребледня; всичко това обаче не се оказа достатъчно, защото колкото и да ѝ достави удоволствие да види, да знае, че докато не стигнат до партера, докато не затвори зад себе си входната врата, „гърдестото миньонче“ ще се надява до последния миг гостенката, която неблагоразумно беше ядосало, да каже нещо, нещо успокоително, имаше всички основания да е доволна, но раната, която госпожа Пфлаум нанесе на самочувствието ѝ с нейното „не!“ още дълго продължи да потръпва като забита в дърво отровна стрела, а тя, за свой срам, трябваше да си признае, че вместо да я приеме – всичко на всичко! – за леко жилване (несъмнено беше постигнала целта си и в сравнение с този факт, какво значение можеше да има този незначителен неуспех) изпитваше все по-разяждаща болка. Ако госпожа Пфлаум, както трябваше да се очаква, бе кимнала възторжено, тя щеше да остане обикновена марионетка във вихрещите се над главата ѝ събития, те и без това не ѝ влизаха в работата, и по този начин незначителната ѝ роля щеше да приключи, както си му е редът, ама не („Ама не“!), с този отказ тя безочливо бе издигнала напълно невзрачната си особа до ранга на партньор, с цялото си нищожество на джудже бе взела на прицел неоспоримото превъзходство на госпожа Естер, беше я принизила до собствената си незначителност, за да си отмъсти по този начин за струящото от гостенката надмощие, което не можеше нито да преглътне, нито да изплюе. И макар че, естествено, самото преживяване на обидата не продължи безкрай, да се твърди, след всичко, че се е отърсила лесно, не би било правилно, тя и не го направи, когато по-късно – вече у дома – разказа на своя довереник за случилото се, всъщност леко се плъзна по детайлите, отбелязвайки само, че „чудно свежият въздух, от който дъхът спира“, на часа я ободрил, веднага щом напуснала душното стълбище на госпожа Пфлаум, „имал много ефективно въздействие“ върху мисловния ѝ процес, и докато стигне до месарницата на Надабан, отново си била предишната: решителна и недостъпна, уравновесена и пълна с увереност. И това – решаващото въздействие на онези 16 градуса върху нейната разбита нервна система – не беше преувеличение, защото госпожа Естер наистина беше от хората, които в най-буквалния смисъл на думата „се поболяваха от пролетта, но най-вече от лятото“, за които душната горещина, разложителната жега, облещеното слънце в небето бяха кошмар, който я събаряше на легло с мъчително главоболие и силно кръвотечение; тя беше от хората, за които студът не е непоносимо Зло, което съзерцават иззад прикритието на нагорещената печка, а естествена жизнена среда, която възкръсва с настъпването на студа, когато от север задуха полярният вятър, защото именно зимата прояснява погледа, охлажда неконтролируемите страсти и пренарежда бъркотията от мисли, разплута в лепкавата лятна пот, затова и сега, потънала в себе си, леденият вятър на булевард „Бела Венкхейм“ и заплашително ранният мраз, така страшен за жалкото мнозинство, сложиха ред в главата ѝ и я накараха отново, в синхрон със самоосъзнатата си значимост, да се издигне над язвителния отговор на госпожа Пфлаум.

Превод: Светла Кьосева

Следете новините ни в GoogleNews