Tримата срещу потъпкването на Чехо-Словашката пролет. Стефан Дечев представи новата си книга

Историкът Стефан Дечев и Кета Мирчева представиха новата си книга „Тримата срещу потъпкването на Чехо-Словашката пролет“. Тя е за тримата български студенти, протестирали срещу смазването на Пражката пролет през 1968 година.

Проф. д.н. Пламен Дойнов, ректор на Нов български университет и Димитър Бочев, дългогодишен журналист в Радио „Свободна Европа“, философ и писател, представиха изследването пред многобройните зрители, дошли на представянето в Чешкия институт на ул. „Раковска“ 100 в София.

Сред гостите бяха президентът Петър Стоянов, бившият премиер Андрей Гюров, Георги Кандев.  

Издател е "Жанет 45", а книгата вече може да бъде закупена в сайта на издателството.

Андрей Гюров сред зрителите

OFFNews ви предлага откъс от книгата:

В същата тази 2000 г. в „официоза“ „Исторически преглед“ се появява и статията „Власт и интелигенция“. В нея споменатото вече интервю на Ал. Димитров, поместено във в. „1000 дни“ през 1991 г., и споменът на В. Радев от „Homo Bohemicus“ през 1994 г. са извори, върху които Наталия Христова разгръща историята си, следвайки приблизително вече щрихирания на няколко пъти наратив за тези събития от Искра Баева. Н. Христова обособява през 1968 г. в България групите на мълчащите, несъгласни с интервенцията, на обслужващите управляващите, както и на поддалите се на официалната пропаганда на режима. И добавя: „Има я и групата на открито несъгласните. Към нея принадлежат трима студенти и един професор от Историческия факултет, към нея вероятно принадлежат и още няколко десетки българи, имали неблагоразумието или по-скоро куража да изразят своето мнение, което съществено се различава от това на властта. А някои от тях дори пристъпват към конкретно действие и чрез разпространяване на позиви изразяват своя протест срещу участието на български войски в интервенцията срещу Чехословакия“. Веднага прави впечатление, че дори и имената на Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев не са изрично споменати, сякаш да не би да станат прекалено известни. Иначе в статията се говори за Борис Делчев и Христо Радевски, които в това време си водели тайно (!!!) дневници, както и за „хора със сериозен антифашистки актив“ като Валери Петров, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Дучо Мундров, да не говорим за определено огъналите се през 1968 г. пред властите именити писатели Емилиян Станев и Йордан Радичков. Струва ми се, че тук се натъкваме на типичен случай, при който канонични имена на интелигенцията от комунистическия период определено се радват на по-голямо внимание (или това някак се разбира от само себе си), отколкото три момчета, студенти второкурсници по история, макар те да са се противопоставили с действия на инвазията на Варшавския договор в Чехословакия и на българското съучастие в нея, за което са и получили присъди с различни срокове затвор.

Както вече се спомена, седем години след студията си, поместена в сп. „Политически изследвания“, Искра Баева публикува и монографията „България и Източна Европа“. В нея една от главите е под наслов „България и Пражката пролет 1968 г.“ Тук Баева препубликува разказа си от 1993 г. за доц. Христо Несторов и студентите историци, като не добавя на практика нищо ново. Наративът отново е разположен в бележка и отново е в доста неправдоподобна светлина. Както вече стана дума, добре известно е, че Несторов веднага се отрича от думите си и твърди, както и колегите му преподаватели историци, че той никога не е осъждал агресията пред студентите от задочно обучение. За съжаление, и тук Баева прави внушения за действията на тримата студенти историци като „неумела младежка конспирация“. Отново и отново се внушава някакъв протест на сякаш много студенти, като просто само „трима от тези студенти“ са осъдени. В случая, ако има нещо общо между разказите на Наталия Христова и Искра Баева, то това е желанието протестът с призива „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР“ да се държи в периферията, под линия и да се избягва споменаването на имената на самите студенти. След години, през 2018 г., когато Баева за пореден път лансира версията в предаването „История.BG“, a пишещият тези редове направи изясняваща публикация в платформата „Маргиналия“, Диана Попова коментира във фейсбук следното: „Не съм знаела за тази конкретно история. И когато в „История.bg“ Искра Баева каза, че през 1968 в СУ имало преподаватели, които свободно говорели срещу нахлуването в Чехословакия, доста се почудих. Все пак ѝ повярвах и дори се зарадвах, че ги е имало. А не е така, оказва се ... Това се е случило преди моето съзнателно време в соца. А човек като не знае, лесно може да бъде подведен и заблуден“.

Повод за връщане към епизода от 1968 г. с Тримата дава и смъртта на историка Илчо Димитров през март 2002 г. Периодичното издание в. „Култура“ публикува некролог от колегата му от Историческия факултет на Софийския университет и депутат от Българската социалистическа партия (БСП) във Великото народно събрание Драгомир Драганов, сам той току-що пристигнал „парашутист“ в курса направо във втори курс. Там разказът за тези събития става разказ за „невероятната стръв, с която Илчо и неговата компания бранеха моите колеги от наказания. (А те вървяха от изключване от Комсомола до отстраняване от Университета)“. Историята е така разказана от Др. Драганов, че тримата осъдени – Едуард, Александър и Валентин – изобщо не са споменати и напълно потъват в нея. За сметка на това изпъкват тези, на които в крайна сметка се е разминало. Драганов пише: „Четирима (?) колеги лежаха в следствието, но „службите“ продължаваха да дирят „съучастници в заговора“. Споменът ми от тази първа среща е невероятната стръв, с която Илчо и неговата компания бранеха моите колеги от наказания“. Изграждането на разказа по този начин и с тези акценти съвсем не е невинно и случайно. Той е продължаване на фокусирането от миналото към „курса“, придружено с леко замазване и скриване точно на тримата, попаднали в затвора. Това от своя страна дава възможност на Драганов да представи спасяването на колегите студенти като някаква заслуга на Ил. Димитров и другите систенти от факултета. А това са все бъдещи дългогодишни негови колеги от Историческия факултет, разграничили се категорично от попадналите след това в затвора трима студенти второкурсници.

В тази наративна стратегия се включват и отговорите на историка Васил Василев в проведеното през лятото на 2002 г. интервю с него от чешката изследователка Ивана Скалова. Тук наслагванията от подвеждащите публикации на Искра Баева, Драгомир Драганов и „спомените“ на Илчо Димитров вече си казват думата и започват да дават съответните плодове. Ето какво остава от този разговор на чешката изследователка с българския историк в нейната книга, появила се на чешки език през 2005 г., преведена през 2010 г. и на български. Ив. Скалова пише: „Като си припомня ситуацията в Софийския университет по това време, историкът проф. Васил Василев отбелязва, че в кулоарите (курс. мой – С.Д.) доста открито се говори за несправедливостта и неправилността на намесата в Чехословакия. Даже на заседание на ЦК на БКП е разгледан донос срещу четирима преподаватели от Историческия факултет, обявени за „нездрави елементи“; те обаче получават само категорично предупреждение. По мирен път е разрешен и проблемът с група студенти, които изразяват изключително критично отношение към политиката на българското ръководство и поради тази причина стават обект на наблюдение и контрол от страна на Държавна сигурност. Родителите на „недоволните“ студенти обаче са високопоставени членове на БКП и затова дори в този случай няма сериозни последствия“.

Няколко неща правят впечатление в това интервю. Със сигурност В. Василев е прав и точен в свидетелството си, че много се говори срещу интервенцията на армиите на Варшавския договор „в кулоарите“ на тогавашния Философско-исторически факултет. На базата по-скоро на мълва също се твърди как някои от преподавателите били обявени за „нездрави елементи“, но се разминали само с „категорично предупреждение“. Подобни подозрения и съмнения е възможно да са съществували сред партийния апарат на централно или на районно и градско равнище. Ала няма как да не направи впечатление, че сред изпратените в края на 1968 г. делегати от партийната организация на Софийския университет на Районната конференция на БКП в столицата присъстват и част от тези преподаватели. Там наред с Димитър Ангелов, Димитър Косев, Евлоги Бужашки, Недялка Михлюзова се натъкваме и на Илчо Димитров и на Николай Генчев. Други пък, като Хр. Несторов, дори правят на същата тази годишна партийна конференция на БКП в университета верноподанически изказвания. Както виждаме, в разказа на В. Василев са включени и „група студенти, които изразяват изключително критично отношение“, но къде и как е станало това, остава в мъгла. Отклонените от някои студенти историци покани на Тримата за включване в дейността им, както и свидетелските показания, дадени по време на следствието в КДС през ноември 1968 г. или по време на съдебния процес от 10 и 11 януари 1969 г., от друга страна, не потвърждават „тази група студенти“ да е имала изключително категорична позиция срещу провежданата от БКП и българското правителство политика. Близо до истината е единствено намесата на „високопоставени членове на БКП“, за да се разминат „сериозни последствия“, потвърдено в спомените им и в разкази с различна мотивация на Илчо Димитров и Николай Тодоров.

Стефан Дечев с брат си - министърът на МВР в служебното правителство Емил Дечев.

Следете новините ни в :