''Изтокът'' от Анджей Сташук излиза на пазара от издателство ''Парадокс''

OFFNews Последна промяна на 29 май 2021 в 16:44 652 0

„Изтокът“ (отличен с Литературна награда на град Варшава и номинация за наградата „НИКЕ“ , 2015 г.) е не просто хроника на едно пътешествие през Русия, Китай и Монголия , а и колекция от личните впечатления, (авто)рефлексии и размишления на автора за състоянието на модерния света и народите, чиято идентичност е претопена от могъщи исторически сили, водещи началото си от Далечния изток.

Къде е Изтокът, къде започва и къде свършва той? Може ли да се каже, че днес, когато Полша вече е част от ЕС, а Русия и Китай на практика са капиталистически държави, асимилирани от глобализацията като останалата част от света, Изтокът не съществува? Сташук си задава този въпрос в Транссибирския експрес, някъде между Улан Уде и Чита, но той е еднакво валиден и за варшавския район „Грохов“, за Подласките села или за някой китайски метропол – за всички, белязани от комунистическия проект за световна трансформация.

Анджей Сташук (1960) е сред най-успешните, награждавани и международно признати съвременни полски писатели, автор на над 20 книги с белетристика, драматургия, есета и поезия. В младостта си е изключван от много училища и не завършва средно образование – но пък сътрудничи на различни нелегални опозиционни издания. Работи на всевъзможни поприща, включително като санитар в психиатрията и уличен музикант. Убеден пацифист, Сташук той лежи близо две години в затвора за отказ да отбие военната си служба, където „придобива житейски опит, без да се налага да убива някого“.

Авторът е добре познат на българската публика, благодарение на своите издания на „Белият гарван“, „Галицийски истории“, „Девет“, „По пътя към Бабадаг“ и „Таксим“, дело на Парадокс.

Откъс от романа "Изтокът"

През осемдесет и шеста заживях в дървена къща, далеч от хората. Нощем тъмнината направо влизаше вътре. Проникваше не само през прозорците, но и през старото, изсъхнало дърво на гредите, през запушените с мъх и глина процепи. И заедно с тъмнината всички тези звуци, които преди не познавах. Лежах в мрака и напрягах слух. Изпитвах страх, но любопитството бе по-силно от страха, затова напрягах слух, чак до ранния изгрев. Мишките, съселите на тавана, буболечките в дървото, скърцането на конструкцията под напора на вятъра или топлината. Нощните птици, животните в гората, водата в реката и накрая собственото ми въображение.

Наоколо нямаше жив човек. Но пък гробища – колкото щеш. Поне пет, до които се стигаше с кратка разходка. Мислех си за духовете, духовете на хората, духовете на къщите, духовете на войниците. Всичко това кръжеше около къщата, отъркваше се о стените. Бях единственият човек в околността, затова всички идваха при мен. Така си го представях. Затова понякога не можех да заспя чак до зазоряване.

Слънцето изгряваше над тъмния склон. Катереше се все по-нависоко и светеше над този обезлюден край. Над гробовете и крайпътните кръстове. Над основите на къщите, градени от плоски камъни и глинен хоросан. Над скелетите на кубетата на православните църкви. Над останките. Сякаш един ден пейзажът просто се бе отърсил от всичко това с абсолютното, монументалното равнодушие на природата. Разбира се, не е било така. Имало е викове, тичане напред-назад, извличане на хората от къщите, проклятия, бой. Войници в униформи, а всъщност ченгета с полево снаряжение, защото това били войските на Корпуса за вътрешна сигурност, подчинени на Министерството на вътрешните работи. Тоест не била природата, а политиката, класовата омраза, националистическата омраза и благословията на кремълския човекоядец.

От самото начало ме спохождаше картината на виещата се като змия безкрайна върволица от каруци, с които карали народа към железопътната гара в Загужани. Къща след къща, семейство след семейство, село след село. На каруците била натоварена покъщнината (имали няколко часа да си съберат багажа), в тях пътували малките деца и старците. Останалите вървели, водейки добитъка. По дворовете останали кокошките, кучетата и котките. През лятото на четиридесет и седма селата трябва да са изглеждали странно: вратите скърцали, клатени от вятъра, по подовете се въргаляли изоставени вещи, отворени чекмеджета, разсипано зърно, пух във въздуха. Царяла тишина и от нито един комин не излизал дим. Любопитно ми е, дали първи от гората дошли лисиците, та необезпокоявани да плячкосват курниците, или апашите от полските села и градчета. И така тази змийска върволица от каруци не ми даваше мира, докато в един момент, през деветдесет и втора или трета не прочетох Платонов: (откъс от Изкопът) „ Като чуха думите на активиста, кулаците се свиха/наведоха и започнаха да теглят сала право към долината на реката. Жачев запълзя след кулаците, за да е сигурен, че ще плават, както трябва, по течението към морето и още повече да утвърди в себе си убеждението, че ще има социализъм, че Настя ще го получи като чеиз за сватбата и той, Жачев, скоро ще изчезне като забравено суеверие. След като ликвидира кулаците, които отплаваха в синята далечина, Жачев не намери спокойствие; незнайно защо му стана дори по-тежко. Дълго гледа сала, който … плаваше по нежната течаща? Река, и вечерния вятър, галещ тъмната, мъртва вода, която се носеше сред измръзналите полета към далечната бездна. На сърцето му стана тъжно и .... Социализмът няма нужда от слоя от тъжни чудовища?; значи и него някой ден ще го ликвидират в синята далечина...“.

Но все пак това е имало нещо общо с природата, с тектониката, защото е било треперене, преминало от Камчатка до Елба. Когато нещо е дълго десетки хиляди километра, това не е изцяло исторически процес. Тукашният трус, помел къщи и хора, е бил само далечен отглас от онази тектоника, но аз всеки ден гледах следите от катаклизма и всяка нощ напрягах слух да чуя духовете. Струваше ми се, че това е естествено и така ще бъде винаги.

Дезесето си съществуваше в своя полусън, промърморваше, чешеше се насън там, където го сърбеше, като голямо кафеникаво-сиво говедо. Наоколо се простираше зелена пустиня. Гората се спускаше в долините. Младите ясени разкъсваха останалото от основите. Кладенците се покриваха с трева и се превръщаха в дълбоки и студени капани. Старите пътища ги отнасяше водата, а страничните подпори на някогашните мостове все повече приличаха на стръмни брегове, изровени от течението на реката. В ранна пролет, преди тревата да порасне, можеше да се забележат входовете към сводестите каменни мазета и ясните очертания на селските къщи. Можеше цял ден да обикаляш и да не срещнеш никого, само гробове и останки.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови