Андрей Велков се завръща с прелюбопитния си пети роман ''Реквием за една държава''

Новият роман на Андрей Велков „Реквием за една държава“ (издателство „Фама 1“) представлява взривоопасен литературен коктейл от жанровете политически трилър, алтернативна история и социална сатира, който без съмнение ще даде на читателите си, освен огромна доза забавление, и повод за задълбочен размисъл.

Поради перспективата и разглежданата тематика, съвсем не е изключено книгата да предизвика и сериозен обществен дебат. Действието в този пети поред роман на Велков обхваща повече от четвърт век история, която се развива в измислената държава Ългария – страна, в която преходът след падането на социалистическия режим меко казано не е протекъл особено успешно и нормалността постепенно е започнала да изглежда като мираж. Демокрацията е само за декор, корупцията царства навсякъде, съдебната система и службите са превзети, медиите са овладени, а в политиката вече почти няма добри хора, за сметка на глутницата безпринципни продажници, национални предатели, бивши ченгета и настоящи престъпници, които уж представят народа си, но всъщност работят в интерес единствено на своите тайни господари – вездесъщите кукловоди, които реално и за секунда не са изпускали контрола върху лостовете на властта.

Из страниците на „Реквием за една държава“ читателите ще срещнат абсурдни герои, чието съществуване не би било възможно в сюжет, базиран на действителността - бивш монарх-министър-председател, мутра-кмет, физкултурник-министър, наркодилър-депутат, агент от службите-партиен лидер и още много други такива нелепи, невъзможни, а често и комични образи. Това всъщност обяснява изреченията, с които Велков започва романа: „Всяка прилика в книгата с действителни лица и събития е случайна и плод на авторовото въображение. Когато започнете да четете, ще разберете, че горните думи, наред с всичко друго, звучат и успокоително, защото би било ужасяващо и абсурдно, ако описаните лица и събития бяха реални. За щастие няма как това да е така, защото всъщност действието не се развива в нашия свят, а в една паралелна и изключително неприятна вселена, която само прилича на нашата. Затова с голямо облекчение повтарям: Всяка прилика в книгата с действителни лица и събития е случайна и плод на авторовото въображение. А отговора на въпроса дали тази книга е алтернативна история, карикатура, преекспонирана гротеска, социална сатира, форма на протест или дори предупреждение, оставям на Вас...“

Ето как е описан сюжетът на задната корица: „Ангел е бивш учител, който губи всичко и става бездомен алкохолик. Мануела още не е навършила петнайсет, когато е принудена да проституира на междуградски път. Тази книга е историята на следващите близо три десетилетия от животите им и е разказ за това как те се превръщат в двама от най-могъщите и важни хора в една завладяна от мафията държава, в която преходът е бил бутафорен, политическите и икономическите процеси са дирижирани от кадри от службите на стария режим, които от сенките безскрупулно дърпат конците на всички и на всичко, като по този начин крадат не само настоящето на сънародниците си, но и техните бъдеще и възможност за нормален живот.“

А един от най-утвърдените и добри български писатели казва за романа следното: „Велков не просто се завръща, а се завръща с най-добрия си и най-забавен роман, сервиран до сега. И влита в съзнанието на читателя с финеса, елегантността и чувството за такт на свръхзвуков бомбардировач. В ръцете си държите алтернативната история на българския Преход, през погледа на неговите Кукловоди – история, която те определено не биха се радвали вие да прочетете.“ - Радослав Парушев

...

Андрей Велков е роден през 1977 г. в София. Политолог и маркетолог. Автор на романите „Български психар“ (2012), „Хрониките на Звеното“ (2014), "Няма закога" (2016) и „Ерата на паниката“ (2021)“, няколко филмови сценария и много разкази. 

...

Откъс от „Реквием за една държава“ – Андрей Велков

Записът започна. Ойко беше сам в кабинета си, седнал зад масивно бюро. Пред него бяха разпръснати изписани листа и той тъкмо подчертаваше нещо с маркер. Остави пурата си в масивния пепелник, до който се виждаше пистолет, няколко мобилни телефона, калкулатор. От другата страна на бюрото – до компютъра и принтера – купа с моркови и ябълки, различни дистанционни, снимка на Одор Ивков, няколко икони.

На вратата се почука и в стаята влезе висок и доста грозноват мъж. Комичното му лице беше познато на Ангел, който за пореден път не можа да се сети за името му, въпреки че знаеше кой е – беше ръка на Ойко от самото начало, първо го беше дръпнал в МВР, после го беше направил зам.-кмет, а сега, вече от година, фактически той ръководеше партията от негово име, защото един кмет не можеше да изпълнява партийни функции. Не че хората не знаеха, че това си е партията на Ойко, но той се водеше неформален лидер.

Мъжът носеше голям сак, който внимателно остави до бюрото. После се доближи до Ойко, хвана ръката му, наведе глава и я целуна. Тук Илчо натисна пауза.

– А… а? Какво ще кажеш? Баш като сцена от „Кръстникът“, нали? А и нашето момче всъщност си прилича доста на дон Вито. Е, и бая на бай Аньо, на Алканите сме все пак.

Всички негови ги кара да му целуват ръка, от няколко месеца е така.

– Интересно…

– Интересно, я! Ти представяш ли си аз да карам някой да ми целува ръка. Това е нелепо. Двайсет и първи век сме. Ама нашият го възприема за съвсем нормално. Виж му лицето, според мен дори се кефи.

–А е доста свит и послушен, когато го викам. А, знаеш, ние доста често се виждаме – вече поне два пъти седмично – доста задачи има за него все пак – отбеляза Ангел.

– Прави се. През цялото време се прави. Тоя не спира да играе. А и ние го обучаваме. Трябва да ти дам после папката с психопрофила му, поръчах на екипа да задълбае.  Чудна комбинация е, защото е хем нарцис, хем социопат, хем патологичен лъжец, хем егото му има космически размер. Ще ти изпратя копие още днес, много интересно четиво, ще ти хареса със сигурност.

– И тук, сега ми направи впечатление, му е съвсем различно излъчването. Пред мен е един обран, направо хрисим. – Ангел се беше приближил към екрана и разглеждаше отблизо замръзналата картина – наведения физкултурник и кмета с царствено изражение.

– Различно е, да. Защото тук той е силен, а с теб е слаб. Аз затова искам точно тази среща да чуеш и да видиш. А и Ветан казва интересни неща.

– Ветан, да. Всеки път му забравям името…

– Е, той е лесен за забравяне. Точно в това му е силата. Иначе и той е наше момче – баща му беше шофьор при нас – добър човек, изпълнителен. И синчето му така – шофьорче, спортистче, кариера, МВР, стажове в чужбина и ей го – готов кадър. Не е много умен, но е изпълнителен и лоялен. Няма скрупули, няма съвест – тези неща не виреят при толкова мозък. Чуден кадър, а и с Ойко явно се разбират отлично – страшен тандем са. Смятам все повече такива да лансираме като политици, защото за какво са ни разни индивидуалисти с мозък, нали ние мислим вместо тях – на нас трябват за изпълнители, а не мислители. Съгласен ли си?

– Разбира се, че съм съгласен. Колкото по-послушни, толкова по-добре за плановете ни.

– Абсолютно. Гледай сега – този запис е чисто злато.

Ветан взе сака, отвори го и започна да изсипва съдържанието му върху бюрото. Явно беше добре натъпкан, защото падащите пачки се оказаха доста. Ойко премести пепелника с димящата пура в другия край на бюрото до иконите. После доволен прокара ръка по парите, а лицето му грейна.

– Красота, красота. – После погледна строго Ветан. – Точно ли е всичко?

– Точно е, шефе, точно е, три пъти броя аз. Няма да допускаме неточности.

– Браво, само така.

После кметът дръпна едно голямо чекмедже и започна да реди внимателно пачките в него, без да знае, че в момента си създава навик, с който след години щеше да се прочуе. Ветанов наблюдаваше това „свещенодействие“ с поглед на вярна немска овчарка. След като прибра солидната сума, Ойко затвори чекмеджето и го погледна. Ветан не каза нищо, но погледът му стана странен и напрегнат. Орисов се засмя.

– Ебавам се с теб бе! Спокойно, няма да си тръгнеш с празни ръце. – Отвори чекмеджето, извади две дебели пачки и ги бутна в ръцете на най-верния си сътрудник. – Вземи, вземи. Като има за мен, винаги ще има и за теб.

Ветанов, вече спокоен, набута парите в джобовете на сакото си, отново сграбчи ръката на Орисов и пак я целуна.

– Хайде, хайде, стига си целувал. Ще има още много.

– Да, Върколака каза, че всеки месец ще дава толкова само за боклука. За снега и за останалите неща ще цака отделно.

– Ама много ясно, че ще си цака отделно за всичко, ше го еба в играча. Гледай го колко се е издигнал – преди е карал някаква кука от Шесто, след това бяхме колеги, ама той беше в другата групировка, а в наши дни вече раздава сакове. Ама не може да се отрече, че е точен. И докато е точен, ще играем заедно. Ако се издъни, веднага ще отлети – за тези неща има опашка желаещи. А и колко още игра се задава – то не са ремонти, общински предприятия, вропейски програми – ще има ядене за целия итайски народ. Малко ще се озориш да обикаляш да събираш сакове, ама ще си струва.

– Ще си струва, началник, как няма да си струва.

– Сядай сега. Искам няколко други неща да обсъдим…

– Слушам.

– Ше слушаш, много ясно – изхили се Ойко. – Сега, за онзи големия комплекс, дето ни почерпиха хубаво, за да им дадем онова тегавото разрешително за строеж…

– Оня в Озенец ли? В парка, дето онези земи…

– Да, онези апетитните бивши поляни. Дето бая сакове ни донесоха. Видях проекта и искам да им кажеш на инвеститорчетата, че не може да изглежда така комплексът. И после искам да отидеш при главния архитект и да му кажеш…

– Какво да кажа, как да изглежда, не разбирам, шефе?

– Ей сега ще разбереш. Много е просто. Заповед от началството има по принцип – нищо не трябва да е толкова готино…

– Как толкова готино…

– Абе идеята е, че не трябва да се строят красиви сгради тука по принцип. Трябва да е по-ширпотреба, не да е като във Вропа, а да е по-чалга, разбираш ли? Да не им е красиво на хората като вървят, нали. Да не е баш като панелките някога, ама да не е и баш Иена. По-грозно да проектират. Защото в красив град, тука ти цитирам в пряк текст думите на моите шефове, на хората започват красиви мисли да им минават през главата, а ние това не го искаме.

– Кои сме ние, шефе?

– Ами ние – посочи го Ойко, после посочи себе си, а след това тавана. – Ние бе, ние. Всички ние – аз, ти, шефовете – наште хора. Казали са шефовете да е по-грозно и ние ще изпълняваме. Това е, предай нататък и вече да се знае – да е по-грозно, без разни лигавщини и красоти. Ясно ли е?

– Ясно е, шефе. Каквото кажеш, това ще предам.

– Ха така. Кажи му освен да са грозни сградите и всичко друго да е така – паркове, улици, градинки. А, щях да забравя – и да е неудобно. Задръстено. Гадно. Да не се отпускали хората – така ми казаха. Да не се отпускат…

– Слушам. А, шефе, аз, ще ме извиняваш, ама от тея пари, като говориш за шефовете, не трябва ли и за тях да заделяме?

– Кои пари?

– Ами тея от Върколака сега. Ама и от всички други? Аз всеки ден почнах да нося сакове…

– Не е задължително началството да знае всичко, Ветане. И ние трябва хляб да ядем. Ти знаеш ли тези наши шефове колко такива сакове прибират само от Скелета, за да му дават да строи магистралите и другите там строителни поръчки, а? Дреме им на тях за нашите далавери…

– Не знам, шефе…

– Какво не знаеш бе?

– Не знам колко прибират от Скелета.

Ойко се засмя.

– Е, и аз не знам, ама един ден смятам да разбера. А покрай мен и ти ще разбереш.

Тук Илчо натисна отново бутона за пауза.

– Това е съвсем нормална реакция. Алчността е като физически закон – неизбежна е. И всеки, който е оставен без контрол, краде. 

–Да се намеся ли? – попита Ангел.

– Засега не. Сега само документираме. Само за последните месеци толкова схеми е извъртял наш Ойко, че имаме материал да го вкараме в затвора за поне двайсет години. А той едва загрява. Нека си понапълни още малко чекмеджетата и да си повярва, че е голям тарикат. Ние после – че ще го глобим, ще го глобим, ама сега ни трябва мотивиран и нахъсан, защото, сещаш се, той ще е следващият министър-председател.

– Е, сещам се, разбира се. Тази партия, движение – поправи се, – нещо като с царя да стане е явно идеята.

– Баш като това с царя няма вече как да стане, но и сега със сигурност ще избухнем. Ще минем на друго ниво със следващия кабинет. И Ойко ще ни е главното сечиво, затова нека сега да си ги събира тези къси кинти и да си мисли, че е играч.

Следете новините ни в GoogleNews