За "Силата на думите" от Иван Димитров

Последна промяна на 19 октомври 2017 в 17:51 3074 0

Снимка Емил Георгиев

Да се пишат разкази е трудно. Всеки, който е опитвал, знае това. Казване на много с малко думи. Искате ли да помислим върху въпроса кое е много и кое е малко? Ето ви една насока – много е една разходка с дядо, джапащ в локвите и пищящ от възторг като дете, малко е околосветско пътешествие за десет хиляди долара с гигански лайнер. Някой ще се пробва ли да ми противоречи?

За разказите трябва да си майстор. На забелязването, на наблюдението, на чувстването и на мисленето. А и думите ти трябва да са точни. Като изстрелите на най-миролюбивия снайперист на света. Който с всяко попадение не убива – напротив - съживява полумъртви души. За съжаление в голяма част от времето душите ни са полумъртви.
Новата книга с разкази на Иван Димитров (тоя хубав млад човек с лице на леко унил съвременен Ботев се казва „Силата на думите”. Ето защо ми хрумна сравнението със снайперистът. Той е този снайперист. Думите му са много точни, ангелски точни и наистина поразяват душите. Всъщност – не знам за душите – поразиха моята душа. И я оживиха, накараха я да се почувства добре. Учудена, удивена от факта, че още може да бъде учудена. И то просто с някакви си обикновени думи.

Натъжиха я, смутиха я, разсмяха я лекичко. Има един ей такъв смях – от добро, от добри думи. Така се смее дете, когато усети за първи път, че може да кара колело без ръце. Смях от удоволствието, което изпитваме от своето умение. Или както в случая – от чуждото. Няма нищо общо с ръмжащия смях, който най-често чуваме сега. Смехът на бездушието.

Да, нашите души често са полумъртви в сивия бетон на живота и трябва да бъдат съживявани. Който съумее да направи това с думи – наистина има право да нарече книгата си „Силата на думите”.

Разказите на Иван Димитров са нещо като малки камъчета посипани по дълга пътека. Животът е дългата пътека. Иван е живял дълго, защото умее да наблюдава и да се вълнува от видяното. Естествено – камъчетата можеш и да не ги забележиш. Има хора, които се гордеят, че не забелязват дори скалите: Ехей, какво ни занивамаш с дребни камъчета, като ние мислим за пари и за важни работи! – казват презрително те. Не си дават сметка горките, че камъчетата са много по-ценни. Парите са гориво за фантазията. Хората с бедна фантазия обезмислят дори и парите. Така че тяхната надменност е напразна. Който не може да оцени богатството на дребните, цветни камъчета, дори и с милиони в джоба ще е мизерник. И животът без забелязване на камъчета и на други малки Неща може да стане непоносимо празен. Нищо. Аз само предупреждавам.

Разказите на Иван Димитров са дълги около страница. За да вместиш разказ на такова пространство се изисква невероятно...Хайде сега да видим – владея ли силата на думите?...Какво наистина се изисква? Мисля че точната дума е чувство. Не бих казал думата чувствителност. В нея има нещо физиологическо, почти медицинско. За да напишеш силен разказ за нещата от света на една страница се изисква фино и силно чувство за Свят. Иван го притежава, блазе му.

Чувство за свят. Оттам нататък идват и се подреждат малки камъчета, странни камъчета, тъжни, страшни, понякога и весели. И там има и Ботев, когото набиват в Борисовата градина, защото говори за братска любов, и Нещо, без което животът е немислим, и дядо джапащ в локвите и мъже, и жени, които разбират, че те не са те...и въобще...
Свят!

Може би поезията е единственото достъпно оръжие срещу бездушността - така си казах докато четях тия малки, хубави разкази.

Поздравявам Иван Димитров и му завиждам – с цялото благородство на което е способно старото ми сърце – за чудесното чувство за Свят. С което е изпълнил тая книга.