„Осмият живот (за Брилка)“ представлява грандиозна семейна сага, могъщ епос в шест генерации, разгърнат на фона на западащата Руска империя, изгряващия и залязващ Съветски съюз и повече от сто години европейска история на „горещи“ и „студени“ войни.

В началото на ХХ в., едно грузинско семейство на фабриканти процъфтява благодарение на обвита в тайнственост рецепта за шоколад, предавана от поколение на поколение. Тайнственост, която е оправдана: това е рецепта за душевен екстаз с привкус на прокоба. Стася и трите ѝ сестри израстват във висшите ешелони на грузинското общество. Стася мечтае за живот в Париж и балетна кариера, но на седемнайсет години се жени за белогвардейски офицер, а след Революцията е принудена заедно с двете си деца, Кити и Костя, да дири подслон при своята сестра, Кристине, в покрайнините на Тбилиси. Когато обаче Лаврентий Берия забелязва изумителната красота на Кристине и неземното ѝ излъчване, катастрофата е само въпрос на време.

В началото на ХХI в. Низа, праправнучката на Стася, забегнала в Берлин след падането на Желязната завеса и привидно скъсала със семейната обремененост, е принудена да се грижи за дванайсетгодишната си племенница, Брилка. В търсене на собствената си идентичност, тя разказва на Брилка цялата история – за Стася и мълчаливата ѝ борба с прищевките на времето, за Кристин, платила твърде висока цена за хубостта си, за Кити, изгубила всичко, преди все пак да събере парчетата от живота си в Лондон, за сенките на миналото и неудовлетворените мечти. А в основата винаги е шоколадът, който възвисява и води до разруха, спасява и погубва.

Нино Харатишвили, родена в Грузия през 1983 г., е награждаван новелист, драматург и режисьор. В юношеска възраст основава „Театър на люляка“ – немско-грузинска театрална трупа, за която от 1998 до 2003 г. редовно пише и поставя пиеси. Харатишвили следва кинорежисура в държавната школа за кино и театър в Тбилиси, а от 2003 до 2007 г. – театрална режисура в Театралната академия в Хамбург. Като режисьор тя поставя многобройни премиери, например в „Дойчес театър“ в Гьотинген и в театрите „Кампнагел“ и „Талия“ в Хамбург.
Романът „Осмият живот (за Брилка)“ е удостоен с множество литературни отличия, сред които престижната награда на Културното сдружение на немската икономика (2015 г.), наградите „Анна Зегерс“ (2015 г.) и „Бертолт Брехт“ (2018 г.).

Нино Харатишвили

Осмият живот (за Брилка)

Преводач на откъса: Силвия Василева

Може би трябва да се каже още, че Брилка е много високо момиче, почти две глави по-високо от мен, което при моята височина не е толкова трудно, с ултра къса момчешка прическа и очила като на Джон Ленън, облечена със стари джинси и риза на едро каре, с перфектно кръгли очи като какаови зърна, които непрекъснато търсят звезди, с безкрайно високо чело – зад което се крие много мъка. Тъкмо била избягала от танцовата си група, която била на гастрол в Амстердам, танцувала мъжките партии, защото била твърде буйна, твърде висока, твърде мрачна за фолклорните нежни женски танци от нашата родина. Накрая, след дълги молби, й разрешили да се явява преоблечена като мъж и да изпълнява лудешките танци; миналата година дългата й плитка паднала жертва на това позволение.

Разрешили й да изпълнява коленни подскоци и бой със саби, които винаги й се отдавали по-добре от вълнообразните, замечтани движения на жените. Танцувала ли танцувала с цялото си сърце и след като за пред холандската публика й дали и солова част, тъй като била много добра, толкова по-добра от младите мъже, които в началото й се присмивали, напуснала групата и поела пътя към отговорите, които и танцът не могъл да й даде.

На следващата сутрин се обади майка ми; всеки път тя заплашваше че ще умре, ако не се прибера скоро в родината, от която бях избягала преди много години. Тя ме информира с треперещ глас, че „детето“ е изчезнало. Измина известно време, докато схвана, за кое дете става дума и как цялото е свързано с мен.

̶ Хайде, още веднъж, къде точно е била?
̶ В Амстердам, какво ти става, по дяволите? Не ме ли слушаш? Вчера е избягала и е оставила съобщение. Обади ми се ръководителката на групата. Преобърнали всичко нагоре с краката и …
̶ Чакай, чакай, чакай. Как може едно единадесет годишно момиче да изчезне от хотел, най-вече когато…
̶ На дванадесет е. През ноември стана на дванадесет. Забравила си, разбира се. Как иначе?
Всмукнах дълбоко от цигарата си, подготвях се за бедата, която се задаваше. Защото ако съдех по гласа на майка ми, нямаше да мога да се измъкна бързо от тази афера и да изчезна; най-любимото ми занимание през последните години в живота ми. Въоръжих се против задължителните упреци, които всички вкупом целяха да ме убедят каква лоша дъщеря и колко пропаднал човек съм. Неща, които и без майка си знаех прекалено добре.
̶ Добре, станала е на дванадесет, забравила съм, но това не помага на нашия проблем. Включи ли се полицията?
̶ Да, ти какво си мислиш? Търсят я.
̶ Тогава и ще я намерят. Тя е малко, разглезено момиче с туристическа виза, както предполагам, и…
̶ Имаш ли всъщност останала у теб капчица човечност?
̶ Съжалявам. Опитвам се да мисля на глас.
̶ Още по-зле, щом са твои мисли.
̶ Мамо!
̶ Те ще ми се обадят! След максимум един час, казаха, и се обзалагам, че ще я намерят, бързо ще я намерят. И тогава искам да отидеш там, където и да се намира тя, сигурно не е стигнала много далече и искам да я доведеш.
̶ Аз…
̶ Тя е дъщеря на сестра ти. И ти ще я доведеш. Обещай ми!
̶ Но…
̶ Направи го!
̶ О, Боже. Добре, де.
̶ И не споменавай Божието име.
̶ Не ми е разрешено дори да казвам о Боже, така ли?
̶ Ще я вземеш при теб. А след това ще я качиш на самолета.
Същата нощ я намериха в малък австрийски град, малко преди Виена. Където чакала връзка с влака и австрийската полиция я заловила и я завела в участъка. Майка ми ме събуди и ми съобщи, че трябва да тръгвам за Мьодлинг.
̶ За къде?
̶ Градът се казва Мьодлинг. Запиши си го.
̶ Добре, де.
̶ Дори не знаеш кой ден сме днес.
̶ Ще си го запиша! Къде по дяволите е това?
̶ Близо до Виена.
̶ И какво е търсила там?
̶ Искала е може би да отиде във Виена.
̶ Виена?
̶ Да, Виена. Трябва да ти звучи познато.
̶ Разбрах.
̶ И си вземи личната карта. Знаят, че лелята ще вземе детето. И са си записали името ти.
̶ Не могат ли просто да я качат на един самолет?
̶ Ница!
̶ Добре, вече се обличам. Добре.
̶ И се обади, веднага щом я вземеш.
Тя тресна слушалката.
Така започва тази история.
Защо Виена? Защо всичко това става след нощта, когато бягах от сълзите си? Всичко това си имаше причина, но тогава би трябвало да започна да разказвам от съвсем друго място.

Казвам се Ница. В името ми се съдържа дума, дума, която на нашия майчин език означава „небе“. „Ца“. Може би досегашният ми живот е бил търсене на това небе, което ми е било обещано за из път още от раждането. Сестра ми се казваше Дария. В нейното име се съдържа думата „хаос“. „Ария“. Разравяне и разтърсване, разбъркване, без следващо подреждане. Аз съм й задължена. Аз съм задължена на нейния хаос. Винаги съм имала задължението да търся своето небе в нейния хаос. Но може би става дума само за Брилка. За Брилка, чието име не означава нищо в езика на детството ми. Чието имене е записано и стигматизирано. За Брилка, която сама си е дала това име и е настоявала твърдо да я наричат така до тогава, докато другите забравят истинското й име.

И макар да не съм ти го казвала никога: с удоволствие бих ти помогнала, Брилка, с такова невероятно удоволствие, да напишеш своята история различно и наново. За да може не само да се каже, а и за да се докаже, пиша това. Само по тази причина.

Превод от немски: Силвия Василева, Милен Милев, Борислав Петранов.