''Но още по-нещастен е позналият единствено успеха''. Нова книга на поета Борис Христов

В годината на 80-ия юбилей на Борис Христов фондация „Комунитас“ издава неговата нова книга „Пилигрим от края на света“. Това е книга разговор на проф. Иван Станков с поета за преживяното дотук – за Болката да се родиш изправен, за Любовта – Светия Граал, за паметта на Словото и за Забравата, за съзидателната сила на смъртта, разказано в метафори и холограми, в картини, документи и поеми от заглавия.

Книгата включва галерия от жанрове: поезия, есеистика, разговори, спомени и документални свидетелства за сблъсъка на поета с Държавна сигурност.

„Пилигрим от края на света“ ще бъде представена  на 4 декември от 18.30 ч. в книжарница „Umberto & Co“ (ул. Славянска 14) от съавтора на изданието проф. Иван Станков, от проф. Божидар Кунчев и от Тони Николов, редактор на книгата.

Публикуваме в аванс откъс от книгата, предоставен специално за OFFNews.bg от фондация "Комунитас":

Кой е твоят най-ярък спомен от детството?

Домът на детството ми бе на крачка от затвора и в онези дни, когато майките работеха и нощем, за да ни изхранят, изпълзявах по високата стена и стигах до килията на моя нов приятел – Стария Затворник. Той ме очакваше на своето сковано от дъски легло и свършеше ли разговорът ни, притискаше главата ми до разтуптяното сърце и двамата заспивахме като пропъдени от ято птици в плаващо върху водите на съня гнездо. Но тъкмо се унасях и навлизах в гъстите тръстики край брега, ръце на друг затворник ме поемаха и ме притискаха към топла и изгаряща за детски мирис гръд... А после се отпускаха и те, за да попадна в отмалелите обятия на трети...

Така пътувах към далечните им домове, където ме посрещаха с разперени криле децата им... А на разсъмване, щом свършеха игрите и летенето ни, слизах от последното легло и тръгвах към портала, скрит в широкия шинел на някой от затворниците. И докато подскачах бос по камъните към дома, дочувах как пазачите ме търсят, как извикват името ми и очакват да се върна в строя...

- - -

Затворът ме привличаше с високите стени, които прекосявах с лекотата и усърдието на бръшляна. Харесваше ми да се крия в неговите лабиринти или привечер, изгубен сред децата на пазачите, да тичам след парцалената топка, а понякога, щом свършеше денят – да ги измъквам с мен на пътя.

Веднъж на стъмване, когато изкачих оградата и се изправих, за да си поема дъх, съзнах за първи път, че двата свята – този на Затворника и моят – са един. Едни и същи бяха въздухът и перестите облаци над нас. Едни и същи – дните, часовете и минутите... Една и съща – болката от лявата страна, където, тръпнещо от страх да не изгуби Пътя си, будуваше Сърцето. И докато пристъпвах пред очите на пазачите по смъртната черта, в каквато, гледана отгоре, беше се превърнала Стената, усещах се пораснал и постигнал детската мечта – да стана някой ден затворник. Като приятеля ми, който бе осъден за това, че вече е голям и имаше сърце, в което виеше гнездо и мътеше свободни думи Свободата...

Израсъл си в бедност и глад след войната – каква бе вашата трапеза на село?

В онези времена ядяхме хляб от бобено брашно, размесено с осил от житни класове и цветни камъчета. Към него на трапезата до- бавяхме картофи, чушки и фасул... и винаги паница скроб – гореща каша от вода и царевично брашно. А тръгнехме ли след добитъка по пасищата на Бога Глава, размахвахме в ръце камшици лук и пиехме вода от локвите, които издълбаваха копитата на селските волове... Денят от тичането подир тях изглеждаше безкрайно дълъг, но не достигаше за детските игри, които продължаваха до тъмно...

Какви игри играехте тогава?

Играехме на шах върху гърба на костенурките или ги ползвахме като шейни по сухата трева на склоновете, докато не изтънееха коремите им. Играехме на титра – с изсушена кост, достигнала до нас от по-богатите трапези. Или на чуре – камъни натрупани един връз друг, които трябва да събориш с камък...

Но най-забавна бе играта да обяздваме воловете и стъпили изправени върху широките им гърбове, на свечеряване да минем покрай старците, насядали пред портите на селото. Когато те ни виждаха да наближаваме, изправяха се на крака и се покланяха. Но техният поклон не бе за нас, а за животните, върху чиито гърбове, по думите им, се крепеше мирозданието...

Децата често бягат от дома – имаш ли спомен за твои бягства?

Да бяга от дома за юношата е свещено задължение – далеч от майчината власт (ако бащата не е между живите), откъснат от ракетата носител, по-лесно ще открие свойта орбита и ще навлезе в нея...

На бягствата ми от дома дължа навярно скоростта, с която се измъкнах тичешком от детството и изведнъж се озовах в света на възрастните. А когато чух за първи път зловещото като трион, заседнал в кост, откъсване на календара и осъзнах, че Времето не е число от развалената часовникова кула в селото, смених обувките си и забързах. Пред мен за кратко се изправяха лица, които избледняваха докато още разговаряхме и чезнеха от паметта ми – приятели от детството, поели към върха или пък тръгнали на излет към ръба на пропастта роднини; мъже, избягали от задълженията на бащи; герои от неясни фотографии; затворници, наказани със свобода; бохеми и жени с крила на пеперуди...

Кои бяха в детството приятелите ти?

Имах в детството приятел, с който плувахме в една река и бяхме влюбени в една и съща риба. Веднъж на свечеряване, като вървяхме по брега, заслушани в любовните въздишки на вълните, рибата реши най-сетне да направи своя избор... и посочи него. Погледна го така, че той не устоя – поддаде се на изкушението да последва лъскавата ѝ, обсипана с пайети гръд – и без да се сбогува, скочи в най-дълбокото... Водата-майка ги благослови и им предложи сватбено пътуване, което продължи години. До мен достигаха единствено писмата по леда от спирките им из далечните пристанища и морзовите поздрави, донасяни в тръстиките от отзивчивия напролет вятър...

Но ето че Съдбата се смили да срещне пътищата ни отново. Избра за случая деня на Свети Дух, когато хората от селото излизаха на пътя да се поразходят. И аз видях по въжения мост, в одеждите на морски капитан, към мен да иде приятелят от детството... Затичахме един към друг, разперили ръце да се прегърнем. Но се разминахме като пикиращи при смъртен бой пилоти, защото вече бях узнал цената на позлатата върху пагона му и Тайната, която ни разделяше...

Преселници от планината, идвате в града – какво беше мястото, на което израсна?

Странно място, населявано от странни хора – пенсионирани несретници, полуинтелигенти с цигански души, някогашни работяги и търсачи на пари, самотници... Но още по-странни бяха техните имена...

Централно място тук заемаше Деша. За човека с фантазия не е трудно да си представи едно двуметрово създание-хермафродит, което се бръсне и носи пола под дългото двуредно сако. Сред жените Деша бе наричан Жан Валжан, защото имаше огромни рамене и басов глас и вършеше добре навярно мъжката си работа. А сред мъжете бе позната с тайнственото име Мадам Бовари. Така се бе получил прякорът – Жан Бовари... Следващата маса, близо до тезгяха, заемаше Есперанто – посинял от ментата старик, някогашен основен учител, който можеше да си поръча чашката на непознатия за нас език есперанто...

По-нататък се разпростираше Вавилонската кула – бивш шофьор на частен камион, подвижна кула от месо, каиши и джобове, покрай когото като дявол обикаляше кръчмарят и хвърляше в устата му отпадъците от чуждия обяд...

На масата откъм прозореца най-често ще се види старецът Ламе – останал само кости, изпосталял дегенерат, който износваше ламените костюми на своите синове. Следваха Алфата и Омегата, братя близнаци, неразличими на вид – постоянни клиенти на районния съд. Слезенчо – работник от комунални услуги, превозвач на цветя и притежател на дървена тарга с гумени колела. Вечно пияният циганин Ти-майка-ти-баща.

Камъчето – дребен хитрец и безделник... И още няколко безименни, но постоянни посетители – всички те приятели на Вехтошаря, най-забележителния между нас...

Спомняш ли си първата ти среща с Книгата?

Човекът, който носи книга, винаги е спирал моя ход – да го погледам. В походката му има нещо от онези птици, които слитат на земята, за да се отблъснат само...
---
Роден сякаш от сянка, свещеникът често минаваше покрай нашия праг и изчезваше в сенчестите места на ливадите. Лицето му имаше бледожълтия цвят на листо, затискано с други листа и дълго стояло на тъмно. В ръката си винаги носеше една и съща, дебело подвързана книга. Подире му оставаше лъх на тамян, следван понякога от дима на току-що угаснала свещ... Храсти и сведени клони се затваряха след тежката негова мантия и отделяха от нас високата му фигура с онази тягостна загадъчност, с която зрящият е отделен от примижалия с едно око полуслепец. Веднъж реших да го последвам и се промъкнах тайно до пролуката, където бе изчезнал. Отместих сплетените клони и го видях приведен да пълзи на колене и да брои на глас тревите. Разтворена широко, Книгата лежеше под дървото, огрявана наполовина от ослепителната мараня... Стоях загледан в тъмната страница, докато сянката се отдръпна от нея и тя остана цялата под слънцето – съвсем невидима. Подобно светлина, положена връз светлината...

Как стана посвещаването ти в Поезията?

Роден да бъда нещо друго – свободен селянин, пътуващ музикант или каменоделец, аз бях насилен от Съдбата – пленница на Службите за сигурност, да разговарям с хората с непълни рими...

Но като виждах как от говора ни чезнат думи като ч е с т, д о с т о й н с т в о, с в о б о д а… не можех да остана безразличен. И спомнил примера на пишещи мъже от миналото, с настървение приех окопната война в защита на Езика. Защото Словоредът, както и Човекът, бързо се рушеше и имаше опасност даже буквите (например Е) да се обърнат срещу Азбуката и да тръгнат вляво (Э)…

Какво си спомняш от годините като войник?

Развявах си шинела и много не размислях,
когато бях войниче, зелено като гущер.
Живях и под земята... Но повече не исках,
защото бях на топло в служебните обуща.

Кафявата стоножка под камъка да питаш
едва ли ще поиска в тревата да полази,
защото слепешката отвънка ще я спипа
човекът подкован или ще я прегази.

Понякога дереше брезент от мойто рамо
и стрижеше главата побъркания вятър.
Но стигаше за всички и даже бе голяма
бисквитата, когато я топнеш във водата.

И въпреки че бях се укрил в противогаза,
едно момиче лудо в лицето ми се влюби.
И в нощите студени и черни като вакса
колана ми отмъкна и ножа ми погуби.

Ужасно е да гледаш от хълма светлините
и музика далечна ушите ти да реже.
Но имаше тогава страданието смисъл
и сладка бе сълзата зад телената мрежа.

Когато бях войниче, вървях подир тръбата дъждът
ми беше жезъл, звездите еполети...
Когато бях войниче на края на земята,
с коричка хляб във джоба, с лъжица до сърцето.

Каква бе Тайната, която ви разделяше с Приятеля от детството?

Приятелят от детството ми бе отплувал към Голямата вода след влюбената в него риба, но спрян от вятъра в съседен залив и хванат от патрул на Службите за Сигурност, приел да им сътрудничи, като следи за всяка дума в Селото... Учудвам се сега с какъв наивен трепет съм очаквал вестите от него. А той, загърнат в сянката си, е живял на крачка от дома ми и е писал... и тълкувал моите писма с фантазия, която ако споделя на глас, ще се разсмеят челюстите в Костницата на героя.

Но спазъмът от този случай е в това (като прелиствам най-добрите образци от неговите донесения), че той би трябвало да е писателят. Защото виждам с колко радост от труда, с каква възбуда и усърдие е ваял думите и ги е свързвал да се водят за ръка, като току-що влюбени. А аз, от редките ми срещи с Музата, не помня да съм се възторгвал от общуването ни. Освен, разбира се, в онези паметни за двама ни безсънни нощи на забрава в търсене на Римата...

Твоето разбиране за ролята на поезията?

Тя е плазма, а не кост –
Поезията може да свързва,
но не и да носи.
- - -
Храни се с метафори и ако искаш преяждай, но не насилвай с храната си никого... Поезията е само възможност да се превръщаш всеки ден в нещо друго – многократно да изживееш живота си...

Кой всъщност е поетът – какъв е той?

Поетът няма вътрешни покои и не подгъва крак дори когато спи. Той винаги оставя да му свети някоя свещица, за да се движи и насън из пещерите на духа – да покорява сам недрата си и да обхожда своите мисловни езера.

Поезията дяволски понякога напомня за усилията на орнитолога, който сам опръстенява прилеп. Достигнал свода, той ще трябва първо да откопчи ноктите му от ревнивата стена и стиснал между зъбите едното от крилата, да изтърпи ужасното усещане от допира с тръпчивата му плът. Напипал после остроноктото краче, което непрестанно се съпротивлява, да стегне пръстенчето и едва тогава отново да му върне свободата...

Преди да се подпише под една поема, поетът трябва да огледа всяка дума – да знае мястото й в цялото и да разбира нейните капризи. Защото има думи, а понякога и цели изречения, които не желаят да обличат униформата на мереното слово и да участват в поетически съобщества.

Освен това поетът трябва да познава фауната на словесното небе и да следи миграциите на идеите, които преминават от страна в страна... За него няма нищо по-красиво от това, приседнал до прозореца, да гледа тяхната игра, когато току-що са излетели от дома му и опитват да намерят прелетния път към хората. Но и едва ли има по-печална гледка за един поет от тази да умират стиховете му, преди да са разперили крила, а страниците, на които са написани, да лепнат от засъхващата кръв...

Родени от човек, те трябва да достигнат до Човека и за поета не е все едно дали поемите му ще живеят в нечия глава, или в короната на някой конски кестен...

Какво е да си неизвестен поет и какво – с известно име?

От всички думи на света най-дълго името остава...
Ала след време, като сянка, мярнала се в бързея
на някоя река, и то отплува по течението.

- - -
Човекът, който цял живот прекарва в сянка, е нещастен.
Но още по-нещастен е позналият единствено успеха...

Следете новините ни в GoogleNews