Романът „Ворошиловград“ (2010) е четвъртото произведение на Сергий Жадан на български език (след „Депеш мод“, сборника с разкази „Химн на демократичната младеж“ и стихосбирката „Антена“).

Черния романтик на украинската литература ни повежда на автофикционално пътешествие из Източна Украйна, а индустриалният пейзаж на града (на два пъти преименуван от „Луганск“ във „Ворошиловград“ и обратно) осигурява реалния и въображаемия мизансцен за този своеобразен украински "Easy Rider". Херман, млад рекламен директор, е разтърсен от неочаквано телефонно обаждане – изчезнал е брат му, управител на бензиностанция по средата на нищото. За да го намери, Херман е принуден да поеме на невъобразимо номадско пътешествие през украинската степ, далеч от утъпканите пътеки. Централната тема на книгата е лоялността, която героите проявяват както към разпадащото се семейно огнище, така и помежду си. Жадан ни предлага роман за Пътя през източните украйнини на Европа, който мечтае за свобода по съвсем нов начин: като търсене на дом в един безграничен свят.

Сергий Жадан е роден през 1974 г. в Старобилск, Луганска област. Всестранно надарен и активен артист – поет, прозаик и фронтмен на ска-пънк бандата „Кучета в космоса“ (или просто „Жадан и кучетата“), той е и украинският преводач на Паул Целан и Чарлс Буковски. Неговите собствени поетически и прозаични текстове, отличени с много национални и международни награди, са преведени на над двайсет езика.

Откъс от романът "Ворошиловград"

Паркингът беше празен и ние изглеждахме подозрително на него. Боря закъсняваше. Предложих да тръгнем, но Льолик се опъваше, отиде до супермаркета за кафе от автомата, успя да се запознае с охранителите, които живееха тук – под големия осветен супермаркет. В утринния въздух витрините просветваха в жълто. Супермаркетът приличаше на лайнер, заседнал в плитчина. От време на време из паркинга пребягваха кучета на групи, недоверчиво душейки мокрия асфалт и вдигайки глава към сутрешното слънце. Льолик се разплу на шофьорското място, палеше ги една след една и нервно си играеше с мобилния и се опитваше да звънне на братовчед си.
В последно време по принцип те често си звъняха, нервно си говореха и постоянно се караха. Сякаш не се доверяваха един на друг. Льолик още веднъж изтича до автомата за кафе и докато се връщаше, си оля костюма, старателно чисти петната с мокри кърпички и проклинаше братовчед си за неточността му. С Льолик винаги беше така – през лятото се потеше, през зимата трепереше, не се чувстваше удобно зад волана и не се чувстваше уверено в костюм. Братовчед му го напрягаше и го въвличаше в съмнителни ситуации. Казах му да не се поддава, но Льолик не слушаше, възможността да изкара нещо го караше да изпада в ступор. На мене ми оставаше спокойно да наблюдавам опитите му за финансови операции и да се радвам, че не им позволих и мене да завлекат в тази подозрителна каша. Аз също отидох за кафе, поговорих си с охранителите, нахраних кучетата с чипс. Трябваше да тръгваме. Но без братовчед си, Льолик не можеше да тръгне.

*

Той изскочи иззад ъгъла, оглеждайки се отчаяно и пъдейки кучетата от себе си. Льолик му свирна, Боря ни забеляза и изтича до колата. Кучетата тичаха след него с подвити опашчиции. Той отвори задната врата и скочи вътре. Беше със зеления си костюм и една доста намачкана риза.
– Боря – каза Льолик – к»во става?
– Зарежи, Льоша – отговори му Болик – не ми говори.

След като ме поздрави, Болик извади от джоба на сакото си няколко диска.

– Какво е това? – попитах аз.
– Записах за нас музика – обясни Болик. За да слушаме по пътя.
– Ама аз си имам плеър – отговорих аз.
– Нищо, ние с Льоша ще слушаме.

В отговор Льоша се намръщи.

– Льолик – засмях се аз – Брат ти ли решава каква музика да слушаш?
– Нищо не решава – обидено отговори Льолик.
– И каква е музиката? – поинтересувах се аз.
– Паркър.
– Само това?
– Да. Десет диска на Паркър. Не намерих нищо по-интересно – обясни Болик.
– Кретен – отвърна на това Льолик и тръгнахме.

*

От музиката фолксвагенът се тресеше като консервна кутия, по която удрят с дървена пръчка. Боря, който седеше отзад, разхлаби възела на вратовръзката си и напрегнато разглеждаше жилищните райони. Минахме тракторния завод и минахме покрай пазарчето, накрая минахме и околовръстното. Като излязохме от града, тръгнахме на североизток. На КПП-то имаше катаджии. Единият мързеливо погледна към нас и като не видя нищо интересно, се върна при другите. Опитах се да ни видя през неговите очи. Черен фолксваген, купен трета ръка внос, костюм от преоценени маркови дрехи, обувки от миналогодишна колекция, часовници от разпродажба, запалки, подарени от колеги за празници, черни очила, купени от супермаркети: надеждни евтини неща, не прекалено използвани, не прекалено ярки, нищо излишно, нищо особено. Дори не ти се иска да ги глобиш.

*

Зелените хълмове се точеха от двете страни на пътя, май беше топъл и ветровит, птиците прелитаха от едно на друго поле, литвайки на кресливи ята във въздуха. Отпед на хоризонта, сияеха бели високи блокове, над които червенееше слънцето, подобно на гореща баскетболна топка.

– Трябва да заредим – каза Льолик.
– Наблизо има бензиностанция – отговорих аз.
– Трябва да изпием по нещо – додаде Болик.
– Може антифриз – предложи брат му.

На бензиностанцията ние с Боря отидохме до магазина да вземе кафе. Докато Льолик зареждаше, излязохме на улицата, където имаше няколко пластмасови масички. Зад телената ограда започваше поле с царевица. Майското зелено, лепкаво и цветно, се набиваше на очи, като разяждаше мрежата. На стоянката имаше няколко паркирани тира, чиито шофьори очевидно спяха. Боря отиде до крайната маса, взе пластмасовия стол, избърса го с кърпичка и седна внимателно. Аз също седнах. След малко дойде и Льолик.

– Всичко е наред – каза – вече можем да тръгваме. Колко ни остава?
– Около двеста километра – отговорих аз. – За около два часа ще стигнем.
– Какво слушаш? – попита Льоьик, като посочи плеъра, който сложих на масата.
– Всичко поред – отговорих му. – Защо не си купиш и ти такъв?
– В колата имам плеър.
– И затова слушаш каквото брат ти запише.
– Аз му записвам нормална музика – обиди се Болик.
– Аз на твое място не бих се доверявал на музикалния му вкус – казах на Льолик. – Трябва да слушаш музика, която ти харесва.
– Хайде стига, Хермане – не се съгласи Болик. – Трябва да си вярваме. Нали, Льоша?
– Ъхъ – неуверено отговори Льолик.
– Добре – казах аз – все ми е тая. Слушайте каквото искате.
– Ти, Хермане, си твърде недоверчив – добави Болик. – Не се доверяваш на пратнорите си. Така не може. Но все тая – на нас винаги може да разчиташ. Къде отиваме всъщност?
– Вкъщи – отговорих аз. – Довери ми се.

По-добре да отидем там по-рано, помислих си. Още повече, че никой не знае за колко ще заседнем там.