Издателство ''Парадокс" с нова книга - ''Санта Есперанса'' на писателя Ака Морчиладзе

OFFNews Последна промяна на 30 май 2021 в 08:09 775 0

Нелинейният роман/космосът от повествования „Санта Есперанса“ на най-известния грузински съвременен писател, Ака Морчиладзе (1966), отвежда читателя в очарователния свят на едноименния фиктивен архипелаг в Черно море. Трите острова, разположение между Грузия и Турция, представляват мултикултурен конгломерат, белязан през вековете от господството най-разнообразни народи, сред които грузинци, генуезци, турци и британци. След сто и петдесетгодишно управление на „британския мандат“, през 2002 г. Санта Есперанса отново получава независимостта си от „ингилизите“ – и почти незабавно потъва в гражданска война, родена от борбата за надмощие между водещите семейни кланове – арогантните Висрамиани, влиятелните генуезки търговци Да Коста и дивите варвари Сунгали, докато Агатия, престарялата потомка на някогашния владетел, безуспешно се опитва да постигне мир.

Но това, което прави книгата „Санта Есперанса“ уникална, е нейната форма. Съставен от безброй фрагменти – митове и древни хроники, дневници, писма в бутилка, но също и имейли, вестникарски статии и пътеписи – този „космос от много романи“ приканва читателя да се впусне в литературната игра и да се „мотае“ из общо трийсет и шестте „тетрадки", както намери за добре: те могат да бъдат прочетени в произволен ред и въпреки това винаги се нареждат в един общ мащабен пъзел.

Ака Морчиладзе (1966) е най-известният съвременен грузински писател и литературен историк. Той е автор на някои от най-продаваните прозаични произведения на постсъветската грузинска литература. Завършва специалност „История“ в Тбилиския държавен университет, където по-късно и преподава. През 90-те години Морчиладзе работи като журналист и литературен колумнист. Завидно продуктивен, той е автор на 25 романа и три сборника с разкази, за които е отличен с общо девет награди, сред които шест награди САБА за най-добър роман (2003, 2005, 2006, 2008, 2012 и 2019 г.). Няколко негови творби са екранизирани или пък адаптирани за театралната сцена. Подобно на Милорад Павич, Морчиладзе вярва, че не е задължително романът да започва в началото и действието му да се развива праволинейно: той прилага теорията на Умберто Еко за еманципирания читател.

Откъс от книгата:

НЯКОГА В НЯКАКЪВ ГРАД
или
САЛОМЕА

„Днес Сандро да Коста ми подаде от другата стана на оградата две чепки грозде. Не ги подаде през оградата, а ми ги провеси отгоре,защото оградата е висока и ако ги бе подхвърлил, нямаше да мога да ги уловя. Щяха да се смачкат. След това Сандро да Коста ми показа един самолет в небето. Самолети има винаги, но той ми показа нещо друго – самолетът оставяше след себе си бяла линия, а в другата бяла линия, в обратната посока на движението, летеше гургулица. Сандро да Коста каза, че самолетът оставя следа, това обаче в действителност не е следа, а въздухът който от тази дистанция така изглежда. Вие изучавате някакви други предмети, ние още не сме разглеждали въздуха. Той каза още, че гургулиците били глупави животни и само в такива случаи, като този, се възползват. Аз въобще не си мисля за гургулици. След това Сандро да Коста пожела да прескочи в училищния двор, защото не подхождало да говориш от високо на момиче в ниското. Аз се възпротивих. Учениците от католическото училище не бива да прескачат в двора на Бладлоу и да разговарят по време на учебните часове с ученички от девическото училище.

На което той ме попита, защо бягам от часовете и се крия под дървото, докато другите учат. Аз можех да поставя същия въпрос, което и направих, а Сандро да Коста отговори безгрижно, че скучае. Исках и аз да кажа същото, но се въздържах. Сандро да Коста седна върху оградата, провеси крака откъм мен и започна да ме наблюдава как ям грозде. Това не ми хареса и го попитах кога ще си тръгне. Докато ти не си тръгнеш и аз няма да се махна, каза той, защото не е прилично да зарежеш момиче. На което му хвърлих една чепка грозде, защото мислех, че също би искал. Той не отказа и изяде с удоволствие моя подарък за него. Едва тогава призна, че е откраднал гроздето тази сутрин на Виа Порта Нова на брега. Много се засрамих, че съм яла от краденото. Въпреки това мисля, че Сандро да Коста е интересно момче. Когато започнат състезанията на момчетата от католическото училище и ни заведат нас от девическото училище на стадиона, ще насърчавам Сандро да Коста. По-рано не съм имала такова поведение.“

Това беше съдбовна записка в тайния дневник на тринадесет годишната ученичка от девическото училище Бладлоу Саломеа Висрамиани, който беше облепен с Стийв Маккуин, Ален Делон и различни глупави снимки, който дневник майка й, Кая Висрамиани, намери.
Дневникът, който не беше воден особено прилежно и не бе строго датиран, не би трябвало да обезпокои майка й, тъй като в него имаше написано много за учителите, ученичките и за човечеството най-общо.
На подвързията на тайната тетрадка пишеше: Саломеа, ученичка в трети клас, от групата на пеперудите, строго секретно. Именно под този надпис се мъдреше снимката на Стийв Маккуин с моряшка шапка и усмивка на учуден мъж.
Кая Висрамиани се засмя, когато четеше записките на дъщеря си и си спомни нейната младост. Но написаното я накара да се замисли. Върна дневника на мястото му и започна да следи кога отново ще се появи името на сина на прочутата генуезка фамилия на страниците с цвят на зряла дюля. Той изглеждаше доста лекомислен.

С това първоначалната тайна вече не беше тайна. Една Висрамиани не можеше да се омъжи за генуезец. Така е било винаги, и въобще да Коста и Висрамиани не са имали много добри отношения. Там, където в миналото Висрамиани не са могли да се заселят, са се настанявали да Коста. Това беше една дълга история: нямаше кървава река помежду им, но се издигаше огромна, ледена скала. Кой друг, ако не една Висрамиани, можеше да види в смущаващите записки в дневника на една тринадесетгодишна опасност за бъдещето? За учудване, опасенията на Висрамиани не бяха безпочвени, и Кая следеше Сандро да Коста съвсем основателно.
Тя не видя когато Сандро да Коста и Саломеа се целунаха за първи път, затова пък ги видя втория път. Но вторият път можеше да е и хилядният.
Това беше преди двадесет години, четири години след първото споделяне в дневника: Кая бе седнала в Крайслера на Тандила, тогавашният управител на стопанството на баща й. Тя взе дългия, ширококрил светлосин динозавър и го подкара натам, където я водеха размишленията й. Караше натам, където би могла да изпрати едно от момчетата и да чуе разказа му за всичко. Но тя не искаше да чуе от едно момче онова, което сама можеше да види. Тя седеше в колата на едно място на дългата съботна улица и чакаше да излязат двамата от киното. Валеше и хората търсеха подслон в кафенетата. Поглеждаше часовника и към изхода на киното, после към плаката, който изобразяваше Брук Шийлдс и някакви мумифицирани бедуини.

Пак се загледа в изхода, докато най-накрая представлението свърши. Беше вече обяд. Всеки знае, за какво ходят на кино по това време момчета с едва наболи бради и момичета с едва напъпили гърди, или съвсем обикновени момчета и девойчета. Киносалоните са почти празни, някъде на третия ред дреме някакъв дядка, други обаче се целуват точно както те някога на тъмни и не дотам тъмни филмови сцени. Във въздуха има нещо особено, затова тези целувки оставят вечен спомен.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови