Беше ковидно време. Забрани и заплахи валяха отвсякъде. Заливаха ни ту вълни на страх и паника, ту на гняв, а най-високите бяха на безпомощност и объркване. Преди да ни блокират съвсем, грабнах двете котки и лаптопа и емигрирах на село. Мъжът ми остана в града, а с него и кучето, за да могат легално да се разхождат в парка.

Не познавах самотата в селската ни къща. Обикновено идвахме с домочадието или с приятели - бяхме свикнали с вкусната миризма на скара от огнището на двора, шума от цепене на дърва, глъчката, смеха и подвикванията и незибежната трапеза и наздравици. Но това беше в едно друго време. Сега господар тук беше тишината. Котките се наслаждаваха мълчаливо на свободата си - дебнеха невидима плячка, катереха се по черешата и върбата, препичаха се на още оскъдното пролетно слънце - все забравени котешки удоволствия.

Аз си вършех работата от компютъра или сновях из къщата и двора. В един селски имот винаги има работа за целия китайски народ. Но нощите бяха някак плашещо тихи. Макар че преди лягане си помагах с чаша концентрат за приспиване, дълго не можех да затворя очи, а всяка къща има своите странни нощни шумове. Висок зид ограждаше целия двор, бяхме в самия край на селото. Преди мислех, че това е предимство, но сега изолацията ми идваше вповече. С нетърпение чаках да чуя кукуригането на съседския петел, винаги му отговаряха и други от по-далеч - убедена, че и днес ще съмне, се унасях спокойна.

Една нощ обаче, котките, които обикновено проспиваха страховете ми, скочиха едновременно. Долових приглушеното им ръмжене. Какво става?! Станах като пружина и се изправих пред прозореца, без да паля лампата. Физически усетих, как косата ми настръхва, не било само израз. Наистина, около храстите долових движение, нещо мърдаше! “Нещото” попадна в осветено от луната петно. Слава Богу, четирикрако е! Сигурно котаракът на съседите е прескочил зида и е дошъл да мишкува у нас. Видя ми се доста едър, но нали очите на страха са големи. Тъмната сянка вече беше изчезнала. Успокоена се върнах в леглото. Котките бяха все така нервни. Черният ми спътник Мустафа изфуча презрително и се оттегли в стаята за гости. Маца го последва тичешком.

Сутринта тъкмо подкастрях храстите, за да не хвърлят страховити сенки нощем, когато някой настойчиво затропа по портата:

- Отваряй, булкаа! - нареди властен мъжки глас.

На село е така - веднъж булка, завинаги булка. Открехнах портата и насреща ми се възправи в цялото си величие водачът на селската ловна дружинка с нарамена пушка башка.

- Добро утро, Стамене! Какво насам? - предчувствах неприятности.

- Имаш лисица в двора! - осведоми ме гневно мъжът, без да отвърне на поздрава ми. Очите му ме гледаха с възмущение и дори с упрек, сякаш бях виновна. Гъстите му мустаци нервно потрепваха.

- А ти имаш косми в носа! - идеше ми да отвърна, но вместо това го отиграх изненадана: - Лисица ли?!
Бързо стоплих, че едрата котка нощес е била друго.

- Да, лисица! Следите ѝ водят до вашия зид. Отскубнала се е от капана ми, хитрата гад! Знаеш ли що кокошки умори, пущината!
Стамен напираше да влиза и свали пушката от рамо.

- Давай да я свършвам, че имам и друга работа! Кърви, лесно ще я открия.

- Я чакай, чакай - запънах се в опит да спечеля време, докато осъзная картинката. - Откъде си сигурен, че е тука?

- Иди виж, ма! Прокопала е дупка под зида. Локва кръв има. - Ловджията губеше търпение, предвкусвайки поредния отстрел. - Хайде, мърдай!!

Вместо да мърдам, запречих портата, облещих се като пекинез със запек и излаях насреща му:

- Моят двор! Моята лисица! Ти мърдай!

Хлопнах портите с все сила.

Мъжественият ловец мощно благославяше родата ми, отдалечавайки се по улицата, явно не беше свикнал да среща съпротива от булки. Оттегли се безславно. Засега.

Сигурна съм, че някои решения не ги вземаме ние - те просто ни се спускат. Що ми трябваше да се репча!

Сега разбрах, защо днес котките нямаха ищах да излизат по двора. Както обикновено, знаеха всичко преди мен.

Като се убедих, че по уличката ни няма движение, излязох да проверя как стоят нещата отвън. Наистина, на едно място зидът беше подкопан, а наоколо имаше кръв. Стамен не се лъжеше, имах ранена лисица в двора, и както вече заявих - това беше моята ранена лисица. Добре се насадих.

Запълних с буци пръст отвора отвън, а върху кръвта лиснах кофа вода да се отмие. Още не знаех защо заличавам следите, явно действах несъзнателно. Отвътре не запълних тунела - може пак да потрябва. Проследих кървавите капки по земята. Както и предполагах, водеха към полуразрушената стара плевня в дъното на двора. Явно гостенката ми се криеше там.

Прибрах се вътре при ядосаните си котки и се опитах да подредя мислите си. Нямаше много за подреждане. Не можех да разбера как раненото животно се бе довлякло дотук, с какви сили бе успяло да подкопае зида и защо бе потърсило закрила точно тук, цялата гора е негова. А и как ще се оправям със селските юнаци. Новината сигурно вече се е разпространила из селото, тук нещата се разбират, още преди да са се случили. Не ми пука, че ще ме съдят и ще ме гледат ровешката, шопският манталитет не ме плаши, имам корен в Северозапада и мога да отвърна подобаващо. Дано никой не реши да предприеме нещо повече.

Денят неусетно приближаваше края си. Взех една от консервите на котките, укорните им погледи се забиваха право в лицето ми. Направих в стара метална чиния попара с хляб и котешка храна и я отнесох до плевнята. Оставих я и бързо се прибрах. Стори ми се, че долових някаква непривична остра миризма. За първи път с нетърпение зачаках нощта.

От прозореца на спалнята в далечината на големия двор се виждаше срутената плевня и мястото, където бях оставила храната. Тази нощ и луната беше пораснала и бе станала по-щедра. Няма нужда да казвам, че стоях почти неотлъчно на пост и чаках.

Нищо не помръдваше. След часове, които ми се сториха дни, в главата ми се пръкна най-логичната мисъл: Сигурно е умряла! От лошото винаги има и по-лошо - вместо лисица в двора, умряла лисица в двора! Вече не знам мислех или бълнувах в полусън. Строполих се на леглото и заспах мъртвешки сън. Твърди се, че утрото е по-мъдро от нощта, но съдейки по нощта, нямах особени надежди.

На сутринта, още преди да изпия живителното кафе и да нахраня сърдитите котки, изтърчах до плевнята. Чинията беше празна, блестеше! Незнайно защо изпитах облекчение. Ако раненото животно беше умряло, поне всичко щеше да приключи и за мен, и за хората от селото. А сега... Около чинията забелязах няколко малки кървави капчици. Още кървеше, но по-малко. Да не би да се тревожа? Не, ще се оправим някак. Щом лисана е дошла дотук, имало е защо.

По-късно отидох до селския магазин да напазарувам. След като купих най-необходимото, попитах продавачката:

- Пиле имаш ли?

- Само едно остана - отвърна с неохота Димка, гледайки ме изпитателно.

- Нищо. Ще го взема.

- Ама ти... цялото за себе си ли го взимаш? Нали си сама?

- И като съм сама да не ям ли? Ще си направя супичка и ще го сготвя на няколко пъти - впуснах се в оправдателни обяснения.

- Щото се говори, че... нали знаеш? - замънка Димка. - Грехота ще е, ако...

- Абе, хора, вие нормални ли сте? - преминах в спасителна атака. - Говорело се! Да не мислиш, че храня лисици! На толкова луда ли ти приличам?! Както е влязла, така е излязла. Няма я, търсих навсякъде.

- Щом казваш... То ще се разбере, де.

Последното изречение ми прозвуча като заплаха. Навлизах във все по-дълбоки води. Взех спорното пиле и си тръгнах сърдита. Явно ще трябва да пазарувам от съседното по-голямо село.

Щом се стъмни, изнесох отново металната чиния и я оставих до плевнята. Този път менюто беше бульон с ориз от свареното пиле и няколко натопени в него филии стар хляб. Толкова за днес. Хапнах и аз малко и омилостивих котките с няколко парчета кожа.

Заех поста си до прозореца. Не чаках дълго. Явно привлечена от миризмата, лисицата се появи до чинията. Движеше се трудно, на три крака. Единия заден го държеше свит към тялото. Омете всичко набързо и куцукайки се прибра в плевнята-бърлога. Това ми стигаше - щом яде, няма да се мре. Ще го караме ден за ден.

На сутринта се заех да чистя ланшната шума по двора и да оформям новите лехи. Нещо все ме дърпаше навън. Двамата космати сърдитковци ме наблюдаваха мрачно през зарешетения кухненски прозорец. Вече със сигурност знаех за присъствието на лисицата и тя знаеше за моето. Беше ми някак странно, малко тревожно и много любопитно. В това време на изолация се раждаха нови, необичайни връзки.

В късния следобед пак имах посещение, този път на добра воля. Очаквах го.

На портата се похлопа миролюбиво и щом отворих, на входа изгря силуетът на любезната, но настойчива съседка Стоичка. Тръгна свойски да влиза в двора.

- Чакай, чакай - успях да възпра напора ѝ. - Точно излизам. Не ме бави, ще говорим по пътя, хайде!
Така и двете се озовахме на улицата.

- Виж, - започна помирително Стоичка - мен не можеш да излъжеш. Не се разправяй с тази лисица и остави Стамен да си свърши работата. Много бели направи тази проклетия, само на мен две кокошки ми удави!

- Абе, какво сте се захванали с мен?! Никъде няма лисица, поне у нас няма!

- Ти си знаеш... ама кучетата ръмжат, като минават долу покрай дувара ви, усещат я.
Кучета издайници.

- Слушай сега - исках да приключа този разговор. - Аз за лисица не знам, но мога да ти взема две кокошки в името на добросъседството ни, така да се каже, а ти ще ми даваш яйца, като започнат да снасят. И повече не ме закачайте, че взе да ми писва.

- Стамен каза, - хвърли последния си коз парламентьорката Стоичка - че ако много искаш, ще ти даде кожата.
Това вече ме подпали. В смутното и болно време, което ни се натресе и ни похлупи изневиделица, хората започнаха да изтрещяват все по-лесно, фитилът ставаше все по-къс, реакциите по-невъздържани. Под “хората” имам предвид себе си. Аз съм хората, така де!

- Не! Никак не искам! Той да си пази неговата кожа и да не си вре носа в чуждите дворове, предай му!

Свърнах в уличката към стопанството, уж имам работа там, и оставих Стоичка да стои насред пътя. Кожата щял да ми дава, виж го ти! Запъхтях се от яд и от бързия ход, имах чувството, че през ноздрите ми излиза пара.

Разходих се в гората над селото и като изпуснах напрежението, кротко, кротко се прибрах.

На другия ден запалих колата и газ към съседното село. Там имаше по-голям магазин, дано съм изпреварила мълвата. Накупих кучешки и котешки консерви, стар хляб, взех и за себе си, каквото ми трябва и се прибрах. Залостих здраво дворната порта, убедена, че няколко дни самоизолация ще ми се отрази добре.

Всяка вечер преди да се стъмни, оставях чинията с храна за лисана. Вече не намирах кървави капки. Нощем не стоях на прозореца, но няколко пъти мернах силует около плевнята. Увеличаваше периметъра на движение и доколкото видях, накуцваше, но стъпваше и на четирите си крака. През деня се спотайваше, но присъствието ѝ се усещаше някак по-силно.

Една нощ станах и без да знам защо, се изправих на прозореца, все едно някой ме беше повикал. Да, ето я. Този път лисицата прекоси спокойно двора и дойде пред къщата. Клекна и впери поглед към мен в тъмния прозорец. Сигурна съм, че ме виждаше, както и аз нея. Разбрах, времето беше дошло.

На следващата привечер оставих чинията с храна пълна догоре и открехнах залостената от няколко дни порта. Прибрах се, но не ме свърташе, все отивах до прозореца, взирах се в тъмното, търсех знак. Накрая не се сдържах и отворих прозореца, нощите не бяха вече толкова студени. Сякаш беше чакала само това, лисицата се показа и отново дойде пред къщата. Приклекна и ме погледна. Гледах я и аз. После бавно тръгна към портата. Шмугна се ловко навън и последното, което видях, беше бялото връхче на опашката ѝ. Сбогом, лисо!

Сутринта чистех из двора, котките отново бяха господарки на имението, гонеха се, проверяваха всеки ъгъл, остреха нокти по дърветата. Засипах изровения под оградата тунел, няма да трябва повече. Беше ми хем леко, хем пусто. Ние сме тук, но е празно. Не знаех, че така съм свикнала с присъствието на невидимата гостенка и че ще ми липсва.

Изведнъж от гората проехтяха изстрели. Кучешки лай разпра тишината. Не! Не! Вцепених се от ужас. Бях безсилна, вече не можех нищо да направя, това ме влудяваше. Наложих си да копая ненужни лехи цял ден, за да не мисля. Редувах молби и заклинания с люти клетви. Най-после на свечеряване чух как юначната ловна дружина се прибира. Пътят от гората към селото минаваше покрай нас. Излязох да причакам групата мъже. Ето го, Стамен се задава начело. Видя ме, явно приличах на жива въпросителна.

- Спокойно, булкааа! Днес само зайци. Твоята приятелка пак оцеля, но и нейният ред ще дойде.

- Знам, Стамене. На всички ни редът идва един ден.

Сама се изненадах от ледено металния си глас. Гледах го с плоския, едновременно многозначителен и нищо незначещ поглед. Нека си мисли, каквото ще.

- Ти, какво, плашиш ли ме, ма?!

- Не, защо, ти изплаши ли се? - с цялата възможна наивност.

Хлопнах портата и с облекчение облегнах гръб на нея. Изплаши се авджията. Кеф! Усмивката ми се беше закачила от ухо до ухо и не можех да я събера. Днес лиса, моята горска приятелка, която потърси и намери помощ при мен, се беше спасила, а някой току-що разбра, че ловецът може да е плячка, а плячката - ловец. Ролите се сменят, за най-важните неща не трябват думи.

Б. ред. - Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Други разкази на Христина Острикова може да прочетете тук.