Песъчинките на Самос

Нашият приятел Филип колекционираше ексцентрични теории. Според една от тях мозъкът бил мускул – трябвало непрекъснато да работи и да се тренира, защото иначе се топял и закърнявал също като неизползван мускул. Разликата била, че топенето при мозъка е необратимо. Никой от нас не осопрва тази теория, всички познаваме хора с претопени мозъци, често преди изобщо да са били използвани. Така че, хора, бдете! Някой незабележимо и безболезнено топи мозъците ни.

Болката идва после, когато е твърде късно. Ползвайте мозъците си, безплатно е!

Филип имаше и друга, авторска теория, която обаче не всички приемахме на доверие. Той беше безнадеждно пристрастен към гръцките острови, обиколил е вече повече от 50 и се е влюбвал страстно почти във всеки, само докато стигне до следващия и бъде зашеметен и повален от поредната нова островна любов. Та според него островите биват мъжки и женски. Определяше повечето от Йонийските като Закинтос, Кефалония, Левкада като женски, защото били красиви, но и потайни, изкусителни, понякога превзето загадъчни с доза коварство, с изключение на Корфу – откровен фукльо. Островите в североизточната част на Егейско море пък като Тасос, Лимнос, Хиос, Лезбос за него бяха мъжки – откровени и непретенциозни, след като веднъж ги опознаеш, няма с какво да те изненадат, стабилни и верни на себе си до доскучаване. Изключение правеше Самотраки, който не ставал нито за мъж, нито за жена – още не се бил определил.

Тази теория беше интересна, но твърде спорна и неблагонадеждна, само Лора я приемаше изцяло и я прегръщаше безрезервно, но тя прегръщаше безкритично всичко, което идваше от Филип. Така оцеляват доста бракове. Решаваме да проверим и лично да се убедим има ли женски и мъжки острови или това са само празни размисли на повече от една чаша вечерно питие. Изборът ни пада върху Самос – достатъчно голям, за да е интересен и не от най-посещаваните от туристи и летовници.

Групата ни не е чак великолепна, но достатъчно цветна седморка – две двойки, две приятелки и един сингъл, самецът Дамян, който от дълго време не се е присъединявал към нас. Вече се е наситил на двумачтовата си лодка, на която неведнъж сме плавали, и я е продал – най-сетне е разбрал, че собствеността е бреме. Сега е свободен пролетарий с финансови възможности да наема различна луксозна яхта всяка седмица. След третия развод живее с девиза „винаги с жена, никога женен“. Е, сега беше без жена и без брак – междинен период. Понякога се чудя, как така три свестни дами успяха толкова лекомислено да изпуснат този великолепен екземпляр на мъжкия пол, но знам ли... Не, явно не знам.

Наели сме две кукленски къщички с общ двор - прасковено розова и лимонено жълта. Двете семейни двойки се разполагаме в лимончето, а прасковката оставяме за Дамян и вечните дружки Блага и Дима, да се оправят там по ергенски. Към кокетните къщички са зачислени и две шарени, едва различими една от друга котки Елизабет и Катрин – майка и дъщеря или може би сестри, така и не успяхме да разберем. Елизабет, или просто Бети, имаше собственически чувства към розовата къща, а Кети предпочиташе да стопанисва жълтата – непрестанно се опитваше да се шмугне незабелязана вътре и да провери кой в кое легло спи, какво има за хапване, подът забърсан ли е, боклукът изхвърлен ли е, въобще следеше как се поддържа домакинството. Когато не успееше да се промъкне в стаите, се покатерваше на едно екзотично дърво с червени цветове, маскираше се в сенките му и оттам с часове наблюдаваше кой влиза и излиза. Бети беше по-дискретна и се ръководеше от мотото „това, че не ме виждате, не значи, че не ви чувам“. Спотайваше се в близките лехи и ни подслушваше. По възмутеното изражение, с което се оттегляше късно вечер, съдехме, че разбира. С групата имахме доста общи приятели и познати и нямаше как да не се възползваме от отсъствието им и да ги обсъдим набързо. Бяхме добронамерени, разбира се, съвсем добронамерени, е... почти.

Още първия ден откриваме „нашия плаж“. Той е на стотина метра от скромното ни имение, в единия край има малка таверна и още по-малко барче, покрит е с пясък, а не с камъни, какво повече ни трябва. Освен нас наоколо се излежават само няколко разноезични чужденци. Радваме се, че сме намерили своето крайбрежно парче рай. С Лора и Филип се впускаме най-сетне да плуваме на воля в тихото, мамещо море – най-добрият антидепресант, лек за телесни и душевни болки, поне за мен. Дамян се е запилял нанякъде, а Блага и Дима тръгват да изследват брега. Моят човек Богдан остава да „пази багажа“. От кого го пази, не е ясно, но той винаги очаква вражеско посегателство върху неприкосновената ни собственост от хавлии и сламени шапки. Затова ги пази! Тримата плуваме навътре, не заедно, а всеки със свое темпо и посока, като от време на време хвърляме контролен поглед към останалите. Принципът е, малко след като усетим признаци на умора, да се връщаме. Почти едновременно обръщаме посоката обратно към брега. Не е нужно още първия ден да стигаме хоризонта. В един момент установявам, че плувам на място. Няма страшно, така ми се струва. Лора и Филип, чиито глави виждам колкото топки за пинг-понг, също не се приближават стремително към прибоя, затова пък течението ги е отнесло доста встрани. От сушата към морето се е появил следобеден вярър, който затруднява връщането ни. Морето ни се присмива за добре дошли и небрежно подплисква малки надиплени от вятъра вълнички право в очите. Ти плуваш напред, то пък те връща назад, сякаш иска да те задържи за себе си, поне за малко. Дано да е за малко! Напрягам нетренирани мускули, обръщам се странично във водата, уж с гръб към вяръра и минавам на автопилот. След като се преодолее първият момент на силна умора, нещата стават механични. Достигаме брега и излизаме запъхтяни. Лора и Филип са отнесени почти до скалите след плажа. Поуморихме се, видяхме зор, но сме нахилени до уши – още можем, още ставаме! Пазачът ни безотговорно е заспал, добре че никой не го е издебнал да похити имуществото ни.

На другия ден поривите на вятъра са толкова силни, че едва не ни повдигат от земята. С Лора слизаме до брега да се разходим. И виелицата като ни емва – забива песъчинки като карфици в босите ни крака, миниатюрни солени пръски от вълните осоляват устните и премрежват очите ни, пясък проскърцва между зъбите ни. Подтичвайки тръгваме обратно, а вятърът ни подгонва, духайки в гърбовете ни, сякаш бърза да ни изгони от владенията си. В ранния следобед времето е все същото и вече става досадно и изнервящо. Качваме се на колите и отиваме до отсрещната страна на острова. Само на няколко километра, щом пресичаме едно гористо възвишение, се озоваваме в съвсем различни условия, друг Господ, както се казва – безоблачно слънце, пълно безветрие, копринено море-тепсия и доста народ по плажа, гръцки народ. Знаят византийците, знаят си те морето, а ние си мислехме, че сме открили свой малък плаж. Така по трудния начин научихме разликата между наветрена и подветрена страна – ами, голяма е.

След втория ден всеки потъва в свое собствено ежедневие, така сме се разбрали – никакъв колективизъм! Блага и Дима по цял ден правят или йога на двора, или жизнени равносметки на плажа. Когато слънцето ги напече, се примъкват до най-близката крайбрежна таверна и там продължават задълбочените размисли на бутилка бяло вино или ледено узо. Не им е лесно. Не проявяват никакъв интерес към археологически камънак, стари манастири и тем подобни културни забележителности, музеите ги плашат. Заявиха ни категорично още в началото, че докато са на острова, ще бъдат семпли кухи лейки, а когато се приберат в големия град, отново ще станат университетски преподавател и адвокат. Метаморфозите се срещат не само при насекомите. Оставяме ги на спокойствие да почиват от себе си.

През повечето време Дамян предпочита да кръстосва острова сам, стар маратонец е, ориентира се безпогрешно като див звяр през гори, стърнища и баири. Не се плаши от жега и вятър, наслаждава се на самотата. След трите си брака е оставил и четири гърла потомство. Не е проблем да ги издържа, бизнесът му е успешен и стабилен. Той е от малцината, които могат да правят пари сякаш от нищото, но понякога и това уморява. Дай Боже всекиму такава умора.

За нас, семейните двойки, какво да кажа, ами семейни двойки – скука. Само дето Богдан, който е представител на мрачния, мрънкащ нашенски тип, тук най-сетне се отпусна и показа по-добрата си цветна страна. Работата му е отговорна и доста рискова и в никакъв случай не предполага споделяне, по-скоро налага секретност, а тайните тежат. Но тук вродената му мнителност заспа и той засия с необичайна широка усмивка. Отдаде се на разтоварващото си хоби и се превърна във вдъхновен кулинар. Сутрин става още на съмване и плува до забрава в компанията на един млад корморан, а после цял ден самоотвержено готви. Понякога, преди да се прибере от сутрешния плувен маратон, купува от местните рибари току-що наловена риба, още приплясква с перки. И като се развихри – то не бяха рибени чорби, риба на скара, плакия, на фурна... Всички обичаме вкусните му, мераклийски приготвени морски гозби, но никой няма търпение да изслуша до край обясненията кое, как и точно в кой момент се прави. Това малко го натъжава, но го отдава на вродената ни профанщина.

Вечерите ни обаче, са със задължителна програма. След като похапнем и пийнем за отскок в близката крайбрежна таверна, се сбираме в дървената беседка в нашия пищно залесен двор за отчет. Котките нетърпеливо ни очакват като любопитни хазайки. Всеки донася по нещо на масата, кой питиета и лед, кой мезета, кой смешни случки за добро настроение, но най-вече всеки споделя какво е преживял през деня. Някаква улулица от близкото дърво си умира от кикот, като ни слуша, подиграва се на тъпотиите ни, а прилепите твърде свойски прелитат безшумно над главите ни. Не е приятно, но след втората чаша се свиква. В една от околните вили скрити в зеленината някой подрънква на китара. До нас достигат протяжни акорди, изпълнени със сладка меланхолия. Толкова е романтично, че чак е захаросано, но е истина, лятно е, островно е.

Дали заради предварително поставената задача, с която сме дошли, всеки проявава повече любопитство и особена наблюдателност към детайлите, търси нещо, което да потвърди или отрече теорията на Филип, опитва се да разгадае острова, както се опознава непознат човек, с когото искаме да се сприятелим. Дамян има притеснения относно грографските данни за местоположението на Самос, противоречиви са. В повечето справочници и атласи е даден като най-южния от групата на Североизточно егейските острови, а в други като най-северния Додеканез, винаги в комплект с най-близкия му съсед или съседка Икария. По-склонни сме да го причислим към зелените, полупланински и умерено топли Североизточни егейски острови, отколкото към каменистите, оголени и безмилостно напечени от слънцето Додеканези. Самос е най-близкият до Турция. В най-източната си точка е само на километър от континенталния бряг. Вечер отсреща ни намигат светлинките ка Кушадасъ.

Ние с Богдан пък открихме българска следа на острова, по-точно котленска. Тук в първата половина на 19-и век за управител, наричан княз, е назначен Стефан Богориди, внук на Софроний Врачански. Самосци си издействали правото да ги управлява християнин. Турците се съгласили с условието да не е грък. Богориди си напрвил труда да дойде от Цариград до подопечната му територия само веднъж, местните силно го недолюбвали и се радвали на взаимност. От негово име се разпореждал личният му секретар Гаврил Кръстевич. Пак по същото време и сигурно неслучайно тук със семейството си е заточен и по-късно умира друг котленец, капитан Георги Мамарчев, вуйчото на Георги Сава Раковски. Е, и ние оставихме своите мимолетни пясъчни следи по бреговете на Самос, които вълните с безразличие тутакси заличиха.

С напредването на нощта разговорите постепенно замират, прозявките стават по-дълги. Всеки се оттегля, когато усети, че сънят го поваля, отнасяйки, каквото е донесъл на масата, както и спомена от още един отминал ден, а броените дни минават бързо.

Лора и Филип кръстосват с колата целия остров – градчета, села, манастири, гори, реки, дори водопад. Така се прави, стига да не те мързи, а нас останалите ни мързи, понякога много. Ако мързелът болеше, щяхме да сме много болни.

В един момент няма как да не попаднем в плен и на сувенирната промишленост, неизбежно е. На Самос се е родил Питагор, затова образът и теоремета му се мъдрят на всяка втора тениска, магнит, чаша или друг местен сувенир. Всеки остров претендира да е родно място на някоя древна знаменитост. Лесбос е родината на Сафо, Хиос си е присвоил Омир, Кос се гордее с бащата на историята Херодот, да не забравяме и Одисей от Итака. Човек остава с впечатлението, че цветът на древногръцката цивилизация са все островитяни, но знаеш ли. Митовете, легендите и боговете са в отделна глава – и те са разпръснати по няколко за всеки остров.

Дните и нощите необратимо ни се изплъзват. Рано или късно ни застигат проблемите, неприятните очаквания, тревогите и грижите, които сме оставили зад гърба си вкъщи. Те обикновено пристигат със закъснение, с някой от следващите полети, но винаги долитат, доплуват, въобще появяват се. Блаженото безгрижие е с ограничен срок на годност. Време е да стягаме багажите и всеки да си подхваща лехата на континента.

Настъпи и последната ни вечер. Малко сме тъжни, повече сме щастливи, почернели до бронз, а накрая предстои да вземем важно решение – какъв е Самос. Оказва се, че нямаме колебания – всеки по свой път се е убедил, че островът е мъжки. С този внезапно връхлитащ замайващ нощен аромат на жадни за опрашване цветове, с тази не толкова лесно достъпна природа, която не копнее да ти се разкрие и очарова, а иска да те завладее и подчини с ласка, с тези волни ветрове, които се появяват и изчезват, когато им скимне, просто няма как да е женски. Вече сме запалени по идеята да продължим да определяме островите като мъжки и женски.

Всеки отнася със себе си песъчинки от острова – незабележимо полепнали по тялото, промъкнали се тайно в джобовете на дрехите и в обувките, а най-вече скътани завинаги в споменика на сърцето, следите на Самос.

Б. ред. - Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Други разкази на Христина Острикова може да прочетете тук.

Следете новините ни в GoogleNews