Жестокият съдия - откъс от книгата Делко и Поседелко на Димитър Гундов

Книгата „Делко и Поседелко“ от българския поет, писател и преводач Димитър Гундов (1906 - 1978) съдържа 7 хумористични и поучителни разкази за деца и възрастни, написани в стила на народната приказка.

Те осмиват пороци като мързела, неграмотността, скъперничеството, лъжата, кражбата, пиянството. Нейното първо издание е публикувано преди 80 години през 1945 г., а второто – през 1969 г. С течение на времето книгата се превръща в библиографска рядкост.

Настоящото издание е трето по ред и е осъществено с финансовата подкрепа на Министерството на културата. В него са запазени оригиналните илюстрации на художника В. Ковачев. Корицата е дело на художничката Маргарита Дончева. Художественият език на третото издание на „Делко и Поседелко“ е отчасти осъвременен, за да бъде по-достъпен за младите читатели.

Димитър Гундов живее и твори през XX век. Равно място в творчеството му заемат поетичните книги и книгите за деца („Босоногото момче“, „След дъжд“, „Под едно небе“, „Пастирче“, „Двете мишлета“, „Кой открадна птичето гнездо“, „Хитрините на Зайко“ и др.) Поезията му е преведена на италиански, унгарски, френски, украински, руски и други езици. Самият той превежда от руски и немски език.

И до днес произведенията му присъстват в българските читанки.

„Делко и Поседелко“, ISBN: 978-954-9928-95-2, изд. Валентин Траянов, 2025 г., 58 с., меки корици, формат 130х200, цена 12 лв.

Предлагаме ви откъс от книгата:

Жестокият съдия

Това се случило в ония далечни времена, когато учените хора се броели на пръсти и е нямало кой да заеме дори държавните служби. Тогава тези служби се купували с пари от всекиго. И от най-простите хора. Продавали ги на онези, които плащали повече.

Тъй са постъпвали и в една прочута и голяма държава, която обгръщала високи планини, пустини и морета. Щом се откриела някъде служба, обявявали с барабан, че тя се продава, и който давал повече пари, вземал я.

В столицата на държавата – голям и чуден град на брега на морето – живял семкаджията Десим.

От много години той продавал семки и леблебии, но все изглеждал сиромах. И как може човек да забогатее от такава търговия?

Един ден минал край него приятелят му Сид. Той бил някога продавач на салеп. Зимно време продавал салеп, лете – сироп. Десим отдавна не го бил виждал и не можал да го познае. Той бил сега много хубаво облечен и не приличал на салепчия. Сид веднага го познал и решил да го заговори.

– О, Десим, ти ли си? Добър ден. Още ли продаваш семки и леблебии?

Десим го погледнал учудено и не можал да отгатне кой е този господин, който го познава.

– Кой си ти? – запитал той учудено.

– Как, не ме ли познаваш? Аз съм приятелят ти Сид.

Десим още повече се зачудил.

– Сид? Салепчията Сид? Моят стар приятел. Как може? Какво е станало с тебе? – обсипал го той с въпроси.

– Както виждаш, аз съм Сид. Купих си служба и… ей ме нђà…

Десим зацъкал с език и недоумявал.

– Ти не искаш ли да си купиш служба? – запитал Сид. – Докога ще продаваш тия семки? Нима искаш да останеш вечно сиромах?

– Не зная. Как става това?

– Много лесно. Отиваш при първия министър и казваш, че искаш да си купиш служба. Той ще те попита каква служба искаш. Знай, че има малки и големи, евтини и скъпи. Като започнеш от двадесет гроша, та стигнеш до петстотин гроша. Ти не можа ли да спечелиш нещо досега? От толкова години търгуваш!

– Имам само осемдесет гроша.

– Върви, аз ще ти дам още двадесет гроша, да ти станат сто. За тези пари ще гледаме да ти купим добра служба.

Десим се съгласил и на другия ден двамата със Сид се изправили пред министъра. Те му открили веднага намерението си и той отворил един голям тефтер.

– Колко пари имате? – попитал той.

– Сто гроша! – отговорили и двамата в един глас.

Той помислил, попрелистил тефтера и казал твърдо:

– Съдия в Пирос искаш ли да станеш?

Десим обърнал очи към небето, после се поснишил надолу, поизпотил се… Думите на министъра паднали като гръм от ясно небе. Съдия в Пирос! Кога е бил той съдия и какво разбира от тази работа?

– Съдия в Пирос! – продумал Сид. Ще стане, ще стане. Десим ще приемеш. Добра служба е. Тъкмо като за тебе.

Десим приел службата, платил за нея сто гроша и двамата пристъпили да излязат.

– Ваше Благородие – обърнал се той към министъра внезапно, – ами аз… аз забравих да попитам…

– Що?

– Ами, такованка, как ще съдя хората?… Как става тази работа?…

– А, това ли? Много лесно – усмихнал се министърът. – Ето там зад вратата има една бамбукова тояга, виждаш ли я? Вземи я и тръгни веднага. Който дойде при тебе, ще го приемеш, ще го разпиташ. Ако има свидетели, ще разпиташ и тях. Няма ли свидетели, ще заповядаш да му ударят двадесет и пет тояги и ще го пуснеш да си върви.

Десим внимателно изслушал наставленията на министъра и ги запомнил добре. Той грабнал тоягата и тръгнал за Пирос.

***

Град Пирос бил отдавна без съдия и тънел в мрак и престъпления. Но никой никому не можел да се оплаче. Новият съдия пристигнал и се настанил в съдилището – лична сграда на най-хубавото място в града. Той сега бил хубаво облечен, с чиста и пригладена брада. Заобиколен бил от много слуги. Но най-приближеният му бил оня, който щял да изпълнява присъдите. Той се казвал Як, едър, широкоплещест, с едно око. Другото било извадено с нож при побой и свито.

Щом пироските големци научили, че дошъл нов съдия, решили да му се представят веднага и бързали кой по-напред да го посети. Приятелството с един такъв човек не е излишно, даже е полезно.

Пръв се наканил да отиде при съдията кметът на града.

Щом влязъл в кабинета му, където съдията важно смучел лулата си, поклонил се ниско, както подобава, но преди да каже думата си, Десим го запитал:

– Кой си ти?

– Аз, господин съдия, съм кмет на Пирос.

– Е, какво искаш?

– Дойдох да се представя на Ваша Светлост.

Десим го изгледал от краката до главата и като мислел, че всеки, който идва при него, не идва за друго, а да се съди, запитал надменно:

– Свидетели имаш ли?

– Свидетели? Нямам, но… аз съм кметът.

– Як! – извикал съдията и плеснал с ръце. Едрият слуга дотърчал тутакси, готов да изпълни заповедта му.

– Як, изведи тоя оттука и му удари двадесет и пет бамбукови тояги.

Присъдата била изпълнена веднага и гостът изпратен.

Научил за посещението на кмета, околийският началник побързал да го запита как е съдията и как го е посрещнал.

– А, само с виждане бива – отговорил кметът. – Бързай да го видиш, заслужава.

На другия ден околийският началник се озовал с файтон пред вратите на съдилището. Той влязъл и заварил съдията в същото положение, с лулата в ръка.

– Добър ден, добър ден, господин съдия.

Съдията го изгледал невъзмутимо и задал обичайния въпрос:

– Ти кой си?

– Аз съм околийският началник.

– Свидетели имаш ли?

– Не! Аз дойдох… – и преди гостът да изкаже думата си, съдията плеснал с ръце и едноокият Як пристигнал с тоягата.

– Як, на тоя тук двадесет и пет тояги по голо.

На другия ден, както му е ред, пристигнал окръжният управител. Той бил честит да понесе само до двадесет тояги, защото малката свита, с която направил посещението, му помогнала да избяга.

Времето течало. Хората дохождали да се съдят и си отивали с посинели тела. Славата на новия съдия се разнесла по цялата околност. И вече никой не смеел да отиде да дири правосъдие. Народът се надигнал от негодувание против свирепата жестокост на Десим. Започнали да хвърчат оплаквания чак до столицата. Най-сетне първият министър изпратил един ревизор да провери как съди новият съдия и защо народът негодува.

Ревизорът пристигнал и строго започнал важ­ната си реч пред съдията. Той слушал невъзмутимо и мислел, че „тоя вече прекалява“.

– Кой си ти? – запитал го съдията.

– Аз съм тоя и тоя. Прати ме министърът да те ревизирам.

– Свидетели имаш ли?

– Какви свидетели искаш от мене?

– Як – изревал Десим.

Як тозчас се явил. Окото му гледало на кръв.

– На тоя, дето много знае, удари петдесет тояги!

Министърът дълго очаквал ревизора да се върне и да му докладва за резултатите от проверката. Но той не се връщал. Месец вече той лежал болен от жестокия побой в една пироска болница.

Най-сетне до него достигнало писмо от ревизора, който описал положението си и всичко за съдията с най-пълни подробности.

Писмото завършвало така: „Ти го назначи, сега ако смееш, ела го уволни“.

Оттогава купените служби се премахнали по цялата страна. Издали се нови нареждания да се отворят училища, където се подготвяли хора за службите на държавата.

1945 г.

Следете новините ни в GoogleNews