Най-после – часът на пълното блаженство. Всички вече са слезли на сушата и са поели към дома, новата група ще пристигне след няколко часа. Сега са само двамата с Бамбина. Слънцето пробива през клепките му, катамаранът се полюшва угоднически, сякаш и той си почива от веселите шумни компании и се наслаждава на тишината.

В първата седмица на октомври Левкада посреща последни гости и се готви за есенно-дъждовен сън. Бамбина се е изтегнала в цялата си котешка дължина и мърка мощно. С Димо бяха неразделни – от април до есента в морето, през останалото време на сушата. Преди три години като съвсем малко коте Бамби премина неуверено, пълзейки и залитайки по дъската между лодката и кея, и се настани с котешки непукизъм в миниатюрната капитанска каюта. Измежду десетките яхти и катамарани, вързани на док в Пирея, бе избрала точно тази. Така започна щастливото им съжителство.

На всяко пристанище Бамби слизаше да се разходи на твърда земя, да научи и разнесе островните клюки, да пофлиртува със себеподобни, въобще – котешки работи. Когато всички пътници бяха на борда, се прибираше и тя и вдигаха котва. Беше станало нещо като ритуал.

Слънцето напече Бамбина и тя се отправи с тромава поклащаща се походка към сушата. Димо я изпрати с поглед – каква шепа коте беше, а какъв дзвер стана! Малкото смешно Бамби се превърна в неустоимата красавица Бамбина.
Пръв на борда изгря Лъчо. Верният приятел - човекът, с когото можеш да мълчиш или да си кажеш всичко. Димо го викаше, когато имаше да се попълва бройка, и Лъчо винаги се отзоваваше с радост. Две сръчни силни мъжки ръце и един автомонтьор никога не са излишни на борда.

Oбсъдиха набързо предстоящия маршрут - от Левкада през Итака и Кефалония до Закинтос по източното им крайбрежие и обратно по западното.

- А групата? - поинтересува се Лъчо.

- Очертава се “женска” - изсумтя Димо. - Мариела ще доведе Пепа, познаваш ги, и още две нови. И край на сезона!

Двамата си отвориха по бира за добра среща и зачакаха дамите. Димо беше свикнал всяка седмица обкръжението му да се сменя - младежка тайфа, стара компания, семейни приятели, смесени. Той трябваше хем да наложи своя капитански авторитет, хем да се приспособи към особеностите на хората. Понякога имаше изнервящи моменти като при всяко съжителство, но в повечето случаи преобладавше радостта от приключението, майтапите и закачките. В края се натрупваше и умора, почивката също уморява.

Не след дълго на фона на падащото вече слънце се появиха силуетите на Мариела и Пепа - едната стройна, слаба и висока, другата - обратното. Мариела беше два пъти нещастно женена и щастливо разведена и от горчив опит твърдеше, че словосъчетанието “щастлив брак” е оксиморон. Вярваше само на женските приятелства. Кръглата Пепа, както я наричаха на шега, беше медицинска сестра, от тези дето знаят повече от лекарите и щедро дават акъл.

- О, момичета! - зарадва се Димо. - Хайде, добре сте дошли!

Обичайните целувки, прегръдки. Лъчо скочи с готовност да помогне с пренасянето на багажа.

- Другите идват ли?

- Останаха да донапазаруват. Нали им е първи път, запасяват се като за презокеанско плаване. Ще ни намерят. А, ето ги! - извика Мариела и започна да ръкомаха.

Към катамарана приближаваха две дами на онази неопределена възраст, когато все още привличат погледите, но на мъжете вече не им потичат лигите, като ги видят. Димо и Лъчо ги прецениха със светкавичния инстинкт на мъжкари, спогледнаха се и в очите им се четеше едно и също: “Още стават!”

Настъпи обичайната суматоха с настаняването - кой къде ще спи, кое къде е, взехме ли това, забравихме онова, а - ето го! Нетърпение, очакване, приповдигнато настроение и радост от предстоящото плаване. Всеки път е така.
Бяха готови да вдигнат котва. Само Бамбина още я нямаше. Никога не се случваше да закъснее за отплаване, имаше си вграден вътрешен чсовник. Трябваше да са тръгнали преди час. Димо слезе до кея, огледа се, повика я два, три пъти по име. Нищо. Вече се изнервяше, стъмваше се. Не можеха да останат да нощуват на пристанището, беше скъпо, а групата беше малка и трябваше да се пести от ненужни разходи. Плановете бяха да доплуват до близък залив, да пуснат котва и да нощуват “на диво”, т.е. безплатно. Всички очакваха решението му.

- Отплаваме! - разпореди Димо и сякаш не вярваше какво изрича. Беше равносилно на “Оставяме я!”. Нямаше какво да направи, все пак, една котка не може да обърква плановете на цяла група.

Лъчо неохотно се отправи да вдигне котвата. Друг път това беше един от най-хубавите моменти. Началото, потеглянето - всичко хубаво тепърва предстои! Сега обаче стърженето на котвената верига сякаш стържеше в гърлото на Димо.

Какво беше станало с Бамбина? Със сигурност нещо непредвидено, за да не се върне. Дано е оцеляла. Оставяше я на милостта на местните. Знаеше, че повечето гърци обичат котките и се грижат за тях, особено през летния сезон, когато бяха и атракция за туристите. Много рядко се случваше някой пиян скандинавец да засили с шут нищо неподозираща малка тигрица към морската бездна, но се случваше... След края на сезона голяма част от островната котешка популация изчезваше незнайно къде, за да се появи нова напролет.

Димо незсъзнателно беше стиснал челюсти. Даде си сметка, че не може да разваля настроението на цялата група с тревогите си.

- Хайде, разливайте, какво чакате?! - изкриви уста в пресилена усмивка. - Да не искате пък да си лягате трезви!

Никой не чака втора покана. Мигом зазвънтяха чаши и с морския бриз се почувства и олекване на напрежението. Скоро светлините на града Левкада изчезнаха зад скалите на заливите, за да се появат звездичките на малките крайбрежни селца.

Утрото ги дари с прекрасен октомврийски изгрев - гальовен, почти летен. Както винаги, Димо пръв излезе на палубата. Цяла нощ му липсваше топлинката от тялото на Бамбина. Едва сега си даваше сметка колко се е привързал. Тъпо. По навик посегна към купичките ѝ - сутрин това бе първата му задача, после идваше ред на кафето. По-добре да ги прибере да не му се мотаят в краката. Появи се и Лъчо и се зае с приготвянето на закуска. Дамите си доспиваха.

Чу се цопване във водата. Неусетно кога и как Кръглата Пепа се бе изтъркулила от постелята и бързаше да се потопи в морските води. Вълната, образувана от скока ѝ почти разклати катамарана. Пепа едва можеше да плува, но обожаваше морето. Гушваше любимата си надуваема възглавничка и с радост и пълно доверие се отдаваше на водната шир. Поклащаше се блажено като шамандура без котва, подритвайки под водата и се носеше по течението. Можеше да кисне така с часове.

Появиха се Бети и Стояна - още сънени, усмихнати и някак сдържани. Димо го отдаде на това, че им е за първи път и още не са усетили атмосферата. Някои свикваха веднага, сякаш са родени на борда, на други им трябваха ден, два. Мариела ги доведе, тя ще е мостът.

- Който ще плува, да плува, който ще закусва, да закусва! След половин час тръгваме. - влезе Димо в капитанската си роля.

- Искам и двете - провикна се Мариела, която винаги искаше от всичко по много.

- Пий си кафето в морето - предложи Лъчо.

- Еей, да не ме забравите! - дочу се Пепа някъде от водата.

Появи се благоприятен вятър, трябваше да го използват.

- Всички на борда! - изкомандва Димо. - Вдигаме платната!

Настъпи оживление. Лъчо опъваше двете платна. Мариела показваше на Бети как се прибира котвата. Пепа риташе усилено във вълните, бързайки да се прибере. След минута вятърът с един порив наду платната, те изплющяха, изпънаха се с готовност и катамаранът зацепи радостно водата.

- Курс Фискардоооо!

Малкото рибарско селце Фискардо беше най-северната точка на Кефалония и имаше славата на романтично, колоритно, автентично и други подобни туристически етикети. Димо винаги акостираше най-напред тук, когато плаваше по този маршрут. Първото, което видяха, когато стъпиха на брега, бяха две котки, отстрани на дъската, която беше мост към сушата. Сякаш чакаха някого, но не точно тях...

Поразходиха се из селцето с намерение да хапнат някъде. С разочарование установиха, че повечето таверни и хотелчета са хлопнали кепенци. Сезонът бе приключил, сергиите със сувенири и плажни принадлежности се бяха изпарили. Само на самия бряг още работеха две рибарски кръчми и едно магазинче - с нескрито отегчение посрещаха последните туристи.

- Давайте да продължаваме на юг - предложи Димо. - В Сами ще е по-оживено, сигурен съм.

Групата направи кръгом обратно към пристана. Там още стояха двете котки.

Така неусетно в плаване, плажове, таверни се изнизваха дните, нощите и бреговете на Кефалония, Итака, Закинтос. Редуваха се слънчеви дни и звездни нощи, красиви скалисти или пясъчни крайбрежия. Когато бяха на катамарана, Мариела се мотаеше предимно в кухнята, все нещо приготвяше, миеше, подреждаше. Обичаше да го прави. Пепа се излежаваше блажено на палубата и от време на време подсещаше, че е час за доза коктейл, който Мариела тутакси приготвяше. Бети и Стояна се припичаха до черно отпред на мрежата. Двете си бяха напълно самодостатъчни, не че бяха необщителни, откликваха на всяко предложение, но не показваха желание за по-близки контакти.

На четвъртия ден достигнаха южната част на Закинтос. Задържаха се в залива Лаганас с надежда да зърнат известните костенурки Карета Карета, които идваха тук да снесат яйцата си, но те не се появиха на срещата. Утре щяха да обърнат посоката и да заплават нагоре по западното крайбрежие на същите, но съвсем различни о-ви.
Катамаранът се поклащаше леко в топлите, слънчеви води, Бети и Стояна бяха отплували надалеч в търсене на костенурки, Мариела шеташе, Пепа по изключение остана да се излежава на койката, а Лъчо и Димо играеха табла. Dolce far niente, демек блажено безделие. Заровете тракаха по дъската, пуловете шляпаха, за да озвучат тишината.

- Абе, - осмели се Лъчо - тия двете да не са...

- И да са, не теб какво ти пука? - отяде се Мариела. - Ама, пробвай се де, не знам...

- За тези неща мен ще питаш! - намеси се компетентно Пепа. - Веднага ги усетих, на другия бряг са!

- Мариела! - сопна се Димо. - Ти ги доведе! Защо не ме предупреди?!

- Защо? Какво те засяга? Не ме интересува кой с кого си ляга, щом не е с мен...
Някакви смътни спомени се мернаха в съзнанието на Димо - за една друга лодка, едно друго плаване, една разгулна вечер и една душна каюта... и Мариела с няколко години по-млада.

- Ти какво, отмъщаваш ли?

- Глупости! За какво? - гласът на Мариела издайнически изфалшиви в писклив фалцет.

В този момент загадъчната двойка с неустановена сексуалност се появи на борда и сложи край на догадките. Време беше да тръгват, чакаше ги обратният път.

Щом напуснаха залива и завиха на север по западното крайбрежие, се разкри съвсем различна гледка - истинската красота на Йонийските острови. Могъщи, отвесни бели скали, самоуверено навирили върхове към небето, удряни от тъмно-сини пенливи вълни. Крайбрежието беше по-опасно от източното и лодките обикновено го избягваха - течения, силни ветрове, често изненадващо прерастващи в буря. Но Димо обичаше този маршрут, именно защото всеки път го предизвикваше. Това не беше питомната захаросана красота на Цикладите, пред която всички се умиляваха и въздишаха в розово. Тук брегът беше див и неподчинен, доказателство беше емблематичният за острова залив с останките на изхвърлен на пясъка корабокруширал кораб. При поредната буря морето щеше да си го прибере обратно и да го скрие завинаги в дебрите си.

На другия ден навлязоха в залива на Аргостоли - главния град на Кефалония. Беше рано сутринта, пристанаха до рибарските лодки, които тъкмо се прибираха с нощния улов. Рибарите сортираха рибата, чистеха я и хвърляха ненужното във водата. И ето я търсената среща! Няколко големи Карети плуваха бавно около лодките и закусваха с остатъците. Радостта беше голяма, но трябваше да бъде тиха. Лъчо мигновено се екипира с плавници и шнорхел, взе апарата за подводни снимки и безшумно се потопи във водата. Костенурките го допуснаха близо, без да му обърнат внимание, явно бяха свикнали с любопитни двуноги. Една се доближи и почти опря нос в маската му, а той ѝ направи няколко съвсем близки кадъра.

След тази неочаквана фотосесия денят нямаше как да не е прекрасен. Установиха се в малкото заливче на Миртос. Сякаш огромен багер беше захапал парче от сушата и образувал вдлъбнатината на Миртос постлана с едри бели камъни като снежни топки. В дъното на залива за разкош имаше и тунелна пещера, вълните ту я завземаха, ту се отдръпваха от нея като нерешителен любовник. Нямаше хора в този щедър, топъл октомврийски ден. На никой не му се тръгваше, в късния следобед Димо подкани групата като грижлив пастир. Последната вечер щяха да замръкнат под Асос.

Малкият полуостров Асос представляваше стръмен обрасъл в зелено хълм, на върха му се издигаха развалини на венецианска крепост. Небето притъмня и открои силуета и суровата красота на полуострова, като театрален декор от опера на Вагнер.

- Ех, Димооо, винаги оставяш най-хубавото за края!
- Ех, Пепааа, искам да ви е мъчно като си тръгвате, за да дойдете пааак - разсмя ги капитана.
- Стратег си ти, стратег! - обобщи Мариела. - Хайде, наздраве, група!

Прощална вечер, музика, питиета, мезета, уж е весело, но е и тъжно. На никого не убягна от погледа, че Бети се е облегнала на рамото на Стояна. Знае ли човек - когато дълго търсиш под вола теле, накрая го намираш, поне така си мислиш.

На другия ден Левкада се показа на хоризонта.

Пристанаха на същото място, откъдето преди седмица тръгнаха, без да дочакат Бамбина. Още я няма. Бети и Стояна бързат да стъпят на твърда земя, нямат търпение. Димо изпраща с поглед стройните им отдалечаващи се силуети. След седем споделени дни и нощи си тръгват толкова непознати, колкото дойдоха, обгърнати в невидима капсула. И изведнъж... Двама мъже ги пресрещат, прегръщат се, целуват се, абе яко се целуват. Определено не са братовчеди.

- Мариела! Какво значи това?! Нали уж бяха на другия бряг!

Кръглата Пепа се киска злорадо, а Мариела прави невинна физиономия.

- Не се сърди! Те ме помолиха. Гаджетата им били много ревниви и не искаха да ви подлагат на изкушения, затова го играеха двойка. Аз едвам се съгласих...

- Леле, това жените колко сте гаднииии - ядоса се измаменият Лъчо.

- Махнете им, де! Виж, махат ни за сбогом! - смее се доволна Мариела.

След час на борда вече са само Димо и Лъчо. Отворили са по бира и мълчат. Чака ги работа. Лъчо остана да помогне при зазимяването на катамарана на сух док. Ако утре успеят да свършат всичко и уредят формалностите - газ към София.

- Виж, виж - сочи Лъчо към брега изцъклил от изненада очи.

По кея с бавна походка се задава Бамбина. Носи нещо в уста - малка космата топчица, още непрогледнало коте. Внимателно мина по дъската и се упъти директно към каютата на Димо. Остави товара си на завивките и се върна обратно. И така три пъти.
Димо гледаше сащисан, загубил ума и дума.

- Семейството ти май се разрасна? - хили се Лъчо. - Стана многодетен татко!

- Я млъкни, бе! Какво ще ги правя сега? Няма да отварям ферма за котки!

- Добре де, добре. Малко да отраснат и ще взема едно. В сервиза се навъртат мишоци, ще върши работа. Ама мъжко, да ми е мирна главата.

Накрая Димо си призна какво изпитва - радост, да чиста тревожна радост! Бамбина се прибра, с котетата ще се оправят, мераклии ще се намерят.

- Ами, май трябва да почерпя, а?

- Ееее, сети се! - успокои се Лъчо. - Пресъхнах вече.

Вечерта усмихната бузеста луна огря на палубата двама мъже потънали в тих разговор. От капитанската каюта се разнася доволно мъркане и немощно мяукане. Само една котка може да е толкова безнаказано нахална.
Последният курс за сезона приключи. Плановете се превърнаха в спомени.

Б. ред. - Последен курс е разказ от цикъла “Моите гръцки острови” на Христина Острикова. Други нейни разкази можете да прочетете ТУК.