''Смятат ме за предател на интересите на кастата'' - откъс от новата книга на Анна Заркова ''Смъртта на бялата лисица''

На 12 април излиза от печат „Смъртта на Бялата лисица“ – достоверен разказ за убийството на Андрей Луканов и погребаните с него комунистически тайни. Премиерата на книгата ще се състои на 17 април от 19:00 ч. в „Червената къща“ на ул. „Любен Каравелов“ 15.

Всички герои в тази книга са истински личности, чиито имена, дела и думи са записани от мен и други журналисти. С изключение на един – неговата история е измислена, но в резултат на дълбоко проучване на реални събития.

На 2 октомври 1996 г. пред дома му е застрелян Андрей Луканов – знаков политик на българския преход, министър-председател в две правителства, депутат. От кого и защо? И до днес нито една от версиите не е отречена или потвърдена. Делото „Луканов” е прекратено.

В новата си книга, „Смъртта на Бялата лисица“ (24 лв., 448 стр., художник на корицата: Стефан Касъров), Анна Заркова осветява истината, като предоставя на читателя събраната от нея обширна информация по този мистериозен случай: записаното в свои и на други журналисти интервюта; чутото в съдебните зали, споделеното на „четири очи” с партийни деятели и магистрати, с полицаи и бивши затворници, с обеднели новобогаташи и шефове на фалирали банки. Преминавайки през развръзките на криминални и политически интриги, с журналистическа отдаденост тя търси ключа към голямата загадка: кому е изгодна смъртта на този противоречив политик – силно обичан и мразен, наричан почтително Архитекта на мирния преход и презрително Бялата лисица. Един интригуващ документален разказ, убедително доказващ, че „много от въпросите, които си задаваме днес, имат отговори в близкото ни минало”.

Анна Заркова е дългогодишен разследващ журналист, отговорен редактор и коментатор във в. „Труд”, колумнист във в. „Галерия”, главен секретар и член на Управителния съвет на Съюза на българските журналисти (2020–2024). Автор е на трилогията „Големите убийства” и на книгите „Изгаряне”, „От Вапцаров до Живков и останалите”, „Българската мафия, както я видях”, „Главните прокурори” и „Свободни в словото”. Носителка е на „Орел” – Голямата награда за кураж на Международния съюз на журналистите (Вашингтон), и на „Златно перо” (СБЖ, София).

Предлагаме Ви откъс от Глава I на книгата, Изстрелите на улица „Латинка”:

В онази сутрин на закъснялото циганско лято, която е последната в живота на Андрей Луканов, обикновените шумове на улица „Латинка“ – от двигателите на потеглящите по делничните маршрути коли, от първия час по физкултура в двора на училището, от пърхащите гълъби под стрехите и далечните клаксони на такситата – се смесват с няколко необичайни звука. От изстрелите.

– Тъкмо закусвах, бях се върнал от нощна смяна, бяхме в кухнята с жена ми, балконската врата беше отворена, и чух отвън два-три пукота като от спукани балони. Боксерът ни се разлая, скочи… – разказва Виктор Иванов, пенсионер от милицията, който си доработва тогава в охранителна фирма. Живее в блока срещу Луканови, балконът му е над улицата срещу два високи бора, на крачки от които е техният вход.

Кучето му – иначе спокоен, предан и жизнерадостен боксер, продължава да лае ядосано, докато Иванов, последвал го на терасата, чува мъжки викове, а после някой да казва: „Убиха Луканов“. Боровете пречат на видимостта му към отсрещната кооперация. Изтичва бос на улицата и тогава вижда прочутия си комшия паднал по очи, с лице, обърнато наляво, и с крака към вратата. По челото му се стича кръв. До него са мобилният му телефон и очилата му – със строшени стъкла.

Най-яркият спомен на Виктор Иванов оттогава: как съседката Лилия Герасимова, Лили, съпругата на Луканов, излиза тичешком, пада на колене до мъртвото тяло на мъжа си и вдига от земята счупените му очила. Обръща се към Иванов, разрошена и пребледняла – очите ѝ са плувнали във влага, но сълзите ѝ още не са капнали, – и ядно изплаква:

– Виждаш ли, Викторе, какво направи демокрацията?!

Причината за тези думи е, че бившият милиционер, сега охранител, е безусловен страстен антикомунист и бъбрив поддръжник на демократичните промени, на които според него „Луканов беше пръв деятел до известно време“. Думите на Лили го обиждат, бузите му пламват, той понечва да възрази, но „първият деятел лежи в краката му и не диша…“ и като „пръв свидетел на нейния шок и нейната скръб“ Виктор решава да си премълчи.

Един от пристигналите униформени полицаи му нарежда да се дръпне встрани.

– Не го пипайте! – заповядва друг полицай на Лилия Герасимова, но тя не се подчинява и той, за да я отстрани от трупа на съпруга ѝ, делово ѝ заръчва да донесе чаршаф, с който да бъде покрит.

След малко, когато екипът на „Труд“ пристига на мястото, от бързащия преди минути политик и държавник – от всичките му планове за живота и за деня – e останало едно-единствено нещо, покрито с чаршаф. „Нещо зловещо и неподвижно, изтегнато на паважа“, както го описва, след като го фотографира, Емо Байданов – нещо, в което трудно се разпознава снагата и белокосата глава. „Нещо ненужно… – допълва по-късно Ани Маркова, докато разглежда готовата снимка в редакцията, – нещо нелепо и необяснимо като смъртта.“

АНДРЕЙ КАРЛОВ ЛУКАНОВ – потомственият социалист и комунист, който по думите на историци „се зае да възстанови капитализма“ – беше на петдесет и осем години, когато го застигнаха куршумите. Поредицата медицински прегледи, направени във връзка с неотдавнашното му задържане под стража, показваха, че се намира в сравнително добро здравословно състояние. Хроничните му заболявания (левкемия, стенокардия и високо кръвно налягане) не бяха „обострени“ и както лекарите се изразяваха, се „повлияваха благоприятно от ниски дози лекарства“. Макар и с очила със старомодни рамки, с фигура, понатежала с годините, със сключени вежди и загатната двойна брадичка, господин Луканов правеше впечатление на хубав, интелигентен и елегантен мъж. Стегнатата му осанка в тъмносив костюм и светлосиня риза се разпознаваше отдалеч във всякакво множество – по митинги, сред делегации, на приеми, в Народното събрание. Съглеждаха го тутакси, където и да е, главно заради снежнобялата му коса – гъста, с дебел косъм, идеално подстригана и вчесана надясно на алаброс, тя беше „впечатляваща“ и в по-ранната му възраст, когато беше преждевременно прошарена. От нея произлизаше и прякорът му Бялата лисица, спряган както свойски и добродушно, така и подигравателно – както бе чут за първи път да се споменава публично (в подпийнала компания на коледен коктейл на вестник „Труд“ ) от философа Жельо Желев, тогава шеф на Съюза на демократичните сили (СДС), комуто предстоеше да стане (с решаващото съдействие на Луканов) първият демократично избран президент на България.

Самият Луканов не бе забелязван да си пийва на подобни светски събития, където се появяваше рядко, но затова пък открояващо се. Характерните му жестове и пози можеше да се видят и на други места: на парламентарната трибуна – как я държи с две ръце от двете ѝ страни, сякаш ще я повдигне; в кулоарите – как разговаря с някого, подпрян с високо вдигнат лакът на стената; на деловия президиум на партиен конгрес – с изправен гръб, изпънати в триъгълник пръсти на ръцете и самоуверен израз на лицето, и разбира се, на депутатската банка – облегнат назад, с преплетени глезени, „които на езика на тялото казват, че човекът крие тайни“… Фоторепортерите го „хващаха“ най-често да крачи нанякъде, придружен от делегация – в сив или тъмносин костюм и светла риза, синя или бяла, с вратовръзка в тон и с небрежно пъхната в джоба на панталона ръка…

И говорът на Луканов беше с особени белези и се познаваше, когато звучеше по радиото – поредица от дълги изречения, витиевати, насечени от кратки, ядни и заповедни, и едно гърлено „р“, което смекчаваше остротата на казаното.

– Хубаво ли е да си Андрей Луканов? – беше го запитала веднъж Снежана Кънева, светската репортерка на вестник „Земя“, щастлива, че е уговорила най-одумвания политик на 1990-те да ѝ даде интервю за изповедната рубрика „Срещи в понеделник“.

– Хубаво е – беше отговорил той. – Но дори и да не е хубаво, е интересно.

– А защо толкова много хора ви мразят, включително и от вашите?

– Много от „моите“ ме мразят – беше потвърдил запитаният без обида в гласа, – защото ме смятат за предател на интересите на кастата. Аз обаче не се чувствам член на каста, въпреки че произхождам от традиционно социалистическо семейство…

„Чуждите“ пък ме мразят като политически опонент, въпреки че аз съм привърженик на диалога и толерантността между различните партии… Отначало се бунтувах срещу несправедливото отношение към мен, но вече разбирам, че омразата е цената, която човек плаща, ако иска да остане верен на себе си при всички ситуации...

След смъртта му писаха: „Беше високомерен, надут, самовлюбен, грандоман, властолюбец, безродник, кариерист, предател“. И обратното: „Луканов беше и си остава най-способният, умен, смел и волеви човек в българската политика. Полиглот, роден аристократ, с маниери, на които мнозина се мъчеха да подражават. Великодушен, щедър, широко скроен, желаещ не да взема, а да дава, безсребърник, умеещ да прощава“.

Това, разбира се, бяха все описания на „грешния дявол“ и на „безгрешния ангел“ – на отношението към него, а не на личността му, а тя определено беше интригуваща, противоречива, енергетично въздействаща и влиятелна. Имаше един-единствен негов отличителен белег, който беше приет като безспорен от всичките му приятели и врагове: неговият интелект – „способността му да разсъждава, да възприема много информация, да я анализира и да я синтезира в теория, приложима на практика“.
Някои смятаха, че „ако не беше пристрастието на Луканов към политиката и властта, България щеше да се гордее с още един учен от световна величина“.
Общо взето, погледнато отстрани, изглеждаше, че господин Луканов „знае отлично какво иска от живота като политик и успява да си го получи“.

Следете новините ни в GoogleNews