Стамболов след Стамболов

На 3 юли 1895 г., в центъра на София, на ул. „Раковска“, пред днешния НАТФИЗ, е извършено покушение. Жертва е бившият министър-председател Стефан Стамболов. След три мъчителни дни, на 6 юли, бележитият държавник издъхва в дома си на същата улица, № 122.

Днес се навършват 128 години от Стамболовата кончина. По този повод поместваме два откъса от наскоро появилата се в издателство „Просвета“ книга на историка Стефан Дечев „Стамболов след Стамболов. История, политика и памет (1895-2020).“ И доколкото Стамболов става жертва на отмъщение, дело на македонстващи и другари на получилия по негово време смъртна присъда заради заговор майор Коста Паница, е интересно да видим каква памет пазят македонските среди за покойния български държавник в следващите десетилетия.

Закъснялото признание – „македонстващите“ и паметта за Стамболов

Стана ясно, че разправата с готвещия заговор майор Коста Паница през 1890 г. стои в основата на покушението срещу Стамболов и неговото убийство. Но в хода на годините руската политика спрямо Балканите и Македония, близкият руско-австрийски съюз и поставянето на балканските проблеми „под стъклен похлупак“ на практика активират и започват да правят като че ли симпатични редица страни на предишната Стамболова политика, било по Националния въпрос, било спрямо Русия. Ето защо, макар кръговете на „македонстващите“ в България да са по принцип далеч от основните разделителни линии между русофили и русофоби от втората половина на 80-те и началото на 90-те години, преследвайки целите си и своите еманципаторски усилия, в крайна сметка те са по-близо до русофобията на Стамболов и другите.

Изключително показателно е обстоятелството, че още в началото на новия век именно хора, свързани с движението в Македония, като Стоян Михайловски и Антон Страшимиров, са едни от първите, които се опитват да гледат и положително, и от дистанция на Стамболов и най-малкото, да намират позитивни страни в неговата минала политика. Импулс за култивиране на подобна памет към Стамболов сред македонските кръгове дава и засилващото се в началото на новото столетие отрицателно отношение към двореца. А и русофобия, която да се родее със Стамболовата, съвсем не е трудно да се открие всред кръговете, свързани с движението в Македония по това време. В този смисъл македонстващият печат се приближава до едновремешния стамболовизъм и в редица противопоставяния, които прави между руската и австрийската и между руската и английската политика. Всъщност в отношението си към политиката на Петербург спрямо България и на Балканите вътрешните дейци (Тайната, по-късно Вътрешната македоно-одринска революционна организация) и хората на Върховния комитет, които гравитират към тях, са много по-близо до стамболовистите и най-вече до социалистическите дейци и твърде далеч от русофилите, било народняци, било цанковисти. Може би тази близост с някои от възгледите на покойния Стамболов и неговите другари в миналото кара в определени моменти в началото на новото столетие дейци на ВМОРО да започнат да се отнасят негативно и към самите убийци на Стамболов. В това отношение имаме показателни, макар и непреки индикации, когато се говори отрицателно за един наемник убиец като Халю.

Заедно с това обаче в началото на новото столетие ВМОРО нарича известната „църковна и училищна борба“ от миналото „българска националистична пропаганда“, която се противопоставя на „сръбската и гръцката шовинистична пропаганда“. В такъв смисъл Стамболовата политика е като че ли повече свързана за дейците в Македония с този отминал етап, отколкото с непосредствената им дейност. Интересно е, че когато в уводни статии в „Дело“ от 1902 г., някои от тях видимо писани от самия Пейо К. Яворов, се говори в изцяло негативен план за усилията на „българските правителства“ да овладеят движението във вътрешността на Македония, обикновено се срещат изречения като тези: „Първо бе Стоиловото правителство...“, с което изрично се изключва това на Стамболов и остават конкретно кабинетите на К. Стоилов, Т. Иванчов, П. Каравелов и Ст. Данев. Ала в появила се през септември 1902 г. брошура се натъкваме на противопоставяне срещу „сички изредили се досега български правителства“ и изобщо срещу бератската политика на София, която се свързва именно със „Стамболов и Стоилов“.

И все пак можем да кажем, че и в средите на националноосвободителното движение в Македония, постепенно със спряното осланяне на Русия и оттеглянето на покойния министър-председател в миналото, времето упорито работи за положителната памет за Стамболов. Това като че ли се усеща на един ранен етап и в записаните през юни 1908 г. от проф. Любомир Милетич спомени на задграничния представител на ВМОРО Гьорче Петров. Говорейки за изработването на шифъра на Организацията през 1893 г., революционерът изтъква, че се получила една цяла шифрована азбука, която той нарекъл тогава „стамболика“. В този смисъл дългогодишният революционер споделя пред Милетич: „Тогава се почувства нужда и от шифър. И в Солун, и в Битоля, едновременно се изработиха два шифъра: прие се първом битолският шифър. В основата му беше латинската азбука, за основа служи известно изречение, което обхваща по възможност цялата азбука. Изречението захващаше със Стамболов, та се наричаше „стамболиката“. И след като разказва тази история, Г. Петров внася нещо, в което спокойно бихме могли да се усъмним, но то е свидетелство за промените в нагласите спрямо Стамболов между 1893 и 1908 г. Тук той добавя:

„Аз измислих „стамболиката“. Бях на много добро мнение за Стамболова, чието име тогава турците с респект произнасяха; знаеха, че Стамболов е силен и че България със Стамболова е силна“.

Следователно бихме могли да обобщим, че има редица припокривания между възгледите на Стамболов за Русия и руската политика и тези на вътрешните дейци и някои близки до тях от върховистите. Споделят също едно отрицателно отношение към княза, поне що се отнася до позицията на Стамболов след приемането на неговата оставка от Фердинанд през май 1894 г. В същото време обаче по отношение на Македония движението се разминава със Стамболов, най-вече по линия на бератската политика, както и по църковния и училищен етап. За сметка на това отдалечаването във времето властно създава всички необходими предпоставки и за македонстващите Стамболов да се превърне в значима историческа фигура и голям държавник, вдъхвал респект в международните отношения.

ВМРО и Стамболов между войните

Видяхме, че преди войните македонските кръгове, макар и тръгвайки с идеята за „тирана“ и имайки пръст в убийството му, в много пунктове постепенно се приближават до някои разбирания на Стамболов и това предполага налагането на една по-позитивна памет за него.

Предпоставка за това е постепенно формираното и задълбочаващо се цялостно негативно отношение на тези среди към руската външна политика на Балканите, което се родее със Стамболовото в миналото, както и разглеждането от вътрешните дейци на илюзията „Санстефанска България“ като руско творение. Поради този фокус на гледане македонските кръгове винаги са далеч от русофилските партии и по-близо до стамболовистите и най-вече до социалистическите дейци. Обстоятелството, че непосредствените сблъсъци на македонстващите с българските кабинети започват най-вече от К. Стоилов насетне, също благоприятства едно по-спокойно отношение към Стамболов. Не на последно място, в тази посока за позитивна памет на македонските кръгове към покойния български държавник започва да работи и изострянето в началото на века на техните отношения с двореца.

Разпокъсаната Македония след края на войните някак реактуализира достойнствата на бератската политика на Стамболов и неговата неотстъпчивост от принципа за нейния недележ. Поради това тенденцията, която може да се види в началото на века в позитивни и дори възхвалителни изказвания спрямо Стамболов както на върховисти като Ст. Михайловски, така и на вътрешни дейци като Г. Петров, след войните има предпоставки да се задълбочава. Това, разбира се, се случва без самият Стамболов, подобно на времето преди войните, да става център на някакъв спомен и дебати за него при македонстващите.

През 20-те и 30-те години на XX в. като цяло споменатите кръгове слабо се вълнуват и не засягат Стамболов, за когото не им остава време от грижите за Македония, както и от взаимните ежби и изтребления. Покойният държавник е оттеглил се в миналото до степен да не го коментират нито в положителен, нито в отрицателен смисъл. А видимо и маргинализирането през 20-те години на националлибералите като цяло и стамболовистите по-конкретно е допълнителна причина темата още повече да заглъхне.

И все пак, без да е изрично изказана, като че ли някаква база за извайване на положителна памет за Стамболов като фигура от миналото сякаш е налице в македонските среди. Макар и непряко, определено след войните личи позитивното отношение към бератската политика на Стамболов и линията за недележ на Македония. Заедно с това шансовете за разполагане на Стамболов в една позитивна споменна ниша се съдържат и в цялостното негативно отношение на македонските дейци към българската партизанщина. А и негативното отношение към политиката на цар Фердинанд спрямо Македония също създава благоприятна среда за Стамболов в обществената памет. Комунистическото „Македонско дело“ също като че ли създава контекст, при който може Стамболов да се спомня позитивно. Това е свързано с трайното негативно отношение към цар Фердинанд, войните, управляващите тогава „катастрофаджии“ и дележа на Македония.

Като цяло обаче, за всички македонстващи струи Стамболов е определено вече част от историята. За него отсъстват коментари и не се очертава някаква строго структурирана и устойчива памет. Обсъждането на братоубийствата не оставя място за никакви дебати по отношение на тази историческа фигура от миналото, още повече че самите националлиберали и стамболовисти не са толкова значим фактор в политиката. Дори споменаването понякога на Левски или Ботев минава без включване в списъка на Стамболов, заместник на единия и приятел на другия.

Следете новините ни в GoogleNews