Браян Фрийман се завръща с нов наелектризиращ роман, който светкавично се превръща в бестселър.

"Тъмна звезда" може да намерите на Коледния онлайн панаир на издателство ЕРА. В специално обособен чат, на живо, ще можете да отправяте своите въпроси и препоръки към издателите или просто да поговорите за книги. Те ще бъдат на линия всеки ден по време на провеждането му между 09:00 и 20:00 ч. до 15 декември. Разбира се, подготвили са и атрактивни коледни намаления.

"Тъмна звезда" - Лайза Пауър е успешен автор на трилъри, но след поредица от травматични загуби се усамотява в отдалечената си къща, за да лекува своята болка. Самотата ѝ обаче не трае дълго...

Една вечер мистериозно момче без име и спомени се появява в дома ѝ. Единственото, което помни са последните няколко часа. Шокиращата му история изненадващо съвпада с откъси от собствения ѝ роман. В името на безопасността на момчето, Лайза решава да разкрие мистерията, но могъщи хора застават на пътя ѝ. Капанът около двамата се затяга все по-бързо. Но дали всичко е такова, каквото изглежда?

Умело написана история, която държи читателя извън равновесие до самия шокиращ край.

Романите на Браян Фрийман са продадени в 46 държави и преведени на 22 езика. Умението му да изгражда сложни, ангажиращи герои и изпълнени с образи сюжети превръщат всяка негова книга в бестселър.

„Тъмна звезда”, Браян Фрийман (откъс)

Лайза слезе от пикапа и прохладният сутрешен въздух я лъхна. Тя потрепери леко от вятъра и отметна кестенявата си коса от лицето си. Премигна нервно и огледа тихата околност. На вратата на автосервиза един тийнейджър с омазан с машинно масло гащеризон вдигна очи от двигателя на „Форд Експлоръра“, който ремонтираше. Отдаде ѝ чест с гаечния ключ.
– Здравейте. Вие сте госпожица Пауър, нали? Писателката?
Още един непознат, който я познаваше.
Лайза се надяваше, че усмивката ѝ не изглежда прекалено фалшива:
– Да, аз съм. Здравейте.
Тя побърза да се отдалечи, чувствайки се неудобно от цялото това внимание. Огледа се, но не видя други шпиони. Младата жена, която разтоварваше колети пред пощата, не я забеляза. Местният бар на една странична улица беше празен. Отвън бе спряна само една кола – бял „Шевролет Малибу“. Тя видя двама старци пред сградата на Американския легион, но те спореха шумно и не гледаха в нейната посока.
Лайза се шмугна в магазинчето, където звънчето на вратата привлече вниманието на всички. Появата ѝ прекъсна разговорите пред касата. Едрият брадат мъж зад щанда, със синя карирана престилка, пуловер и жълтокафяв панталон, спря, докато сканираше баркода на консерва супа. Клиентите му я погледнаха неловко. Лайза усети, че се изчервява.
– Вие сте госпожица Пауър, нали? – попита касиерът, като поглади рунтавата си брада. – Какво ще желаете?
– Трябват ми няколко неща. Имате ли банкомат?
– Отзад е – отговори той.
– Благодаря.
– Радвам се да ви видя тук, госпожице Пауър – добави една от жените на опашката. Държеше двегодишно дете, което се въртеше в ръцете ѝ в опит да се измъкне и да хукне из магазина.
– Сигурна съм, че често го чувате, но очаквам с нетърпение следващата ви книга.
– Както и издателят ми – каза Лайза, като се опита да се усмихне непринудено, след което се скри между стелажите със зърнени закуски, чипс и гевречета.
Зад гърба ѝ клиентите зашепнаха. Говореха тихо, но Лайза напрегна слух и долови откъслечни думи и фрази.
– Полицията пита за нея.
– Чухте ли за момчето?
– Може би има нужда от помощ.
С ужас тя осъзна, че явно всички знаят какво се случва, но после си спомни, че сама си е виновна. Беше казала на госпожа Ланкастър за Пердю и това бе достатъчно – в града слуховете се разпространяваха по-бързо от 5G връзка. Всички те бяха добри хора с добри намерения, но Лайза знаеше къде водят обикновено добрите намерения. Скоро целият град щеше да знае местоположението ѝ, а това никак не ѝ харесваше.
Лайза застана пред банкомата. Бръкна в джоба си и извади портфейла, но ръцете ѝ трепереха толкова силно, че едва успяваше да извършва координирани движения. След няколко опита успя да измъкне банковата карта от портфейла, но тя се изплъзна между пръстите ѝ и падна на пода. Лайза вдигна картата, вкара я в банкомата, след което въведе грешен ПИН и трябваше да започне отначало. Когато банкоматът изплю картата, Лайза отново я изпусна и се почувства като глупачка, сякаш всички виждаха как губи контрол.
В крайна сметка успя да изтегли двеста долара и да ги пъхне в портфейла си. След като извърши операцията, въздъхна с облекчение и неудобство. Обърна се и от устата ѝ се изтръгна тих писък. Отскочи уплашено назад.
Не беше сама.
Зад нея – твърде близо – стоеше мъж.
Лайза чу някакви думи да излизат от устните ѝ, но не беше сигурна какво точно казва.
– О! Извинявайте, за банкомата ли чакате? Много се забавих. Гледайте колко съм туткава. Както и да е, вече свърших, тъй че можете да го използвате. Много съжалявам.
Мъжът имаше огненочервена коса, суровото му лице бе­ше абсолютно безизразно. Лайза осъзна, че все още препречва пътя му към банкомата.
– Е, аз май по-добре да се мръдна! – възкликна, пъхна порт­фейла обратно в джоба си и се отправи към следващия ред стелажи в магазина.
Мъжът вече бе извадил банковата си карта и я пъхна в про­цепа на банкомата, без дори да погледне Лайза.
Тя остана между стелажите, пълни с консервирани зеленчуци, и скришно отново погледна към мъжа на банкомата. Беше среден на ръст и як, вероятно около трийсетте. Имаше бледа кожа, почти като слонова кост, и яркочервена коса, много късо подстригана, а наболите му брада и мустаци бя­ха със същия цвят. Очите му бяха скрити зад малки кръгли слънчеви очила с тъмнокафяви лещи.
На предмишниците му се виждаха странни белези, като от порязвания с бръснач. Въпреки хладния ден, носеше само дънки и прилепнала по тялото бяла тениска. Дори не погледна Лайза. Нито веднъж. И все пак присъствието му излъчваше заплаха.
Лайза побърза да вземе нещата, които ѝ трябваха. Избра два опаковани сандвича от хладилника, пакет пикантен чипс и две кутии кока-кола. Като едва крепеше всичко това в ръце, тя се върна в края на пътеката, за да погледне пак. Мъжът го нямаше при банкомата. Тя погледна в следващата пътека, после в друга, но не го видя никъде. Беше изчезнал, но тя не чу звънчето на външната врата.
Къде се беше дянал?
По инстинкт косъмчетата на врата ѝ настръхнаха и тя се обърна рязко. Мъжът стоеше на не повече от два метра от нея и я гледаше през очилата. Щом я видя, обърна поглед към рафтовете с пелени и бебешки пюренца. Не приличаше обаче на човек, който има дете. Не, той я наблюдаваше и сега знаеше, че и тя го наблюдава.
Лайза занесе покупките си на касата. Хората, които бяха там, когато бе влязла в магазина, не бяха помръднали от местата си и разговорите им отново секнаха, когато тя се появи. Направиха ѝ път до касата и докато продавачът сканираше баркодовете на покупките ѝ, тя погледна през рамо, за да види дали мъжът с тъмнокафявите очила е тръгнал след нея. Не го видя, но знаеше, че не е излязъл от магазина. Тя плати в брой и нетърпеливо изчака брадатия касиер да прибере покупките ѝ в торбичка.
– Заповядайте, госпожице Пауър – каза той.
После, като видя, че тя за десети път се озърта към другия край на магазина, попита:
– Не искам да излезе, че любопитствам, но наред ли е всичко?
– Какво? О, да.
– Сигурна ли сте? Искам да кажа, чухме, че...
– Всичко е наред! – каза тя небрежно, като го прекъсна, защото не искаше никой да споменава за Пердю, докато червенокосият мъж е наоколо. – Днес просто е един от онези дни, когато се чувствам, сякаш съм забравила нещо. Не искам да се връщам по-късно. Както и да е, имате много хубав магазин. Съжалявам, че не съм идвала по-рано.
– Ще се радваме да ви посрещнем по всяко време.
– Благодаря ви!
Лайза стисна найлоновата торбичка в юмрук, усмихна се приветливо на другите клиенти и бутна вратата, при което звънчето отново иззвъня. Наведе глава и бързо тръгна по тротоара към пикапа си. Беше почти стигнала до камиона, когато отново чу звънчето, но не погледна назад. Знаеше кой е излязъл. Знаеше, че е той.
Почти изтича до вратата си, качи се и с трепереща ръка се опита да вкара ключа, за да запали. До нея Пердю понечи да се изправи, но тя прошепна рязко:
– Не, още не, легни, легни!
Лайза завъртя волана и потегли. Погледна в огледалото на пикапа. Червенокосият мъж беше пред магазина и вървеше след тях, докато пикапът се отдалечаваше. Държеше нещо. Телефон. Тя не искаше да я видят, че бърза да се махне оттам, но след първия завой, когато магазинът се изгуби от поглед, рязко даде газ. На следващото кръстовище зави надясно.
– Какво става? – попита Пердю, залегнал на пода.
– Стой долу, след малко ще ти кажа.
Лайза зави на първата частна алея, която видя отстрани на напречната улица, и спря пикапа зад една зелена къща, където нямаше видимост от пътя. Слезе и изтича обратно до ъгъла на къщата, откъдето през редица дървета се виждаше улицата. Не се наложи да чака дълго. След няколко секунди се появи бяло „Малибу“. Колата намали на кръстовището и от мястото, където стоеше, Лайза разпозна мъжа с тъмнокафявите очила зад волана.
Той спря, за да огледа напречната улица, и Лайза се дръпна назад и остана скрита, докато не чу да дава газ. Отново надникна и видя колата да се отдалечава с висока скорост на изток.
Лайза се върна в пикапа. Потегли в обратна посока на мъжа, отново към главното шосе, водещо на север и на юг.
– Добре, може да ставаш – каза на Пердю.
Момчето отново седна на седалката.
– Какво стана? Защо трябваше да се крия?
– В магазина имаше един подозрителен тип. Не исках да те види и ме беше страх да не ме следи.
– Следеше ли те?
– Може би. Не съм сигурна. Ако да, надявам се, че му се измъкнахме – тя погледна Пердю. – Ако ти го опиша, ще ми кажеш ли дали ти звучи познато? Сякаш го познаваш отнякъде?
– Добре.
– Мускулест мъж, не много висок. С много бледа кожа, къса червена коса, червена брада. Белези по ръцете.
Пердю не каза нищо, но пребледня като платно.
– Пердю? – настойчиво попита Лайза. – Добре ли си?
– Той беше един от онези мъже. Беше там.
– Познаваш ли го? Кой е той?
– Другите мъже го наричаха Лиъм. Изглеждаше точно както ти го описа.
– И други мъже ли имаше? Какво си спомняш за тях?
Момчето сбърчи вежди, докато се напрягаше да си спомни.
– Бяха четирима. Двама полицаи. Имаха униформи и значки. И един старец. Той беше шефът. Но мъжът с червената коса също беше там.
– Къде? – попита Лайза. – Къде се случи това? Къде беше?
– До водата – отговори Пердю. – Помня, че всички бяхме до водата. Там убиха онзи човек.