В прегръдката на Лесбос

В края на лятото старата компания отново щеше да се събере на някой морски бряг. Но дотогава оставаше почти половин година. Имаше нещо приятно сладко в преживяването мечтите постепенно да придобиват форма и да се превръщат в желания, а желанията в конкретни планове – това отнема време.

Най-напред трябваше да изберат мястото. След агитацията на Димана се спряха на Лесбос. Островът бе третият по големина в гръцки води и отговаряше на задължителните условия да не е в основния туристически поток, но да е достъпен и с ферибот, и със самолет. По форма напомняше на голяма нощна пеперуда, цопнала неволно в морето с разперени крила и останала завинаги сред егейските вълни.

Обичайно, организацията се поемаше от Димана. Тя винаги успяваше да достави групата, където трябва, и да убеди всички, че това е тяхното желание. Нямаше недоволни.
Връзката ѝ с Радо беше на свободен режим – когато си омръзнеха, се разделяха, по-точно увеличаваха дистанцията, но без да късат, а когато неизбежното раздразнение от общия бит избледнееше и изплуваха приятните общи преживявания, пак се събираха. Без излишен драматизъм и ангажименти, без планове, ден за ден – и така вече 12 години. Както казваше майка ѝ – „халтавите връзки са най-здрави..., но безплодни“, добавяше с киселата печал на назадоволена баба.

В ранна пролет самолетните билети са по-евтини, затова побързаха първо да закупят тях. Любо и Невена не обичаха да летят и щяха да пътуват с колата и ферибот. Така можеха да пренесат повече багаж – въдици, плавници, дъски и други по-обемисти съоръжения за морски забавления, но най-вече течности – спиртни. Смятаха да тръгнат ден по-рано – очакваше ги цяла нощ на ферито. После, след дълго търсене и сравняване по сайтовете - това също имаше своя чар, Димана нае къща недалеч от морския бряг с три спални, едната беше дори с отделен вход като мини-студио, съвсем близо до главния град и още по-близо до кварталната таверна – много важно предимство.

Ден след ден, седмица след седмица бъдещето се превръщаше за кратко в настояще, а после в безвъзвратно минало и в един прекрасен септемврийски следобед самолетът тупна мазно на пистата и достави летящата част от групата на острова.

Лесбоското лято можеше най-сетне да започне. Любо и Невена вече ги чакаха на летището. Филип нае мотор за него и Ели, Радо и Димана се метнаха между багажа в колата и всички поеха с ентусиазъм към островния си дом.

Денят преваляше, настаниха се набързо, Филип грабна въдицата и уверено заяви, че ще осигури вечеря за групата, рибата кълвяла най-много на свечеряване. Покатери се на една недалечна скала до прибоя, заметна смело и зачака. Другите не чакаха, а си наляха първо питие за добре дошли.

След около час рибарят се прибра с наведена глава. Освен въдицата, носеше и скъсана прогизнала гуменка.

- Какво е това, вечерята ли? – ехидничеше Радо.

- Това хванах. Била е на някого...

Всички се умълчаха. Едни и същи мрачни мисли се завъртяха в главите им – лодките, бежанците...

- И защо я домъкна? – сопна се Радо.

- Стана ми гадно. Исках и на вас да ви стане.

Преди съсвем да са се вкиснали, Любо смени темата:

- Добре че таверната е близо. Хайде! – никой не чака втора покана.

Вече насядала около масата с хартиена покривка, компанията се нахвърли на местните гозби. Поръчваха като за последно, без да пренебрегват и чашите си. „Скъпите“, както за краткост наричаха Филип и Ели заради непресъхващата им любов, не можеха да се нарадват на свободата си. За пръв път от три години бяха успели да намерят жертвоготовни баба и дядо, родителите на Ели, и да оставят дивите близнаци на грижите им.

- Липсват ли ви децата? – предпазливо попита Димана.

- Не! – изкрещяха и двамата в хор.

Филип вдигна тържествено чашата си:

- Наздраве! За свободата на родителите! Ще разберете, като ви дойде до главите.

През тези дни и нощи цялото внимание на Филип щеше да е само за Ели. Донасят салатите – Фил подстройва салатата на Ели -”дай на мен, скъпа”, Ели се отпуска на шезлонга на терасата – Фил вече маже раменете ѝ с крем - “ето така, скъпа”, Ели потреперва – Фил тича с шала в ръце “духа ли ти, скъпа”, а какво ставаше нощем в студиото им – само бог Ерос знаеше.

Безметежните дни потекоха и всеки се забавляваше по своему. След закуска Ели и Фил яхваха мотора и скитаха волни из острова. Обиколките им стигаха до различни скални тераси, където двамата заклети нудисти излагаха безнаказано телата си на ласките на слънчевите лъчи и морските пръски... и не само. Присмехът на чайките не ги смущаваше.
Димана се излягаше под дантелената сянка на един крайбрежен тамариск и блаженстваше до забрава. Обичаше тези ефирни плажни дървета, зарили корени в соления морски пясък. Единственото им желание бе да са близо до морето, изумрудените им листенца и тюркоазените води блестяха щастливи на слънцето. Понякога по-голяма вълна успяваше да се добере до най-близкото дърво и облизваше с бялата си пяна ствола му. Когато поемеше повече морска вода, тамарискът я отцеждаше като перлени капчици на върха на клонките си, неговите солени сълзи, сливащи се с морската шир. Докато тамарискът и морето тайно се обичаха и докосваха, слънцето се закачаше с усмихващата се насън Димана и се опитваше да провре нежен лъч между миглите ѝ.

Недалеч от прибоя Радо се бореше с борда си сред вълните и вятъра. През повечето време нямаше нито вълни, нито вятър, но това не му пречеше самоотвержено да се хвърля по корем върху дъската, да гребе енергично с ръце, да се опитва да се изправи, да пада, пак да се хвърля... и така до пълна, но героична изнемога - падни!, стани!, клекни!, изправи се!, легни! Когато си го причиняваш доброволно, е спорт за удоволствие, иначе е обикновено мъчение.

Невена се разхождаше дълго по прибоя, после сядаше в поза лотос и притваряше очи. Твърдеше, че медитира и подрежда рафтовете в мозъка си. Според Любо просто блееше и мижеше срещу слънцето. Той самият беше отличен плувец ненаситен в общуването с морето. Казваше, че отива да удари една глава на хоризонта и наистина го правеше. Плуваше навътре, докато се превърне в точка колкото върха на топлийка. Единствената опасност беше да не се засече с катер на турската гранична охрана.
Всеки ден ходеха на различни плажове и обикаляха просторния остров. Филип не отстъпваше мотора на никого, караше ту след колата, ту пред нея, правеше показни зиг-зази по празните шосета или вдигаше ръце във въздуха, а Ели го обгръщаше и държеше кормилото. Годините минават, младостта незабелязано се скатава, но понякога избива на повърхността, предимно през лятото.

Островът имаше какво да покаже, беше щедър на гледки, природни и исторически забележителности, но най-вече на маслинови дървета - единадесет милиона, по едно за всеки грък. Местните се гордееха и с десетки видове узо, които произвеждаха. Най-известните марки бяха родени именно тук и групата неуморно ги опитваше и сравняваше до пълно опиянение. Разбира се, трябваше да почетат и скалата, от която нещастно влюбената в млада девойка Сафо, се хвърлила в морските вълни. Тази ли беше или някоя друга, или онази там, няма значение - стореното - сторено, а легендата още се носи.

В един късен ленив следобед разходката завърши в главния град Митилини. Отпуснаха се по пейките на градския парк и пратиха Димана да купи сладолед за всички - неин ред беше.

Докато се наслаждаваха на сладката сладоледена прохлада, забелязаха, че от няколко посоки приближават полицаи с нетипично делова походка. Видиш ли забързан грък - това е сериозен повод за тревога. Нещо прошумоля в храстите зад гърба им. Мернаха се тъмни човешки силуети. Полицаите леко се затичаха, подминаха сладоледената компания и навлязоха в храстите. Чуха се приглушени бягащи стъпки, събаряне на тела и подтиснати възклицания. В зеления клонак Димана видя мургави лица, надничащи сред листата като изплашени диви животни.

След няколко минути полицаите излязоха от храстите, водеха група от десетина нелегални мигранти. Те и преди това бяха там, не се криеха - седяха или се излежаваха по тревата наоколо, едва в последния момент потърсиха укритие, шмугвайки се в зеленината. Изглежда това беше поредна рутинна акция, в която нямаше изненадани. Натовариха мигрантите в бус и ги откараха нанякъде.

Всичко приключи бързо и почти безшумно, животът продължи, сякаш нищо не се бе случило. Само тези чуждоземни млади мъже, явно вече свикнали да ги преследват и ловят като дивеч, нарушаваха островната идилия.

Летните дни и щедри нощи в широките обятия на Лесбос продължиха. Но се прокрадваше някаква невидима нишка на тревожност, дали пък всичко не беше измамно, прекалено хармонично, за да е истинско, сладка залъгалка и биберон за възрастни. Привидното често е по-убедително от очевидното. Островът мълчеше. Времето тече, а хубавото време изтича по-бързо. Задаваше се краят и на това лято.

Най-сетне Любо успя да наеме яхта. Все се канеше и все или нямаше свободна, или денят не беше подходящ. Скоро беше изкарал курсове за шкипер и нямаше търпение да затвърди и демонстрира уменията си. По принцип, на яхтата трябваше да има и правоспособен помощник, но срещу една банкнота и умоляващата усмивка на Невена, служителят на пристанището си затвори едното око, а после и другото и прие шофьорската книжка за достатъчно официален документ. Отначало планираха всички да се качат на яхтата и да отплават към отсрещния турски бряг, но се случи така, че този ден Радо имаше служебен видеоконферентен разговор, Ели заяви, че ѝ става лошо на лодки, а Димана предпочете да остане в сянката на любимия си тамариск. А може би колективният живот, дори и с най-добри приятели, понякога леко омръзва и всеки има нужда от малко време и пространство за себе си. Така че, котва вдигнаха само Любо и Невена. Утрото беше слънчево и безветрено и предвещаваше прекрасен безоблачен ден, такава беше и прогнозата.

Яхтата разгъна платна и гордо отплава, а останалите се отдадоха на сухоземни задачи и удоволствия. По едно време стана много тихо, някак натрапчиво тихо. Дори времето не помръдваше. Слънцето грееше все така всеотдайно ярко, но във въздуха витаеше незрима заплаха. Изведнъж от североизток се зададе черна облачно-дъждовна завеса, която лакомо поглъщаше небето и неумолимо приближаваше избледняващия слънчев диск, превърна го в изтляващо кръгче светлина, сякаш лицето на смъртник.

Внезапно връхлетялата буря свари Любо и Невена с предизвикателно опънати платна. Лошо, дори много лошо! Докато Любо отчаяно се опитваше да свие платната и крещеше на Невена непонятни за нея заповеди, морето ги подхвърляше като детска играчка, сякаш първо искаше да си поиграе с тях, пък после да реши какво да прави с тези новоизлюпени мореплаватели. Намираха се в най-тясното място между турския и гръцкия бряг, но не можеха да се доберат до нито един. Вълните, гневни, че бреговете се опитват да ги приклещят, се вдигаха още по-високи и яростни, изкарваха яда си на малката безпомощна яхта, удряха я ту от една, ту от друга страна. Невена бе станала по-бяла от платната. В един миг едно дебело и мокро въже се изплъзна от ръцете на Любо, замахна като камшик и перна с все сила жената по главата. Лицето ѝ се обагри в червено. Oчите ѝ се напълниха с кръв. Настана мрак.

Една вълна се надигна, засили се, блъсна грубо левия борд, лодката се накрени рязко, не устоя и с болезнен стон се предаде. Вирна кил във въздуха и полегна в разпенените хищни лапи на вълните, остави се на милостта им. Отпуснатото тяло на Невена се плъзна по палубата и пльосна във водата. С ъгъла на окото си Любо видя случващото се, пое дълбоко въздух и се гмурна. Сграбчи вълните, а те него. Вкопчени един в друг талазите ту подхвърляха мъжа, ту го заливаха и натискаха към дъното, а той отчаяно се опитваше да ги обязди. Мъчеше се с все сила да достигне полюшващото се във водата тяло. Най-сетне успя да се добере до Невена, прихвана я и повдигна главата ѝ над водата. В този миг една коварна неголяма вълна го издебна отстрани и щедро отля от себе си в устата му. Последното, което видя, беше носът на приближаващ спасителен катер. Стори му се безнадеждно далече...

Както изведнъж връхлетя с черния си гняв, така неочаквано бурята отшумя. Показа пагубната си мощ и се оттегли задоволена.

Силният вятър и внезапният дъжд събраха компанията в къщата. Не бързаха да се тревожат за Любо и Невена. Бяха сигурни, че са стигнали до турския бряг и са в безопасност. Но часовете се изнизваха, а мореплавателите ги нямаше.

- Можеха поне да се обадят. - не се сдържа Димана.

- Изключиха си телефоните, преди да тръгнат, за да не ги прехвърлят на турски оператор. Много умно! Звънни, все пак - обърна се Ели към Филип.

- Вече звънях - включи се Радо. - И двата телефона са изключени.

Погледите на всички се срещнаха в натежаващата тишина. Дадоха си сметка, че вече се тревожат и че има защо. Навън се стъмваше.

- Ще звънна на пристанището, да питаме за яхтата - реши Димана.

Пристанищната администрация не отговаряше. Работното време бе свършило. Краят на работния ден е по-важен и от края на света, поне за гърците.

- Да се обадим в полицията... - предложи Ели.

- Ако има нещо, щяха да ни намерят. - опита се Филип да бъде оптимист. - Сигурно са решили да останат в турско. Обаче утре като ми цъфнат нахилени и доволни, ще видят те...
Никой не се засмя.

- Все пак, какво ще правим? - упорстваше Ели.

- Ще се борим с паниката цяла нощ, това ще правим! - тросна се Радо и излезе да пуши навън.

- ... и ще се молим - допълни Димана.

На сутринта, още преди изгрев Радо и Димана тръгнаха почти бегом към полицията и пристанището, а Филип и Ели останаха да чакат мореплавателите, в случай че се приберат невредими.

Минавайки покрай брега, забелязаха група хора скупчени на прибоя. Отстрани имаше полицейска кола и линейка. Появиха се санитари с носилка, двама полицаи се опитваха да разпръснат насъбралите се. Морето беше изхвърлило тяло на удавник. Димана се вцепени и не можеше да помръдне. Скри лице в шепите си. Радо стисна несъзнателно устни и юмруци и приближи. Мерна краката на удавника. Единият беше бос, а другият обут в стара гуменка. Беше му позната. Върна се при Димана, обгърна я и прошепна в ухото ѝ;

- От дни е във водата.

Останалото премълча.

След буря морето се чистеше. Връщаше на сушата ненужното. Заедно с боклуците връщаше и телата на хора, които не ги искаше нито земята, нито водата, излишни бяха.
Най-напред отидоха на пристанището. Беше им по път. Там разбраха, че яхтата на приятелите им е круширала и е прибрана от турските власти. За щастие, хората от една голяма и предвидливо здраво закотвена яхта с навреме прибрани платна, бяха забелязали малката бедстващата посестрима и се бяха обадили на спасителната служба за човек зад борда.
От местната администрация не можаха да им кажат нищо повече, освен че приятелите им са спасени. Изглежда, повече се вълнуваха от състоянието на яхтата, оценка на щетите, размер на застраховките, разходите по поправките. Отпратиха ги към полицията.

Радо и Димана вече спринтираха, хем успокоени, че най-лошото се е разминало, хем тревожни, че не знаят повече. Отзивчив полицай с нулев английски им обясни, че приятелите им са настанени в турска болница и сигурно до дни ще си дойдат. Димана знаеше малко гръцки, но под напрежение речникът ѝ бързо се изчерпваше. Все пак успя да разбере коя е болницата и телефона ѝ.

Когато се прибраха, свариха Скъпите отвън, вече изцъклени като болни от Базедова болест от притеснение. Звъннаха на турската болница. Там попаднаха на рецепционист с логорея - Невена е с шевове на главата, но без счупване, мозъчно сътресение, натъртени и пукнати ребра и чести паник атаки. Радо бил по-добре, нагълтал е доста вода, но бързо се възстановява. Ще ги оставят под наблюдение два дни, а после щели да ги доставят с медицински хеликоптер - включено било в застраховката. Естествено, болните нямаха нито телефони, нито документи. Разбраха се следобед да се обадят отново и да ги свържат с приятелите им.

Два дни! Но след два дни всички трябваше да пътуват обратно. Имаха билети - самолет, ферибот! Любовната доскоро прегръдка на Лесбос, в която с наслада се бяха отпуснали, неусетно се бе затегнала и започна да души. Заложници ли бяха? Островът не ги пуска.

Едва изчакаха уговорения час и звъннаха в болницата. Чуха се с Любо. Бил добре, но не звучеше така. Невена имала 6 шева и заради сътресението още не ѝ давали да става, но след два дни ще си дойдат. Чуха се истеричните викове на Невена: “Няма да се кача! Никога, никогааа!!!” Паник атака - поясни шепнешком Любо - поредната. След това горещо помоли Димана да си разменят билетите за ферибот, а те да се приберат със самолет. Невена изпитвала неописуем ужас от вода, дори не давала да я изкъпят.

Ситуацията се усложняваше. Освен пасавани за корабокрушенците, трябваше да се презаверяват и разменят билети - задача с шансове за успех, клонящи към нула. Радо заяви, че има неотложна важна среща в София и ще си тръгне, както е по план. Дори вече се бил чекирал. Виж ти! Стана ясно, че Скъпите ще трябва да се връщат с колата и ферибот, а Димана с нейния гръцки трябваше да остане, докато нещата се разрешат.

Поне успяха да намерят билетите за ферибота в стаята на Любо и Невена. Щяха да се заемат най-напред с тях. Трябваше да се сменят имената на пътниците. Рано сутринта Скъпите и Димана цъфнаха пред гишето на пристанището. Попаднаха на недоспала мрачна служителка. Димана го удари на молба - колата е същата, само имената на пътуващите трябва да се променят с други. Кратък отговор: не може! Но моля ви, те претърпяха инцидент, не могат да пътуват... Не! Филип леко изтласка Димана от гишето и подаде през отвора картонена чаша с димящо ароматно кафе. Усмихваше се, колкото да се разкрият белите му зъби, а кадифеният му поглед обещаваше... всичките ласки на света. Служителката го погледна, в началото реши да се разсърди, но после започна видимо да се разтапя до степен да стане услужлива. “Е, хайде, днес ще бъда добра!” Влезе в системата и за пет минути всичко беше готово.

Отдъхнаха си поне за малко. Проблемът с ферибота беше решен. Оставаше по-трудната част - самолета. Там и пътниците щяха да са други, и датите - то си бяха направо нови билети.

На другия ден още преди обяд полицейска кола докара Любо и Невена направо пред къщата. Полицаите ги бяха прибрали от летището, бяха минали през службата, за да оформят временни документи и сега ги връщаха на приятелите им заедно с писмо до летищните власти за оказване на съдействие при издаването на билети. Това до голяма степен развързваше ръцете на Димана. С Радо веднага тръгнаха към летището. Той - за да си хване полета, единствен си тръгваше по първоначално предвидения начин, а тя - за да се бори с чиновниците за нови билети. Сбогуваха се бегло, дори хладно.

Чиновникът на гишето се опита да окаже съпротива, но писмото от полицията свърши чудодейна работа, а и една служителка откри в местен сайт историята за българите - крушенци. Имаха медийна известност, това помага. Така че, Любо и Невена се сдобиха с билети още за следващия ден, цената им се покриваше от тези на Скъпите. Да, стават чудеса. Не така чудесно стояха нещата с Димана - за нея се намери билет чак за след три дни, тя не беше участвала в инцидента и не ѝ се полагаха услуги. Не беше настойчива и лесно се примири - може би искаше тези три дни само за себе си.

На другия ден закара с такси останалите си приятели до летището, Скъпите вече се полюшваха на ферибота. Невена още имаше болки в ребрата, но нищо не можеше да се направи, а превръзката на главата ѝ отиваше като широка бяла панделка. Все още гледаше уплашено и гласът ѝ притреперваше, но с времето всичко щеше да отшуми. Любо развълнувано благодари на Димана за всичката помощ и разбиране. Разделиха се с прегръдки, почти без думи.

Димана се прибра в малкото студио, което хазяйнът благосклонно ѝ отстъпи. Останалата част от къщата освободи, но нови наематели нямаше да има чак до следващия сезон. Лятото вече замиташе следите си. Физически усети как огромен товар се смъква от нея, отново можеше да вдишва свободно морския въздух. Наля си узо с много лед и излезе на терасата. Беше още ранен следобед, но питието отдавна ѝ се полагаше. Изтегна се на шезлонга и качи крака на парапета. Отпи. Душащата прегръдка на Лесбос се отпусна и отново се превърна в ласка. Димана се отпусна блажено затворила очи. Нейната истинска почивка можеше да започне. Вълните на прибоя се плискаха приспивно.

Докато се унасяше, си мислеше, че преживяването тази година беше различно от всички лета досега. Как весело и леко започна и как внезапно всичко се преобърна. Островът ги подложи на изпитание. Показа им различните си лица - и гостоприемното, и враждебното. Разкри и техните различни лица - и приятелските, и ужасените, и някои други... Всички бяха истински. Но хубавото беше, че Димана имаше още цели два дни насаме с крайбрежния тамариск, а и цялото море!

Б. ред. - Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Други разкази на Христина Острикова може да прочетете тук.

Следете новините ни в GoogleNews