'След цветята' - изцерителният роман на Мина Мау

Новото заглавие на издателство "Лексикон" е "След цветята" от Мина Мау. Романът е продължение на историята на героинята от "Една четвърт". Роман, в който любовта е лек за болестта. Изцелителна и светла, тя попива болката и спасява от мрака.

Невъзможна и незаобиколима - любовта е просто себе си. И колкото повече се опитваме да я подменяме, да я вписваме в чужд опит и формули, толкова повече страним от нея. А тя е онова "всичко", което единствено може да ни спаси. Животът с отворени очи е труден, но стигнеш ли до него, е късно за лъжи, късно за самозаблуди, късно за фалшиви монети.

Така, уязвима и истинска, героинята на Мина Мау продължава своя път от "Една четвърт". По замисъл "След цветята" е роман продължение, но както често се случва в творческите пътешествия, сякаш неочаквано за самата си авторка той отваря един нов свят - свят на съзидание след травматичната предистория. 

Мина Мау преживява два престоя в психиатрия, съпровождани от страхове, псевдохалюцинации и фалшиви спомени. От продължителния прием на лекарства напълнява и губи част от младежкия си чар, който обаче – както по-късно осъзнава – ѝ е носел и много празнота и лутане. Новата Мина – такава, каквато я познаваме от романа „Една четвърт“, страда, ликува, обича и се бори. Тя е мрачна и светла. Като всеки човек. А в романа, който сега държите в ръце, открива и най-ценния лек срещу лудостта – споделянето, светлината и близостта. Любовта. Нейната чувствителност намира израз в любовното приключение, донесло в живота ѝ смисъл. И чистота.

Откъс:

Отново начало

Беше десет и половина вечерта – време, в което хората с подреден живот, онези хора, които се хранят по три пъти на ден и дори следобед предъвкват бавно и с наслада шоколадово кексче с пълнеж от карамелов крем и парченца ядки, вече са в големите си спални, до топлите задници на жените си... Хаха. До топлите задници на жените си е пространството, което моят приятел – художникът Никола, който впоследствие щеше да ми достави незабравими удоволствия и който щеше да се съсипе от лош живот, – визираше всеки път, когато ставаше въпрос за отвратителните порядки на старото поколение, за отпускането на духа, за падението и предаването на изкуството.

Но аз още не познавах Никола. Аз бях Мина на деветнайсет. Нямах топлия задник на мъжа си, а само ръбатото бяло седалище на приятеля си, с когото живеех, както и отровните думи на една презираща ме хазяйка.

Беше десет и половина. Връщах се от работа. Умирах от студ и по-късно нямаше да стане по-топло. Да, чакаше ме филия с лютеница и горчива бира.

Вървях по тъмните улици на този студен град. Асфалтът беше леден, въздухът – свиреп, а хората гледаха кръвожадно. Какво правех там? Борех се за оцеляването си.

Изкачих се по стълбите и понечих да отключа. Някой беше оставил ключа от вътрешната страна. Позвъних, но никой не отвори. Студът хапеше костите ми. Излязох отново навън.

В стаята ми – онази стара, воняща на мухъл стая с голямо старо легло и грозен гардероб – трябваше да ме чака Мариян. Нямаше и спомен от онзи светъл и топъл Август – царя на месеците, кръстен на първия Цезар на Римската империя, – в който натоварихме старомодните му дрехи и малкото вещи, които успях да събера от къщи, в неговата кола и потеглихме. Потеглихме като двойка, а после заживяхме като врагове. Той ме наказваше със студен поглед и язвителен коментар, защото... Защото не ми се получаваха мекиците или пък защото му се налагаше да работи, за да живее, или просто защото дишах неговия въздух. Стъклените му сини очи нощем се лепяха по гърба ми и ме режеха със студенината си. С безразличието си. С отсъствието на каквото и да било желание за взаимност. Студ.

Студено беше и сега. Октомври или ноември, студът в този град прилича на сърдит върколак; на острие, заточено специално за моята кожа; на гневно животно; на стоманена маса, която пада право върху мен. Сутринта беше минала тихо и, бих казала, удобно, ако за мен значеше нещо тихото и удобно минаване на времето. Но аз бях млада и луда, и очаквах във всяка секунда да виждам, да чувствам, да изричам, да играя. Затова сега не изпитвах спокойствието, което се предполага, че трябваше да изпитвам. Спокойствие след сутрешен секс, при който аз просто се обърнах с гръб, оставяйки го да прави каквото иска със спящото ми още тяло. Тъй като свърши бързо, изпитах само облекчението, че съм направила нещо за него – нищо повече от малко механика и обмен на течности.

Трябваше да минат години и от Мина на деветнайсет да се превърна в зрялата, позакръглена и обичаща Мина на двадесет и осем, за да започнат такива изживявания да ме ограбват. Трябваше да се случи всичко онова, което ме накара да посегна към писането – целият път с всички негови завои и копнежи, срещи и раздели, тъги и любови – за да проумея, че вече не мога да си го позволя. Онова, празното и безчувствено, безсмислено и уморително телесно общуване с мъжете, след което обикновено следва безстрастна раздяла. Това е смъртта, мило момиче, което четеш. Това е смъртта, драги приятелю, който дебнеш красивите момичета, за да правиш секс с тях. И аз не мога да си позволя, не мога да отстраня душата си и да предлагам тялото си без нея. Не мога вече.

Връщах се от работа. През целия ден бях полузаспала и отнесена. Мечтаех за мъничко топлинка. Топлината на една мощна печка и едно дебело одеяло щяха да ме направят истински щастлива. Дори ръбатият задник на Мариян нямаше да бъде проблем, ако той ме прегърнеше под одеялото, и мис­лех си, бих простила всичко, само ако можеше да ме сгрее...

Чувствах се като малка винена мушичка, която ще умре от удоволствие, ако ѝ позволят да се напие в чашата. Толкова малка и безсилна бях – като винена мушичка. И като всеки ден, като всяка вечер – и днес се надявах той да ме погледне топло, времето да се усмихне меко и да почувствам уют в онази отблъскваща стая. Тогава – затоплена и зачервена – бих заспала, необезпокоявана от мисли за утре. Без страхове.

Но не можех да отключа вратата. Звъннах настоятелно – никой не отвори. Огледах прозорците – вътре беше тъмно и сякаш нямаше никого. Да викам, нямаше смисъл. Гласът ми нямаше да отвори сърцето на тази ледена жена, на тази властна феодалка, в чието владение живеех срещу пари. Живот срещу пари. Нима едно легло нощем може да се нарече живот? Нима тази усойна тъмнина, тази гибелна неуютност в единствената стая, която ползвах, могат да бъдат част от живот?

Морето се блъскаше в буните и аз го чувах чак тук, в този квартал, пред вратата, която беше заключена за мен. Цялото тропане и звънене останаха напразни. В тази студена нощ щях да скитам навън сама.

Защото Мариян не вдигаше мобилния си, а тази проклета вещица ме беше заключила. Исках си филията с лютеница, горчивата бира и студените чаршафи. Исках си малкото територия, за която родителите ми плащаха. Исках си времето, което ми се полагаше след работа. Исках си времето, по дяволите! Моето време – то е тук и сега, винаги и само мое. Времето, което за една деветнайсетгодишна не е отнесено понятие, а всичко, което тя има и което иска.

Времето.

Имах го цялото. Сега щеше да бъде мое – цяла нощ. Лудото, неуправляемо време. Студът беше само част от играта. А страхът и носталгията – моите малки нощни приятелчета. Нощ като миг от благодатната свобода, изтекла като хлъзгавото минало, студена и влажна като суровото днес, вярна на утрето.

Следете новините ни в GoogleNews