Кос - началото

Христина Острикова Последна промяна на 06 юли 2021 в 06:27 3394 0

Всичко започна от остров Кос – част от Додеканезите, считан за родно място на Хипократ. Островът е заврял носа си в турския бряг и гледа към Бодрум, някогашен Халикарнас, който пък е родно място на едно от 7-те чудеса на света – гробницата на цар Мавзол (оттам мавзолей), сега камънак и руини. Толкова с географските и исторически справки.

Извадихме късмета на бедния. Скъпа и съвсем нова яхта ни очаква в пристанището на град Кос. Била е ангажирана отдавна от богата дама със зададени дати и маршрут. В последния момент дамата отменя ангажимента. Споменах ли, че богатите не плащат? Така нашият капитан Димо увисва с наета и предплатена яхта, но без пътници. Приятелска спасителна акция ще покрие част от разходите му. След седмица трябва да върне яхтата в едно от атинските пристанища. Събираме се шест човека и се съгласяваме да плаваме от Кос до Атина – почти пълно прекосяване на Егейско море от изток на запад. Няма как, приятелството иска жертви.

С Люба долитаме от Атина предната сутрин и си подаряваме един ден на острова. С присъщата си липса на практичност тя е наела стая в противоположния край на продълговатия остров. Нищо, така ще видим повече. Семейното хотелче, в което ще нощуваме, е в най-отдалечения от плажа квартал на градчето. Нищо, така ще видим още повече. Въобще, с Люба може да се види много повече.

Набързо се преобличаме в скромната, но гостоприемна и по гръцки стилна стая и в плажна премяна поемаме към морето. Пътят минава през смокинова градина. Сладкият топъл дъх на зрели смокини ни омайва. Протягаме ръце и късаме от ниските клони. По пръстите ни полепва смокинова нега. Разполовяваме най-едрите плодове и с предчувствие за блаженство ги захапваме нежно. Е няма такава сладост! Дори дружното ни “Ммммъ...” прилича повече на сексуален възторг отколкото на кулинарна наслада.

Най-сетне полагаме тела на плажа. Щедрото юлско слънце, проникващо през затворените клепачи, кроткият плясък на вълните, нежността на вятъра и... о, да - до носовете ни достига мирис на прясно пържена рибка. Капанчето е в дъното на плажа, оттам се разнася съответната музика. Вече знаем къде ще прекараме дълги лениви часове - къпане в морето, съхнене под жаркото слънце, студена биричка в капанчето... банално. Блаженството не е оригинално. Животът носи най-много радост с простите неща.

С Люба сме близки от много години, а може би от минал живот. Знаем почти всичко една за друга, няма какво ново да споделяме - просто се кефим максимално на прекрасния ден, а по солените ни устни напира безпричинен смях.

Рано на другия ден (рано според гръцките табиети е около 10 ч.) таксито чака, за да ни откара до другия край на острова, където пък ще ни чака яхтата.

В крайбрежното кафене място на срещата вече са Ада, Руми и Лъчо - кацнали са същия ден. С Лъчо се знаем от предишно плаване - невероятен чешит, деликатен и мълчалив единак, който никога няма да те заговори пръв, но също така мъжът с най-шарени и екзотични дрехи, когото познавам. Отзивчив, добронамерен, а най-ценното му качество е, че винаги има подръка точно това, което е нужно. Такъв човек е желан на всяка лодка, затова щом има място, е под платната на Димо. Неясна възраст, но е превалил половин век, макар че младее.

Ада и Руми са нови за мен. Морската клюка мълви, че в различни периоди и двете са били близки до сърцето на Димо, но конкуренцията не ги е направила съпернички, а приятелки. Женските приятелства често са странни, а когато в тях има намесен мъж, е загуба на време да се търси логика. Ада излъчва сексапил дори и в гръб, а Руми е сдържана, някак защитно резервирана, но с необясним магнетизъм. При появата на Димо и за слепия става видно как през двете протича ток, щом го зърват. Всъщност, само за Димо не е видно. Безразличието е най-силната стръв.

Слънцето вече прежуря носовете ни. Нямаме търпение да вдигнем котва и да отплаваме, но преди това има куп пристанищни формалности, с които се заемат Димо и Люба, а ние с Ада и Руми ще направим основния пазар - храна и “стъкла” за няколко дни. Лъчо ще бди над багажа.
На борда сме! Най-сетне!

Докато разпределяме каютите и разузнаваме яхтата с музикалното име Вивалди, неусетно се свечерява. Колкото и да са дълги, летните дни не са безкрайни. Умората от деня постепенно надделява и ни прави флегматични и сънливи. Решаваме да преспим на котва в пристанището, а утре рано да отплаваме и да започнем подвизите. Притихваме по каютите, оставени с отворени врати, за да влиза въздух. Чува се само приспивното скърцане на въжетата, с които нашата и съседните яхти са вързани на док. Лодката се поклаща леко като огромна бебешка люлка, приспиваща в прегръдката си няколко пораснали момчета и момичета.

На море се спи бързо. С отварянето на очи срещам розовия изгрев, който багри морската шир. Яхтите също са нежно розови, леко зачервени от нетърпение да вдигнат котва. Пристанището на Кос тъне в лека мараня, още не иска да се разсънва. Истеричен крясък на прелитаща чайка раздира сънливата тишина и слага край на розовото събуждане. Отдясно се чува равномерният стържещ звук от изтегляне на котвена верига. Има по-ранобудни от нас. Време е!

С много нетърпение и малко сладка тъга оставяме острова гърба си, всичко още предстои.

Днес ще плаваме до Калимнос, откъдето утре ще вземем Димана - морска амазонка, която цяло лято прескача от яхта на яхта и кръстосва морската шир. Всички я искат на борда си, не само заради светлия характер, но и защото има капитанско свидетелство. Капитаните ѝ имат доверие, изпитана е в морски битки и с готовност ѝ поверяват управлението, когато почиват.

Правим кратка спирка около о. Псеримос за първо къпане. Който може, се гмурка, който не - плава отгоре. Аз съм от вторите. Ада и Руми гледат да са все заедно, дори спят в една каюта. Щом едната влезе във водата, влиза и другата, излезе ли едната, до пет минути и другата цъфва на борда. Сякаш се дебнат, някоя да не остане насаме с Димо. Докато тримата са заедно, нищо няма да се случи. С женската си интуиция долавям, че Димо като че ли се е наситил и преситил от лесно достъпните прелести на Ада и щенията му клонят по-скоро към Руми, но тези пламъчета или ще изтлеят безславно, или тепърва ще се разгарят - сляпата съдба решава.

Лъчо геройски се гмурка в дълбините с всичките си най-модерни и скъпи принадлежности. Оставя над себе си специален буй, за да знаем къде да го търсим, ако се наложи.

Ада, най-добрата плувкиня между нас, открива колония малки охлювчета, полепнали по крайбрежните скали. Били превъзходно мезе. Благодарим на морето за неговия дар и започваме да ги отлепваме и събираме в специална мрежичка, която навреме изплувалият Лъчо любезно доставя. Въдицата на Димо виси безнадеждно от борда и отблъсква всички риби. Ако чакаме капитанът да ни нахрани, ще си умрем гладни. Но не и жадни. На яхта се пие от рано. Хоп едно коктейлче, хоп второ - предотвратява морска болест... казват.

Следобед по някое време приставаме на Калимнос. Каменист и оголен, със съответните църкви, параклиси и естествено - славна история. Като слушаш гърците, ще речеш, че тези хора никога в нищо не са се проваляли и никога, ама никога не са яли бой. Просто са родени герои, ти да видиш! Всеки остров си има своя забележителност - единствена и неповторима. Този се слави със сюнгерите. Има ги навсякъде, но ги вадят и обработват именно тук. Естествено, закупуваме си.

Групата се разпръсва. Димо хваща пътя с двете хубавици, ние с Люба се шляем безцелно из живописните улички, а Лъчо отпрашва в неизвестна посока.

Вечерта имаме сборен пункт в крайбрежна таверна. Всички сме точни, но Димана още я няма. Димо точно вади телефона да ѝ се обади и тя звъни. Не знам защо телепатията още не е обявена за научен факт! Говорят си нещо на техния професионален език пълен с термини и изрази, неразбираеми за непросветените.

- Промяна в плана - осведомява ни Димо. - Димана няма да дойде тук, ще се качи след два дни. Освен това, утре се очаква разваляне на времето, така че ще тръгнем рано, за да избегнем буря. Спете бързо, ясно ли е?!

Небето е препълнено с ярки звезди, сякаш няма място за всички, вятър никакъв, но с капитана не се спори. Прибираме се по-рано на лодката, застопоряваме всичко подвижно и се готвим за сън в очакване на неочаквана буря.

Изнасям се да спя на палубата - под мен морето, над мен звездите. Взирам се в звездите, сякаш се надявам да ми споделят някаква тайна, вдишвам соления морски въздух и се отдавам на завладяващото усещане, че между небето и морето съм само аз - някаква космическа, едновременно блажена и страховита самота, покой без очакване, вселенска мъртва тишина - нищо не предвещава, нищо не обещава.

Когато отварям очи, звездите са изтрити от ярки слънчеви лъчи. Заспиване под звездите, събуждане с изгрева. Безсмислена усмивка е разтегнала лицето ми, още преди да се разсъня. Май това е щастие.
Бързо се отдалечаваме от Калимнос и навлизаме в открити води, доколкото това е възможно сред нагъсто пръснатите гръцки острови.

Тъкмо се готвим за леко сутрешно похапване, когато внезапен удар по левия борд рязко накланя яхтата встрани. Всичко от масата се плъзва и полита към пода, но жертва става само една чаша. Всеки е успял да хване по нещо - кой чиния, кой чаша, вилица, кутия цигари, телефон - несъзнателно посягаш към най-ценното си. Преди да се окопитим, втора вълна залива носа на яхтата. Лоша работа, когато вълните са накъсани и от различни посоки, не знаеш кой път да хванеш. Изневиделица се извива и силен вятър, добре че сме със свити платна. Бурята ни свари с празни стомаси, което не е добре, но това е най-малкият проблем. Димо се вкопчва с две ръце в руля и крещи с пълно гърло някакви команди, които Лъчо изпълнява бегом. Затяга едни въжета, отпуска други. Порив на вятъра перва силно яхтата, тя се накланя, сякаш иска да полегне на вълните и Лъчо едвам успява да не падне във водата, вкопчен в перилата. Само това ни липсваше - човек зад борда. Останалите сме се вкаменили по местата си, заловени кой за каквото е намерил. От каюткомпанията се включва радиостанцията с тревожното “мейдей, мейдей!” Следват объркани съобщения, от които Димо разбира, че две яхти са се обърнали на излизане от пристанището и чакат помощ. Ужас, можеше да сме ние, ако бяхме закъснели малко. Усещам, че стомахът ми се готви за бунт. Погледите ни с Люба се срещат. Дори под слъчевия загар личи, че е пребледняла “като платно” - корабно платно. Докато вълните ни подмятат с настървение, Димо все пак е успял да насочи яхтата към малко каменисто островче с тих залив.

- Молете се да не е плитко, молете се! - крещи ни той.

Молим се. Друго не можем да направим.

В такива моменти проличава майсторството и ловкостта на капитана ни. Изведнъж навлизаме в съвсем спокойни води. Вълните остават да се пенят ядосани зад нас. Изплъзнахме им се! Спасителен, благословен залив! Настъпва мир и тишина, яхтата се поклаща леко и безгрижно, сякаш нищо не е било. Пускаме котва, заорава послушно в дъното. И ние се отпускаме и поемаме дълбоко дъх - бурята си игра с нас не повече от половин час, но ни се стори безкрайно.

За гърците, които се раждат, живеят и умират около морето, подобна морска случка не е събитие, но аз съм с шопски корени и за пръв път оценявам сигурността, която дава континенталната твърд. Спомняйки си нощта на палубата и възцарилата се мъртвешка тишина, разбрах какво е “затишие пред буря”.
Ех, Атина, колко си далече още... Какво ли ни очаква, докато криволичим между островите?

Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Разказът "Кос - началото" е от цикъла “Моите гръцки острови”.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови