Димитър Маринов: От комунистическия затвор до Оскар

Димитър Маринов, българският актьор, който участва в спечелилия "Оскар" 2019 за най-добър филм "Зелената книга", гостува на София Филм Фест, предизвиквайки фурор и гордост сред родната публика.

Лентата разказва истинската история на чернокожия виртуоз Дон Шърли, който през 1962 г. тръгва на музикална обиколка из дълбоко расистките южни щати в Америка. Там той се сблъсква едновременно с расизма на белите заради цвета на кожата си, но и с отхвърлянето му от останалите чернокожи, които смятат, че той се държи твърде много като бял. Във филма Маринов играе Олег, руски виолончелист, който свири заедно с Дон Шърли.

Житейската история на българина обаче също е изключителна и наситена с неволи и победи. Сред големите му успехи са завършването на ВИТИЗ в класа на Крикор Азарян заедно с Мариус Куркински, Камен Донев, Койна Русева, Лили Маравиля, Стефан Вълдобрев, Стефан Денолюбов. България обаче му поднася и доста сурови моменти. Един от тях е когато в младежки порив решава с негов приятел да се скрият в "Ориент експрес" и да заминат за Западна Европа. Хващат ги и ги закарват в 4-то районно, където от ДС ги бият и разпитват 40 дни. Осъждат Маринов на 3,5 години затвор още като е 19-годишен. Там един от старшините му чупи пръстите на ръката с чук нарочно, нещо, което за Маринов, който от 4-годишен свири на цигулка, е ужасяваща съдба, но за щастие с добри лекарски грижи се оправя без тежки последствия.

Няколко години след това той заминава за Америка, където след десетилетия къртовски труд стига до момента от живота си, в който се намира сега: със съпругата си Дженифър имат двама сина - Йордан и Михаил - а Маринов преподава в театралната академия в Сан Диего. Освен "Зелената книга" на София Филм Фест ще може да видите и "Снимка с Юки" с участието на българския актьор, който може да видите на 13 и 15 март.

OFFNews се срещна с актьора, за да разговаряме за неговата кариера, възгледи за Холивуд и България:

Основната идея на „Зелената книга“ е, че главният герой се чувства неприпознат хем от своите хора, хем от бялото общество. Може би правя малко голям скок на мисълта, но дали може да се направи паралел с това, което Вие сте изживели, тръгвайки си от България до една степен непризнат, бягайки от един режим, и отивайки в напълно нов свят, където тепърва да се доказвате пред хора, които може би нямат това разбиране за Източна Европа и имигрантите?

Донякъде да, истина е. Искам само да коригирам тенденцията, че съм избягал от България. Аз просто излязох от България, за да се пробвам, аз съм авантюрист човек, който иска да се доказва на себе си. Бях си дал време, което в младите хора в момента липсва. На моите студенти винаги им казвам: „Ти трябва да имаш т.нар. timeline (хронология, график, бел. ред.), ти не можеш да не знаеш кога трябва да сториш нещо“. Аз си бях дал 6 месеца: дали за тези 6 месеца аз ще успея да си намеря мястото, да вляза и да видя дали може въобще да остана. След това бяха другите 6 месеца, след това беше една година, след това 3 години. Исках постоянно да доказвам на себе си дали може, или не може. А ако не... както се шегувам винаги с американците: „Ако в Америка стане проблем, аз имам място, където да се върна“. Но наистина това е, което Вие отбелязахте – аз бях нито бял, нито черен. Нито приеман от белите, нито приеман от черните, както казва Дон Шърли. Аз нито бях българин, нито бях американец, бях дърво без корен дълго време.

Това, което ме накара да поема тази стъпка, да изляза от България, беше несигурността от онова, което идваше, а не това, което беше. След като заминах за Щатите и започнах да усещам и носталгията, и трудността, и се зачудих дали да остана, дали не... Тогава обаче се получи това пълно обръщане, знаейки какво се случва в България 91, 92, 93-та година – страшните години. От една страна си казах, ето няма да се оправим скоро, има в момента проблем, нека се фокусирам аз тук, да забия кола, дето има една приказка. Но това беше период, който определено е много близък до това, което Дон Шърли е изпитвал тогава.

Участвате и в „Снимка с Юки“, как Ви се струва положението в България от културна гледна точка сега в сравнение с времето, когато сте си тръгнали? По-добре, по-лошо?

Не бих го определил като по-добре или по-лошо. Определено много различно. Трябва да Ви кажа, че според мен всяко време си има своето време, ако мога така да кажа, и всяка генерация има своите начини за изразяване. Това, което мога да кажа, е, че аз още от 86-та година, когато все още беше социализъм в България, започнах да работя в професионален театър във Видин. Бях вътре в системата като стажант-актьор. Тогава обикаляхме България с театъра и я видях цялата, видях и културата ни от първа позиция. Тогава салоните бяха пълни. Дали представленията бяха добри или недобри, това може само публиката да каже, но салоните бяха пълни. Кинозалите бяха пълни, концертните зали бяха пълни. И ние имахме образователна система, в която всеки един от нас беше задължен да чете и да се образова, да натрупа тази обща култура. Беше едно абсолютно състезание кой е прочел повече и знае повече, събирахме се по купони и говорехме за книги, за музика, за джаз, литература. Това беше времето. Дали то е било диктувано от тази система, или не – не искам да говоря политически по този въпрос, но Ви казвам, че това, в което аз израснах, беше време, в което дори един малък провинциален град като Видин имаше театър, който буквално клатеше традициите на културата в България. Малкият видински театър! Имаше едно общество на културтрегери в България, интелектуалци, хора, които работеха в сферата на изкуството с любов и желание.

Това, което е днес, е коренно различно. Дали е добро, или лошо, както Вие го определяте, не знам. Може би трябва да говорим с младите как те го усещат, дали им върши работа, или не. По-възрастната генерация може да не сме съгласни с това, може да ни липсват много неща, но в крайна сметка е тяхното време, а не нашето. Ние можем да им кажем какво е било, но без да настояваме да ги променяме, а да ги образоваме и дадем това, на което сме способни. Нека те да бъдат съдници на собственото си време. Ако е лошо или не, те ще го разберат от децата си.

Като си говорим за време, през последните няколко години политическата коректност в Холивуд доста промени киното и средата. Не ме разбирайте погрешно, „Зелената книга“ и прекрасен филм, но дали мислите, че донякъде това, че спечели „Оскар“ не е повлияно от темата за расизма, която доминира в него. Скандалите за белите „Оскар“-и кара хората да се запитат дали даден филм или актьор не печели поради политически причини вместо талант.

Разбира се, че това го има. Киното само по себе си е политика. То винаги е служило като пропаганда на едно или друго крило – било то социално или политическо, няма никакво значение. Въпросът е ние да успеем да гледаме киното като кино, да гледаме филма като филм, а не като политика или коректност. Разбира се, Холивуд не е разклатен от политическа коректност – Холивуд гори в политическа коректност в момента. Дали аз съм съгласен с това, или не, няма никаква значение. Това, което бих казал е, че тази година „Оскар“-ите се раздадоха, за да направят всички доволни. Аз бих дал „Оскар“ на полския „Студената война“.

Разбира се, „Рома“ е уникален филм, но не мисля, че е творба за този фестивал. Това го казвам с риска много хора да ме „захапят“ за изказването ми, но нека бъдем реалисти: „Рома“ е уникален, гениален кинематографически филм, направен е за специалисти и разбирачи на киното. Средната и обикновена публика обаче не може да гледа този филм и няма да го приеме просто защото той е толкова много вътре в себе си, че дори в един момент те задръства и задушава. Аз го гледах 3 пъти и не можех да спра да го гледам. Но това не е подиумът за това произведение. „Рома“, разбира се, получи абсолютно всички признания с достойнство и авторитет, както и „Студената война“, но в крайна сметка „Оскар“-ите не са само признание на филма като филм. Те са признание на филма, който публиката харесва и от който има нужда. Ако говорим за политика, ето – това също е един политически момент. В крайна сметка, киното на днешното време е това, което политиката поставя. Дали сме доволни, или не, нека намерим начин да го изкажем по друг начин и да го променим, ако не ни харесва. Но фактът си е факт и съм съгласен с Вас. Това е времето, в което живеем и зависи от нас дали ще го променим, ако искаме онова кино на Скорсезе и Копола да се върне обратно.

С какво са по-различни американските бизнес и общество, които Ви позволиха да се развиете там, а не тук, и има ли промяна от времето, когато заминахте и днес?

Първо, Америка все още е велика и единствената страна в света, която дава на всеки възможност да се пробва. Дори в Канада това го няма, аз съм работил там и мога да кажа, че именно това е силата, магията на Америка. Там няма дали си бял, черен, жълт, оранжев, зелен, Източна Европа, Западна Европа, Индия, Китай, Палестина. Няма никакво значение. Всеки има право на шанс и на всеки му се дава възможност. Дали ще се докажеш и справиш зависи изцяло от теб. Дали има разлика от Америка, в която аз отидох преди 27-28 години от днес – абсолютно. Огромна разлика: и добра, и лоша. Въпреки че аз се старая да не разделям нещата на добро и лошо, а дали съм съгласен, или не съм съгласен, дали ми е по-лесно, или по-трудно. Много често се майтапя с мои колеги и приятели през последните 2-3 години, когато все им казвам: „Искам си обратно Америка, онази, в която дойдох“. Много традиционни неща се разрушиха за сметка на други и последствията не са такива каквито се очакваха да бъдат, напротив. Има един backfire, рита те обратно. Но мисля, че това е период, който ще премине. Американският народ е много особен народ, те много търпят, но като дойде момента го обръщат буквално за 24 часа.

Знам, че е леко банално, но какво бихте казали на управниците в България и на хората, които се чудят дали да емигрират, или не.

Аз не мога да кажа нищо на управниците в България поради причината, че имам уважение към всеки един, който живее в България. И понеже аз не живея в България смятам, че нямам моралното право да коментирам дори политиката. Мога да се съгласявам, да не се съгласявам, но аз нямам право да коментирам, защото не живея тук, въпреки че може и да чета всички вестници, списания и да знам кой какъв е и къде е. Ако тук нещата се променят, моето облагодетелстване ще е 10-20% и то обикновено когато си идвам. Да, ако имах роднини, приятели, майки, бащи, деца, които живеят тук, а аз само да съм там, това е друг въпрос.

Но което бих казал е, че България е една страна, която работи на 10% от капацитета си. От скандали, разправии и от – не знам как да го обясня – манталитета кой ще кара влака. Мисля, че „Зелената книга“ е много хубав пример за всичките разделености, които ги има в момента в България. И този капацитет от 10% поне на 50% трябва да го качим всички заедно. Хората просто трябва да погледнат от другата страна на ъгъла и да си подадат ръце, защото дори в най-реакционните и негативни, консервативни мнения има доза истина. Ако всички ние успеем да създадем тази толерантност и да направим този жест поне да се съгласим за малко, за да премине този период, резултатите ще дойдат много бързо и по неочакван начин. Защото това, което менен ме обижда, е, че в цял свят в момента България не е нищо друго освен едно нарицателно. Нека да се опитаме да обърнем играта. Зависи само от нас.

Още по темата

08/03/2019 Лица

Дамата, която разказа играта на мутробарока и Балкантурист

01/03/2019 Анализи и Коментари

Когато някой българин успее някъде там

25/02/2019 Култура

Оскар в ръцете на българин: Димитър Маринов развя българското знаме на церемонията

Следете новините ни в GoogleNews