Влизаме в нов цикъл на политическата криза

През април мнозина в България въздъхнаха с облекчение. След пет години на поредни избори, служебни кабинети и компромисни управленски конструкции една партия получи 131 мандата и възможност да управлява сама. Изглеждаше, че политическата криза най-сетне приключва, а с нея – и политическото време на Борисов и Пеевски. Поне за това гласуваха хората.

Според приетите дефиниции в сравнителната политология - изход от политическата криза намира този парламент, който изкара пълния си мандат . Но изход от трайната политическа криза в България ще се намери, когато се отстранят причините, които я предизвикват.

Шест месеца по-късно трябва да го кажем честно: кризата не беше разрешена, тя беше отложена. И сега се връща – по-дълбока, по-скъпа и в много по-опасна среда.

Мнозинство без реформа. Цялата власт – никаква посока

Политическата криза у нас никога не е била просто аритметика в парламента. Тя има своите причини и те са добре известни: зависима прокуратура и съдебна система, на която гражданите не вярват; тежка и скъпа администрация, която обслужва преди всичко себе си; държава, която събира парите и решенията в София и оставя общините да молят; публични пари, похарчени непрозрачно и без отчет пред хората. Липсата на стабилно мнозинство беше симптомът. Болестта беше в тези проблеми.

„Прогресивна България“ получи нещо, което никое правителство не е имало от десетилетия – пълно мнозинство от 131 депутати и общественото одобрение да го използва. С такова мнозинство може да се приеме почти всеки закон, без да се преговаря с когото и да било. Затова въпросът днес не е какво пречи на управляващите, а какво предложиха.

Отговорът е тревожен. За шест месеца те не внесоха нито една структурна реформа, която да засяга причините за кризата – нито в правосъдието, нито в администрацията, нито в публичните финанси, нито в отношенията между държавата и местната власт.

Имаше отделни мерки, обявени намерения, работни групи и брифинги. Архитектура на промяната няма. А реформата не е сбор от случайни решения. Тя изисква ясна цел, последователност, срокове и резултат, който може да бъде измерен – да е ясно какво се променя, в какъв ред и как ще разберем, че е успяло. Това е работата на всяка власт, която наистина иска да изтласка страната напред. Мнозинство без реформа е власт без посока.

Една осма от времето. Часовникът тече, а реформата не започва

На 8 ноември кабинетът навършва шест месеца – една осма от мандата си. В политиката първата година е времето на смелите решения: доверието тогава е най-високо, а съпротивата на статуквото – най-слаба. С всяка следваща година реформата става по-трудна, по-скъпа и по-малко вероятна.

Когато една осма от времето изтече без нито едно структурно предложение, не говорим за забавяне. Говорим за избор – да се управлява, без да се променя, и да се заемат позициите на стария модел, вместо той да бъде демонтиран.

Политическото време е най-ценният ресурс на всяко управление, и единственият, който не може да се възстанови. Пари могат да се заемат, хора могат да се сменят, закони могат да се поправят. Изгубеното време не се връща.

В първите месеци всичко работи в полза на онзи, който иска да реформира. Мандатът е свеж, обществото чака промяна и е готово да понесе цената ѝ, опонентите са отслабени, а администрацията изчаква да види накъде ще тръгне новата власт. Това е прозорецът, в който трудните решения изобщо са възможни.

После прозорецът се затваря. Идват първите скандали, първите разочарования, първите избори. Засегнатите интереси се окопават, а новата власт свиква с удобствата на властта. Цената на промяната расте всеки месец, волята за нея – намалява.

Затова в управлението важи едно безмилостно правило: който не е свършил нищо през първите шест месеца, най-вероятно няма да свърши нищо и след това. Не защото не може, а защото вече е избрал да не го прави. Правителство, което не е реформирало, когато е било най-силно, няма да го направи, когато отслабне. Втората година обикновено е година на отбрана, третата – на подготовка за избори, четвъртата – на кампания. А при това управление дори не е ясно дали ще стигне до втората си година.

Тези шест месеца не са просто изгубени. Те са присъда за целия мандат.

Раната от кампанията. Лъжата не свършва с изборите

Президентските избори трябваше да бъдат момент на обединителни послания. Президентът стои над партиите и говори от името на цялата нация. Вместо това управляващите превърнаха кампанията в инструмент на разделението.

Още по време на единствения дебат преди балотажа “Дойче велле” провери на живо твърденията на двамата кандидати, а последвалите подробни проверки потвърдиха картината. Според „Клуб Z“ кандидатът на управляващите Илияна Йотова е изрекла 18 неверни и още 9 подвеждащи твърдения. “Factcheck.bg” стигна до същите изводи по ключовите теми. Три от тези твърдения са особено тежки, защото удрят точно там, където обществото е най-уязвимо.

Първото е свързано със страха от войната. Йотова заяви, че Споразумението за сигурност с Украйна означава присъствие на български войници в Украйна. Такъв текст в документа няма. Министерският съвет изрично посочва, че споразумението не създава правнообвързващи ангажименти, а всяко военно решение остава в ръцете на Народното събрание.

Второто сее съмнение в еврото. Тя нарече „фалшиви“ документите, с които България влезе в еврозоната. Евростат обаче изрично заявява, че не е коригирал данните на България, и нито Европейската комисия, нито Европейската централна банка, нито Евростат са установили фалшификация.

Третото оправдава дефицита. Според Йотова почти няма държава в Европейския съюз с дефицит под 3%. Данните на Евростат за 2025 г. показват обратното: 16 от 27 държави са под прага, а пет дори са на бюджетен излишък.

Трудно е да приемем това за случайни грешки. Всяко от тези твърдения плаши хората с война, подкопава доверието в европейския избор на България или оправдава лошото управление на парите. Това е метод.

Лъжата в политиката има едно свойство, което често се подценява – тя не изчезва, когато изборите свършат. Остава в хората като подозрение, като страх, като недоверие към другия. Обществото излезе от тази кампания по-разделено, отколкото влезе в нея.

Сега управляващите трябва да санират щетите, които сами нанесоха. Да се разграничат публично от тезите, които плашат хората и поставят под съмнение европейското място на България, да върнат разговора към фактите и да спрат да използват институциите като инструмент на лъжлива пропаганда, която разделя обществото. Това е тяхна отговорност. Наша е да не позволим разделението да се превърне в норма.

Тази кампания показа обаче и още нещо. На балотажа близо 750 хиляди души гласуваха за Андрей Гюров. Това е първият кандидат на демократичната общност след 2001 г., който достига до втори тур на президентски избори с най-висок резултат след този на Петър Стоянов.

Мащабът на тази подкрепа се вижда още по-ясно в сравнителна перспектива. Гюров получава повече гласове дори от Анастас Герджиков на балотажа през 2021 г. Резултатът му е и значително над всеки резултат на коалиция ПП–ДБ от създаването ѝ включително почти двойно над 408 846 гласа, които коалицията получи на парламентарните избори през април. Дори най-силният самостоятелен резултат на една от подкрепящите го формации през последните пет години - този на „Продължаваме промяната“ през ноември 2021 г. - остава под сегашния му резултат.

Тези числа вече очертават не просто висок изборен резултат, а личен политически капитал. За една общност, изградена върху фрагментарност и силна автономия на своите части, появата на личност, способна да концентрира толкова широко доверие, има особено значение. И следва да намери своето продължение.

Отложената криза. Когато реформата се отлага, сметката расте

Отложената криза се връща с натрупани лихви. Днес ги виждаме в пет области, от които зависи всяко семейство и всяка фирма в България.

Върховенството на правото. Без независим съд и отговорна прокуратура няма нито справедливост, нито нормална икономика. Инвеститор няма да дойде там, където изходът от делото зависи от едно телефонно обаждане, а предприемачът няма да разшири бизнеса си, ако не е сигурен, че правилата ще важат и утре. Всяко отлагане на съдебната реформа е скрит данък върху растежа, който плащаме всички.

Реформата на администрацията. Българската държава е тежка, бавна и скъпа. Вместо да я направи по-малка, по-дигитална и по-ефективна, правителството залага на още публични разходи – тоест повече пари за самата държава и по-малко за услугите, които тя дължи на хората. Модерната администрация не се мери с броя на служителите, а с времето, за което гражданинът получава услугата.

Цените и доходите. Годишната инфлация през септември е 5,7% и расте втори пореден месец. Хората го усещат всеки ден – в магазина, на бензиностанцията, в сметките за ток. Обещаното повишаване на доходите се стопява в цените, които иначе правителството щеше да намали с 15%. Увеличение на заплатите и пенсиите без растеж на икономиката е илюзия, която трае до следващата сметка.

Конкурентоспособната икономика. Истинските доходи идват от икономика, която произвежда повече и по-ценни неща. За нея са нужни предвидими правила, ниски административни тежести, модерна инфраструктура, сигурна и достъпна енергия, както и образование, което отговаря на нуждите на пазара. Нищо от това не се постига с еднократни мерки, а само с дългосрочна политика – каквато това правителство няма.

Производителността на труда. Българите работят много, но производителността на труда у нас остава една от най-ниските в Европейския съюз. Тук е най-дълбоката причина за ниските заплати. Високите доходи не се декретират, те се изработват – с инвестиции в технологии, в умения, в по-добра организация на труда. Държава, която не мисли за производителността, обрича хората си на ниски заплати.

В нито една от тези пет области правителството не предложи структурна промяна. И може би най-опасното наследство на едно управление без реформи не са провалените обещания, а убитата надежда, че промяната изобщо е възможна. Рекордно ниската активност показва точно това – хора, които спират да вярват, че гласът им има значение.

Влизаме в нов цикъл на политическата криза. Този път не заради липса на мнозинство, а въпреки него. Политическата криза от последните 5 години видно не е разрешена, а беше временно замразена.

Перфектната буря. Три кризи се срещат в една точка

Ако кризата на доверието беше единственото ни предизвикателство, можеше да говорим за обикновен политически цикъл. Тя обаче идва в момент, в който се събират още две бури.

Първата е сигурността. В Черно море, пред нашия бряг, се атакуват търговски кораби. На 13 октомври два кораба бяха ударени с дронове и единият потъна. На 28 октомври контейнеровоз беше поразен край нос Калиакра. Целта на Путин е ясна – да затвори Черно море за търговско корабоплаване.

За България Черно море не е далечен фронт. Това са нашата граница, нашите пристанища, нашият износ, нашият туризъм и работните места на десетки хиляди хора. Всеки удар по корабоплаването е удар и по българската икономика – маршрутите стават опасни, застраховките и превозът поскъпват, а накрая цената плаща потребителят. В такава среда България има нужда от предвидима и последователна позиция в Европейския съюз и НАТО. Всяко колебание и всеки двусмислен сигнал се плащат с доверието на съюзниците и със сигурността на гражданите.

Втората е икономиката. Бюджетната политика на това правителство се свежда до повече разходи, висок дефицит, отлагане на трудните решения и отказ от реформа на публичните пари. По-малко от година след като влязохме в еврозоната, Съветът на ЕС откри процедура по прекомерен дефицит срещу България, а дефицитът се очаква да остане над 3% и през 2027 г.

Такава политика изглежда безболезнена днес, но става болезнена утре. Високият дефицит означава повече дълг, а повече дълг – повече пари за лихви, още инфлация и по-малко за пенсии, болници и училища. Когато икономическият цикъл се обърне, държава без резерви и без реформи няма с какво да защити хората. Вместо да пази буфер за трудни времена, правителството го харчи още сега.

Третата е доверието. Обществото излиза от изборите разделено, а институциите – отслабени. И точно когато са нужни трудни решения, властта губи легитимността да ги взема.

Криза на доверието, война пред бреговете ни и наближаваща икономическа криза, произведена от лошо управление на публичните финанси. Всяка от тях поотделно е тежка. Заедно те правят перфектната буря.

Какво трябва да се направи. Опозицията не е само критика – тя е алтернатива

Първо – реален план за структурни реформи. Много е закъсняло и не вярвам, че това правителство все още е способно на него. Но кабинетът е длъжен да предложи истински план за реформи в четири области:

• Здравеопазване – пари, които следват пациента и резултата, а не отчетените дейности; прозрачни цени и край на доплащанията „под масата“.
• Администрация – по-малка, дигитална и отговорна държава, с услуги онлайн, без опашки и излишни документи.
• Публични финанси – преглед на всички разходи, ясни правила за дефицита и бюджет, който се изпълнява, а не се преписва в движение.
• Върховенство на правото – независим съд и отговорна прокуратура, на които хората и инвеститорите могат да разчитат.

Без тези четири реформи всяко мнозинство просто наследява кризата.

Второ – парите по-близо до хората. Днес държавата е изградена като пирамида. Парите се събират в София и се връщат на общините по милост, по близост и по политическа лоялност. Тази структура е авторитарна по самата си същност – тя прави кмета зависим от министъра, а гражданина безсилен.

Пирамидата трябва да бъде обърната. Общините трябва да получават предвидим и гарантиран дял от данъците, вместо да чакат подаяния от централния бюджет. Решенията за училището, улицата и автобуса трябва да се вземат там, където хората живеят. А всеки договор и всеки лев публичен разход трябва да бъдат публикувани онлайн – в реално време и по начин, разбираем за всеки.

Най-близката власт най-лесно се контролира. Кмета можеш да го срещнеш на улицата и да го попиташ, министъра – не. Затова децентрализацията не е само по-добро управление, а и най-сигурната защита срещу корупцията и злоупотребата с власт.

Трето – инвестиция в бъдещето, а не само в настоящето. Затова предложихме „Сметка Бъдеще“. От 1 януари 2027 г. държавата внася 1000 евро в лична инвестиционна сметка на всяко новородено българско дете. Парите се инвестират в широки световни индекси и остават неприкосновени до 60-годишна възраст. Сметката е наследяема, а родителите и близките могат да довнасят в нея. Цената за държавата е около 50 милиона евро годишно, а по нашите разчети, при дългосрочна пазарна доходност, сумата може да достигне около 300 000 евро номинално.

Ползите обаче са много повече от една сума. „Сметка Бъдеще“ повишава финансовата грамотност и инвестиционната култура на българските семейства – детето расте със знанието, че парите се пазят и работят, а не само се харчат. Тя дава на всяко дете опора за един от най-трудните периоди в живота – годините след 60. И не на последно място, чрез нея държавата казва на младите семейства: вярваме, че бъдещето ви е тук.

Германия вече тръгна по същия път с подобна мярка за децата. Ние предлагаме да тръгнем по-рано и по-смело – „Сметка Бъдеще“ от първия ден. Такива решения изграждат доверие за десетилетия, не за един изборен цикъл.

Четвърто – ясна европейска посока. Европейската ориентация на България не е тема за кампания, а въпрос на национална сигурност и благосъстояние. Членството ни в Европейския съюз, НАТО, Шенген и еврозоната е най-голямото постижение на страната след 1989 г. Не можем да позволим то да бъде поставяно под съмнение с лъжи за „фалшиви документи“ и за изпращане на войници.

Европа не е външен надзирател. Тя е модел на управление – независим съд, прозрачни публични пари, конкурентен пазар и бюджетна дисциплина. Процедурата по свръхдефицит не е наказание от Брюксел, а огледало на собственото ни лошо управление.

В Черно море България трябва да води, а не да чака. Затова предложихме черноморски щит – тясно взаимодействие с Румъния и Турция в рамките на НАТО, засилено наблюдение и защита на корабоплаването. Сигурността на нашето море се гарантира заедно със съюзниците, а не с двусмислени послания.

Вместо заключение

През април българските граждани дадоха на управляващите нещо рядко – шанс да превърнат стабилността в промяна. Шест месеца по-късно този шанс се изплъзва.

Ние в „Демократична България“ няма да се радваме на провала на властта, защото цената му ще платят хората. Но няма и да мълчим. Ще предлагаме, ще настояваме и ще държим управляващите отговорни – с факти, с решения и с алтернатива.

Доверието, което Андрей Гюров спечели на тези избори, е капитал за цялата демократична общност. Той познава държавата отвътре и показа, че може да говори с хора отвъд партийните граници. Нашата задача е това доверие да бъде съхранено и надградено, а не разпиляно. Тази позиция ще защитавам и публично, и в органите на моята партия ДСБ и коалиция Демократична България.

Кризата не беше разрешена, а отложена. Отговорността тя да не се превърне в буря е на онези, които държат цялата власт. Нашата отговорност е да бъдем готови, когато хората потърсят друг път.