Националистът трябва да е хетеросексуален, космополитът може да е гей

Светла му памет на Хелмут Кол! Тя е особено нужна на живите, за да не забравят, че народите са абстракция, при това жертва на непрестанни злоупотреби, а историята се прави от личности. Много малко на брой.

Десните постепенно преодоляха травмата от загубата на изборите, дори (нещо рядко за нашия „републикански двор”) се намери лидер, който да поеме персонална отговорност – Радан Кънев подаде оставка. Дойде моментът за следващи действия, насочени към бъдещи победи. Заговори се за обединение, така да се каже за ново СДС или ОДС, нищо че според вътрешнопартийните скептици вече е късно, а ДСБ се сдоби с нов лидер, нищо, че той е „старата кримка” генерал Атанасов.
Вкусът, който оставиха тези новини, е за политическо ретро, засега по златното време на Костов, по славната битка между „сини” и „чревни”.

Двуполюсния модел обаче първо царят го издърпа изпод краката на десните и ги остави да гледат невярващо, а после Борисов съвсем ги обърка – излезе, че и да се коалират с него, и да се борят с него, все губят.

Проблемът е там, че българското дясно не е политическа, а историческа кауза. И успехът му днес зависи не от партийни битки и сметки, а от това дали ще се намери някой, който има интелектуалния и моралния потенциал да защити такава кауза 28 години след еуфорията от падането на комунизма. Той във всички случаи трябва да е „умен и красив”, защото репликата принадлежи на писателя Георги Господинов и се отнася за четящия човек.

Тази година медийният шум от Прайда не беше кой знае какъв, но за сметка на това твърде дълго заглъхваше, подхранен от постинг на съпругата на президента във ФБ.

Впрочем, социалните мрежи се оказват опасно изкушение за днешните политически елити, място, където компроматите си ги пишат сами.

Разнопосочните размисли на първата дама бяха така активно коментирани, защото край другото проявиха една устойчива нагласа на немалка част от нашето общество – противопоставиха национална идентичност на сексуална различност. За да си истински българин, е добре да си хетеросексуален. И обратното – на космополитите сякаш по им отива да се гейове.

Националистите отдавна втвърдяват тази нагласа и искат да изкарат Прайда обида на националното достойнство. Какво да кажем за тях, освен че, ако си нетолерантен в едно, си нетолерантен във всичко. Дори сърбите го разбраха, въпреки че са по-известни от нас с национализма и мачизма си, и приеха за министър-председател жена (при това хърватка), която открито признава хомосексуалната си ориентация.

У нас толерантността към различните стига най-много до – бъдете каквито искате, но вкъщи. Сдобихме се дори политик, който от трибуната на НС настоява, че ако депутатът е гей, това е конфликт на интереси. Следващата крачка е да бъде обявен за национална заплаха.

Напоследък излязоха две книги за кръчмите през соца. Мисля, че ще се появят и още, защото носят кротката радост на носталгията. Но не по онова време, а по нещо, което ни липсва сега. Тогава кръчмите, не всички, разбира се, бяха най-свободните публични места в обществото, до тях не стигаха принудите на властта, а говоренето, стимулирано и от изпитите чаши, добиваше смелост. Край масите се раждаха малки общности, ако не на съпротива, то поне на споделено недоволство.
Точно те сякаш вече са изчезнали, заедно със „заговора” на частните хора зад гърба на държавата. Социалните мрежи започнаха да ги възстановят на друг принцип и при протестите през 2013-а създадоха надежда, че те, подобно на кръчмите през соца, могат да родят човешка солидарност. После и там общуването загуби енергията си, ограбено от тролове и хейтъри, от производители на фалшиви новини и борци по фронтовете на хибридната война.

Отсъствието на малките общности обаче е майка на статуквото, защото носи усещане за непобедимост на големите електорати и поддържа чувството за политическа вечност на техните партийни бенефициенти.

Арестуването на руския опозиционен лидер Алексей Навални (чак и тока му спрели!) изглежда разправа, която у нас през целия преход не се е случвала и не може да се случи. И носи утехата, че режимът на Путин и политическият живот в България все пак принадлежат на два различни свята. Така ще е, само докато не вземе да се случи и тук, независимо дали ще засегне представител на законодателната, изпълнителна или съдебната власт. Последната засега като че ли е най-заплашена.

*Коментарът на доц. Лозанов по събитията от седмицата е от авторското му предаване "Необичайните заподозрени" по телевизия Bulgaria on Air.

Още по темата

11/06/2017 Анализи и Коментари

Имат ли право бежанците на съчувствие?

04/06/2017 Анализи и Коментари

Криминогенният профил на прехода мина през борците и мутрите и стигна до държавата

Следете новините ни в GoogleNews