Да се молим за Украйна! Да се молим за България!

Всички ние, които мислим с вълнение и съпричастност за Украйна, следим с висока степен на тревожност хода на Войната – особено през последните два месеца.

На украинците е много трудно. Адски трудно. Срещу себе си те имат държава-чудовище, която буквално ги затрупва с трупове на бойните полета.

Русия така е воювала, воювала е, воюва и сега – тя изобщо не цени човешкия живот ни на свои, ни на чужди. Но ако някога (или поне понякога) е имало каузи, които някак са оправдавали такова брутално пренебрежение към живота на хората и такова жестоко отношение към отделния човек, то сега всичко е по рашистки грозно и гадно, по путински варварско и безчовечно.

Русия на Путин е болна държава с болна обществена психика, с болен народ и, най-кошмарното, с болен диктатор. Путин е болен психически, болен ментално; той е кръвожадно и допотопно съчетание на психопат и социопат едновременно.

Ние можем и да страдаме за мъките, които изпитва украинският народ, но като разговарям с моите приятели там, аз много ясно и напълно аргументирано знам – да, всички ние си нямаме и частична представа какво им е на украинците. На тях им е непоносимо и невъобразимо тежко! И им става все по-тежко. До изнемогване...

Днес се случи да мина по „Витошка“ – лайф ис лайф, безкраен празник, шапка на тояга, кой е като нас! Животът тече на макс, цъфтим и връзваме.

Покрай страхотната и страшна книга на Ивайла Александрова за Вапцаров „Оловна тишина“, прочетох ред други книги за него, издавани и до 1989 г. – летописи, ръкописни наследства, спомени, панегирици. И там често се натъквах на описания – например, годината е 1940, всичко в София тече на макс, хората живеят като за последно, изобщо не им пука какво се случва по света и какво бучи и връхлита към нас.

Както казваше моят прадядо, съден и осъден враг на народа: Едно беше на 8 септември, коренно различно стана на 10 септември. Промени се трагично за броени часове! И за нула време стана страшно, по-страшно дори от смъртта. Смъртта за мнозина бе облекчение. В България тогава животът бе по-страшен от смъртта!

Така е ставало по онова време и така може да стане по наше време у нас. Пак да има вакханалия на насилието. А ние, дето най-много пишем за Украйна да се окажем новите врагове на народа... Не се съмнявам, че част от тия, дето също пишат сега за Украйна, ще се изпокрият в миши дупки. Това е наш национален спорт – криенето в миши дупки. Докато ония, които не го правят, биват пребивани и избивани.

Разбира се, че операцията на украинските въоръжени сили в Курска област изигра позитивна роля. Тя донесе освежителни глътки оптимизъм и сред украинското общество, и сред такива като нас, проукраинците – проукраинското българско малцинство. Също така тя окарикатури Путин.

Но!

Тази операция е и трагичен акт на отчаяние! Тя може да се окаже като подвига на спартанците в Термопилите.

На Путин не му пука за руснаците, за някакви си руски територии. Той иска месни щурмове в Донецка област, той хищнически чувства, че фронтът там може да се пропука и дори да рухне. Путин заповядва бясно, оголил е хищни зъби и с отвратителна людоедска морда предвуксва пробива...

Дано украинците удържат!

Но!

Ако американците, ако западняците като цяло не разрешат използване на далекобойни ракети, ако не засилят помощта, то цената на украинската съпротива ще стане ужасно огромна!

Близките месеци могат да се окажат съдбоносни!

Да се молим за Украйна! За победата на Украйна! За съществуването на Украйна!
Украйна е на ръба – на издръжливостта, на волята, на силите, на вярата!

...

Само още две неща.

Първото е – нека си го признаем – свързано със слабостта и нерядко нефелността на Байдън и неговата администрация!
Да, Тръмп е гадост, Тръмп е бедствие. Тръмп трябва да бъде спрян! Тръмп може да разруши Запада.

Но!

Байдън...

Каква злокобна ирония на Съдбата – Байдън да е президент на САЩ!

Байдън да е в Белия дом, в който бяха Айзенхауер, Кенеди, Рейгън...

Украйна е жертва и на Байдън.

Байдън спрямо Украйна бе инструмент в лапичките на омерзителното същество Съливан.

На този подлец Съливан, на чийто бадж пише същото, което пишеше на моя бадж по времето, когато воден от желанието да бъда полезен на страната си, загубих пет години и моралното си право да се занимавам с политика, защото се оказах уж на точното място и уж в точното време (когато България влизаше в НАТО и ЕС) - при възможно най-неточния човек като президент...

Впрочем - а дали най-неточният? Може би все пак не. Най-неточното нещо на света е сегашният ни президент – срам и позор за Отечеството ни любезно!

При друг човек в Белия дом, а не Байдън, Русия можеше дори отдавна да бъде победена. Но поне Украйна не би загубила толкова много хора и кръв.

Байдън е символ на страха на Запада от Путин, от путинските фалшиви рекетьорски блъфове.

Байдън е отражение на позорното атлантическо треперене - сакън да не се преминели червените линии, очертавани главно от безнадеждния и затъпял алкохолик Медведев.

Байдън е гротескна марионетка на отказа на Запада от воля и храброст.

Байдън е геополитическа трепетлика, попаднала на най-високия стратегически връх в света.

И нелеп е не толкова Байдън. Та Байдън е само нагледна илюстрация на това, в което се е превърнал Западът днес.

По-рано Западът имаше истински лидери – преминали през всички драматични изпитания на Студената война.

Лидери, готови да поставят на място Съветите и техните генерални секретари и генерали, всички онези съветски мегаломани, които размахваха своите ядрено-ракетни плашила, ала когато им скръцнеше Западът със зъби, се свиваха на ер голям и подвиваха позорно опашки.

Това бяха лидери на Запада с характер, с гръбнак.

Лидери от друга, коренно различна порода.

Не всички сред тях бяха читави като индивиди, не всички бяха морални, не всички бяха образци за подражание, не всички бяха достатъчно интелигентни – но бяха наистина с характер, с гръбнак, на висотата на своите постове и мисии. Защото се формираха в условия на яростна конфронтация и изключително сложни и рисковани геостратегически игри!

Те бяха чели дългите телеграми на Джордж Кенън и знаеха как да възпират Съветите и как да им показват тяхното място – в ъгъла на Историята, а ако много знаят – и извън Историята.

Да, но през 35-те години след края на Студената война израсна цяло поколение западни политици – все мамини синчета, все паркетни лузъри, все безхарактерни аутсайдери, все с меки геополитически китки, извинете за политнекоректните ми изрази!

Временни политикани, въобразили си, че Краят на Историята не изисква вече мъжество и повече воля, визия и мисия. Смятащи, че така и ще бъде от днес нататък – Западът триумфира, всички останали папкат и слушкат; че тук се слуша Западната воля и Западът е Капитан.

Когато имаш екзистенциални врагове, ти трябва да имаш здрави нокти и зъби, ти трябва да си готов да се бориш и даже да се биеш. Защото от теб зависи ще я има ли нашата

Цивилизация или разни мракобесни отрепки и отпадъци ще застрашават нейното съществуване.

Масово на Запад властта принадлежи на случайни хора и ловки използвачи на демократически процедури; на страхливци и късогледци.

И така можеше да продължава дълго – стига никой да не хвърля на Запада предизвикателно ръкавицата и да не иска да разруши Прозападния рай.

Демокрацията най-добре от всички знае и може да живее мирно и оптимистично, феерично и щастливо.

Демокрацията прави чудеса когато иска да създава настроение, да поражда радост, да организира празници и да твори красота.

Но!

Но никой не е снел от демокрацията отговорността за себе си, за Запада, за човечеството, за Планетата!

А като носиш тази отговорност, ти трябва да си готов да отстояваш Бъдещето на човечеството! Да го отстояваш, да го браниш от фашисти и рашисти, от хамаси и аятоласи, от севернокорейски нищожества и религиозни фанатици.

Нека го кажа пак и отново – Западът изпитва остър дефицит от Лидери, от смели, безстрашни, непоколебими, от зорки, зрящи и прозорливи Лидери.

...

И второто, което искам на всяка цена да кажа тук...

То е всъщност размисъл за все същото.

В ерата на Края на Историята, в епохата на Западния либерален пазарно-демократичен триумфализъм, станаха хитово модни т.нар. Дивиденти на мира.

Всякакви икономии, свързани с отбраната и сигурността биваха обявявани в името и обосновавани именно с тия Дивиденти. Дивидентите на Мира станаха оптиката, през която се визионираше и стратегираше! На сцената главни действащи лица бяха Майсторите на дивидентите! Пророците на Дивидентите!

И в тази атмосфера на възторженост и тържество, на нас, източноевропейците, например, ни беше набивано в главите, че са ни нужни едни такива мънички, мобилнички, формалнички, декоративнички армийки.

Преувеличавам ехидно, разбира се. Но то е заради спомена за онзи мой бяс, който ме караше да питам по форуми и в публикации – Такива армии добре, но кой ще воюва на бойното поле ако се наложи?! Докога НАТО – вижте му документите по онова време (все скучни и борюкратични, оперирани от визии, и кастрирани откъм перспективно мислене) - ще преследва ресурсно ориентирани стратегии?

А аз до прегракване пишех – Идва друго време – времето не на ресурсно ориентираните, а на ЦЕЛЕВО ОРИЕНТИРАНИТЕ СТРАТЕГИИ. На стратегиите, базирани на предизвикателствата и рисковете, на целите и задачите.

Не каквито ресурси имаме - такава армийка ще си правим, а каквито предизвикателства са пред нас, такава армия ще изграждаме.

В условията на Края на Историята, когато виждате ли, всеки само мисли и мечтае как да стане като Запада, наистина, вЕрно не ти трябва боеспособна армия. Малко специални части и направо нещата заспиват!

И ако някои по-големшки държави на Запад поне се правиха, че имат по-големшки армии, ние в България правоверно и лековерно се снабдихме именно с такава армийка – мъничка и мобилничка, формалничка и декоративничка.

Ако Украйна през февруари 2022 година имаше такава армийка (каквато по аналогичните мъдри съвети и със същата сбъркана логика тя имаше през 2014 г.), щеше наистина да бъде "Киев за три дня".

Не кабинетните мисловни напъни и оскъдните на теория ресурси (а ако ресурсите са оскъдни на теория, те неизбежно стават оскъдни и на практика) определят каква да бъде системата за национална отбрана, а враговете, противниците!

На реалното бойно поле се воюва не срещу илюзии и фантасмагории, а срещу реални и въоръжени до зъби пълчища.

Съвсем трети въпрос е, че освен мъничка и мобилничка, формалничка и декоративничка, нашата армийка е и проядена, особено по върховете, от рашизъм и пропутинизъм. Тя е готова максимално май само за едно – да спретне парадче, с което да приветства на Орлов мост путинските братушки в техния поход "София за три часа"!

Но нека си признаем - ако кадровият подбор на руменрадевизираната ни армийка е наш български полусмъртен грях, то принципите, по които тази ни армийка е събирана невнимателно и нерешително, са резултат от историческата заблуда на Запада, че времето на войните с висока интензивност са отминали.

Е, добре е тези войни да се преподават, да се пишат за тях малки и големи докторски дисертации, да се роят доценти и професори, да се пълни хорариум и трупат хонорари, но дотук. Нищо повече от това.

Военните академии станаха места, в които се готвят военни и цивилни не поне за миналата война, а за войната в паралелната реалност.

Ние трябва да положим радикални усилия да преизградим армията си – да бъде тя западна, атлантическа, европейска и Българска армия. Докато има все още у нас храбри, светли и смели мъже и жени, които са готови да бъдат част от такава Армия.

Първата крачка е деруменрадевизиране на сегашната ни армия. Което значи – дерашизиране е депутинизиране...

Ще го кажа още веднъж:

Да се молим за Украйна!

В Украйна сме свидетели на първата фаза на Последната Голяма война, Война „или-или“:

Войната на Човешката цивилизация срещу чудовищата на Злото.

Войната на Бъдещето срещу Миналото.

Войната на Света на високите генни, медицински, информационни, комуникационни и космически технолигии на Изкуствения интелект и квантовите компютри срещу Света на мракобесието, омразата, ненависта към различните, към Другите.

В тази война Светът на Човечеството воюва срещу остатъците и отпадъците от Света на двукраките изроди и зверове.

Тази Война не може да завърши наравно. Тя ще има победител.

Дано този победител сме ние, нормалните хора, т.е. Хората.

Заедно с това още веднъж ще го напиша:

Да се молим за България!

Нека си дадем сметка, че може би днес на календара на Българската История е 8 септември. И остава твърде малко време до 9 септември. А ако той дойде отново, то на 10 септември България ще бъде коренно друга – в нея ще вилнеят вакханалията на насилието и оргията на мракобесието.

Не ме съдете за острите думи в този текст – те са емоция. Те са формата. Но се замислете над съдържанието. То е израз на моите никак не светли предчувствия, че България е тръгнала по нанадолнището, водещо я към пропастта. И тази пропаст с все по-голяма сила привлича България, мами я и я тегли към себе си.

България не е това, което трябва да бъде. Все повече не е. Ние сме на броени крачки от необратимостта на пропадането.

Както виждаме – днес реално никой не управлява страната ни. България е без управление. България се движи по инерция. Без власт, без легитимна власт. Без стратегия.
България днес се държи само на онова малко и трайно, което Преходът изгради като пазар, като бизнес, като мениджъри, като млади и предприемчиви хора. То е, което още ни крепи. Но неговите креативни и съпротивителни сили са на изчерпване.

И аз отчаяно се чудя – нима никой друг не забелязва този безкрайно печален и безумно трагичен факт?

Б. ред. - Коментарът на проф. Николай Слатински е публикуван в блога му "Стратегия, синергия, сигурност". OFFNews го препечатва с негово разрешение.

Следете новините ни в GoogleNews