Първата секунда от Големия взрив ''Петрохан''

В „Кратка история на времето“ Стивън Хoкинг аргументира огромното значение на процесите в първата секунда от Големия взрив за разбирането на милиардната история на Вселената. Ако приемем Големия взрив като метафора за лавината от ожесточени дебати, последвали трагедията „Петрохан“, ще забележим колко съдбоносна е „първата секунда“ от разследването за неговите последващи действия.

Всички компоненти от архитектурата на разследването (водеща версия, предпочитани и избягвани свидетели, факти от живота на разстреляните, политически асоциации, които се внушават публично или се премълчават и т.н.) се избират въз основа на съображения, които остават скрити от очите на гражданите. И съвсем естествено, официалното обяснение на трагедията предизвика диаметрално противоположни интерпретации, прерастващи в злобни спорове с цинични квалификации, заплахи и нечовешки действия.

Напрежението ескалира в резултат от логически несъстоятелните и морално недопустими политически екстраполации, които активираха дори базисните геополитически разделителни линии в обществото. Например, при публичното обсъждане на бъдещето на Княжевската градина, организирано от Столична община, хората, които искаха премахване на МОЧА или подмяната му с паметник на български национален герой, бяха заклеймявани от защитниците на комунистическата версия на паметника като „петроханци“ и „педофили“?! В третото десетилетие на 21-ви век възкръсна онзи ретрограден начин на асоциативно мислене, който обслужваше разгрома на политическата опозиция след 1944 г.

И все пак нещо важно се разигра пред очите на широката публика. Това са коментарите пред медиите на ръководителите на прокуратурата, полицията и ДАНС в „първата секунда“ от разследването. В своите встъпителни думи главният прокурор казва: „… това, което виждам сега, определено ме шокира. Два пъти повече ме шокира дейността, не само убийството, а дейността на тази неправителствена организация, която сякаш се е опитала да изземе дейността на оторизираните държавни институции, да провежда своя политика и свои дейности.“ Това поставя въпроса: до каква степен и какви държавни функции е иззела тази организация, та главният прокурор приема като по-маловажна смъртта на трима от нейните членове, допускайки, че може да има и четвърти?! Дори при убийството на мафиотския бос Джо Масерия на 15 април 1931 г. в Ню Йорк полицията не залива публиката с изявления за престъпната дейност на неговия клан, а се опитва да разбере защо е убит един човек.

Никакви шокиращи факти за изземване на държавни функции обаче не бяха оповестени след 8-месечния денонощен труд на разследващите. Никой не споменава как са използвани модерният дрон и сателитната чиния, какво показват записите от тях и за какво са били нужни оръжията. Мълчанието на разследващите по този въпрос поражда хипотезата, че има неопровержими доказателства за акции на организацията в защита на природата или в подкрепа на ключови държавни институции, които заслужават благодарност, а не санкции.

От поводите за големия шок на главния прокурор остана само името на организацията: „държавна агенция“. Тук се налага да се припомни, че неправителствените организации по дефиниция разгръщат дейността си на терена на непокрити или неглижирани функции на държавата. А има примери за фрапираща абдикация на държавата пред попълзновенията на големи частни интереси. Ще спомена само един, който е емблематичен за обсъжданата тема.

През 2002 г. Министерството на земеделието и горите започна да сключва договори с частни лица, съгласно които те получаваха правото на отстрел на значително количество дивеч в цели дялове от българските планини срещу нищожни суми. На това повърхностно основание облагодетелстваните „предприемачи“ започнаха да поставят под контрола си големи площи от българските планини, които първоначално използваха като източник на дивеч за частни ловни стопанство, а впоследствие превръщаха самите тези територии в огромни ловни стопанства. По този начин, например, най-високите и красиви части от Еленския Балкан на север от вр. Чумерна до махалите Мийковци и Зеленик бяха овладени с методи от арсенала на ранната феодализация и заградени като ловно стопанство с площ от десетки квадратни километри!

За да се разчисти теренът за него, облагодетелстваните ограничават достъпа до тези територии на местните овчари, гъбари, туристи и дори в определен период - на хора, които отиват да нагледат изоставените къщи на своите предци, под претекст, че не носят нотариален акт за собственост?! Протестните писма на местното население до правителството, народното събрание и президентството по повод тези насилствени действия останаха без отзвук. Нямаше държавна реакция и от няколко критични предавания на националните телевизии по тази тема, излъчени в навечерието на присъединяването ни към ЕС. Подобни примери за абдикиране от държавността отварят пространство за намесата на неправителствени организации от екоактивисти, които ако не могат да защитят застрашените територии, поне могат да алармират за проблема?! Този пример напомня, че шокиращо е не ангажирането на неправителствени организации с изоставени функции от държавните институции, а подчиняването на тези институции от могъщи частни интереси, известно като „завладяване на държавата“.

Следователно, още от първите часова на разследването се заобикаля осторожно въпросът за начина, по който организация е работила за целите, формулирани от нейния устав. Главният прокурор я квалифицира като „паравоенна организация“, без досега да е пояснено кое е „паравоенното“ в нейната дейност и има ли нещо общо със слуховете за паравоенни организации в източните райони на страната, инспирирани от идеи, враждебни на официалната геополитическа ориентация на България. За сметка на това, цялото публично внимание се насочва към темата за личните вярвания и сексуално поведение на участниците.

Центъра на тази стратегия заема внушението за едва ли не масова педофилия в бившата хижа „Петрохан“. В контекста на тази хипотеза, още на 4 февруари главният прокурор споменава деца, „които са отивали там на лагери“, тоест, много деца и много лагери?! И призовава „да бъде изцяло и основно проверена“ дейността на тази организация, но не с цел да се разбере какви врагове си е създала с работата си, а да се търси такова морално падение в личния живот на нейните членове, което да позволи символичното опаковане на смъртта на 6 души като заслужено наказание. С това, встъпителното изказване на главния прокурор се превърна в „окончателна присъда“. Единственото, което разследващите можеха да добавят през следващите месеци, бе психологическо и теологично портретиране на жертвите, така че страхът на Калушев от разкритията на едно 15-годишно момиче да се представи като обяснителен мотив за смъртта на 6 души?!

Главният прокурор подсказва такава връзка още в първия си коментар, без оглед на изключително близките и дългогодишни приятелски отношения между Калушев и тримата застреляни. Това се прескача моментално с делови отчет: „Издирва се, няма връзка с него, не изключваме той също да не е сред живите… Дали е жив Ивайло Калушев, къде се намира, това е още много работа, която предстои.“ Тези думи поставят множество смущаващи въпроси: В какво се изразява тази „работа“, след като Калушев не е обявен за общодържавно издирване? Защо не се издирва като важен свидетел, а като потенциален труп? И как може да се предположи колко „работа“ предстои по откриването на лице в неизвестност? Все едно един ловец по време на хайка да каже: още много работа предстои до отстрела на диво прасе!

По неведоми пътища, хипотезата за самоубийство става водеща от първия миг на разследването. Тя се появява публично най-напред в брифинга на директора на Главна дирекция „Национална полиция“ Захари Васков от 3 февруари, който издайнически изпуска фразата: „… допълнително ще се установи дали се касае за самоубийство, самоубийство и т. н. Работи се по абсолютно всички версии.“ Точният прочит е: за каквито и версии да се говори, ще се търси самоубийство!

От своя страна, след първоначалния оглед на тримата загинали от огнестрелни рани, главният прокурор предполага, че може и четвърти човек да е посегнал на живота си?! И то само въз основа на думите от SMS-а на Калушев до неговата майка: „нямаме никакви сили повече да се борим с тази кочина“? Ако един пещерняк каже, че няма повече сили да търси път в някаква пещера, това основание ли е да очакваме от него самоубийство? И защо един прокурор прескача очевидния първи въпрос: Кое Калушев нарича „кочина“? Защо подминава думите до майката: „Нищо от това, което ще чуеш, не е вярно, дори и частичка?!“ Откъде Калушев знае какво ще чуе майка му, освен ако тази „кочина“ не го е предупредила какви морални падения ще му припише посмъртно, в случай че не изпълни нейните условия?!

В заключение, ще се върна към метафората за Големия взрив. Във физиката той е предшестван от едно състояние, наречено гравитационна сингулярност, т.е. такава плътност на веществото, че в него вече не важат известните закони на физиката. В нашия случай това е състояние на такова срастване между непублични политически и икономически интереси, което обезсилва законите на логиката, правото и морала. В резултат от крайната кондензация на политико-финансови интереси, цялата логическа и морална структура на разследването бе взривена още в „първата секунда“ на разследването. За по-голяма приемливост се чува „глас от народа“ - въпросите на „будна журналистка“. Те издават същата предварителна запознатост със случая, каквато е налице при главния прокурор и служат като „стъпала“ в издигането на неговата предварително-финална теза. Накрая деструктурираното разследване експлодира в една психо-теологическа вакханалия, която разбива рационалното разбиране на събитията и го превръща във въпрос на вяра. Тази „вяра“ се брани с дълбоко нечовешко и цинично отношение към най-засегнатите - близките на разстреляните. Те систематично биват лишавани от възможността да търсят отговор на висящите въпроси и дори да оплачат в тишина своите покойници. С тази наказателна функция се (само)натоварват инстинктивно най-отявлените партийни ултраси, които се гаврят словесно с труповете на починалите, произнасят брутални морални присъди, предлагат затвор за родителите на загиналите младежи и в крайна сметка тестват границите на опечалените да оцеляват физически. Физическата смърт сее морална смърт и обратно. Сякаш се повтарят сцени от началото на комунизма, когато по подобен начин се репресират опечалените, които искат да погребат своите близки, изчезнали без съд и присъда.

Логическият и фактологически статус на разследването е тест за логиката, морала и честта на всеки гражданин. Затова повторното му провеждане би имало озониращ ефект за цялото общество, би изиграло ролята, която имаше операцията „чисти ръце“ в Италия. Но едно повторно разследване може да има успех само, ако започне с анализ на онова, което стана пред очите на публиката - в „първата секунда“ от „Големия взрив Петрохан“! То не може да се скрие или префасонира и остава значима улика, която хвърля светлина върху всички пропуски и парадокси в разследването.

Следете новините ни в :