Българският език и култура изчезват от украинските села, окупирани от Русия

Преди това малко село в Запорожка област да бъде окупирано от руските сили през февруари 2022 г., то е било средище на българската култура. В него живеели едва около 200 души, но местното неделно училище предлагало занятия по български език и култура за деца и възрастни.

В местния културен център група възрастни жени събирали и възстановявали стари български песни с помощта на местни музиканти. Детският ансамбъл за песни и танци бил толкова популярен, че се наложило да бъде разделен на три възрастови групи. Детските и възрастните състави представяли българските културни традиции на фолклорни фестивали. В селото гостували хореографи и фолклорни групи от България.

„През 2016 г. моят детски ансамбъл участва във фестивал за народна музика в Киев. Представихме нашата българска коледна традиция – коледуването. Постоянно имахме фестивали – в нашия район, в областта. Животът ни беше много активен“, разказва пред The Reckoning Project Елена, бивша директорка на българското неделно училище. Истинското ѝ име не се посочва от съображения за сигурност.

Днес Елена и семейството ѝ живеят в София. Тя напуска селото през февруари 2024 г. и започва работа като учител на деца в предучилищна възраст, сред които и деца с увреждания и украински бежанци.

Българите в Южна Украйна

Запорожка и Одеска област са дом на етнически българи още от края на XVIII век. Руската империя насърчавала преселването им от България, тогава част от Османската империя, към южните си погранични райони. На заселниците били предоставяни земи, освобождавали ги от военна служба и данъци за срок до седем години и им гарантирали свобода на вероизповеданието и културния живот.

Към втората половина на XIX век в районите с българско население действали около 50 български начални училища, както и Българска гимназия в Болград и български средни училища в Преслав и Комрат.

През 1871 г. реформа премахва специалния статут на българските заселници. След нея започва засилена русификация в образованието, администрацията и културния живот.

През 20-те години на ХХ век, в рамките на болшевишката политика на коренизация, българският културен живот преживява възраждане. Появяват се български училища, културни институции и местно самоуправление. Този период обаче е кратък.

Подобно на украинците около тях, етническите българи губят хора и имущество и са подложени на културни репресии в резултат на съветската политика на отчуждаване, репресии и глад, включително по време на Гладомора.

Елена, която сега е на около 50 години, е израснала в Одеска област в семейство на български баща и руска майка. По думите ѝ през съветския период децата били порицавани в училище, ако говорели български.

Възстановяване на българската култура след 1991 г.

След 1991 г., когато Украйна обявява независимост, местните етнически българи, с подкрепата на София, Киев и Европейския съюз, започват да възстановяват своето културно наследство.

През 1993 г. отново отваря врати Болградската гимназия, която се превръща във важен център на българското образование и културния живот в Украйна. Следват други образователни институции и курсове за ученици и преподаватели по български език, българоезични вестници и телевизионни програми, както и множество организации на местните етнически българи.

„Възстановявахме българската култура. Учехме децата на езика. Много родители не говореха български на децата си. Много от тях дори не го знаеха“, казва Елена, която заедно със съпруга си, също българин, се преместила в Запорожка област.

Според преброяване от 2001 г. 204 600 украински граждани са се определили като българи. Около 150 700 от тях живеели в Одеска област, а 27 800 – в Запорожка област, които са основните райони на историческото българско заселване.

Войната

Части от Запорожка област са окупирани още в първите дни на пълномащабната руска инвазия.

На 24 февруари 2022 г. Елена и семейството ѝ се събуждат от звука на ракетни удари. Скоро след това виждат танкове с войници, които преминават покрай селото.

По това време синът на Елена учи в университет в София, а дъщеря ѝ завършва 11-и клас вкъщи. Момичето мечтае да продължи образованието си в Лвов, но родителите ѝ настояват да поеме по опасен маршрут – заедно с друго момиче, една година по-голямо от нея – за да се присъедини към брат ѝ в България.

След като уреждат безопасността на децата, Елена и съпругът ѝ, които отглеждали повече от 100 кошера за пчели, решават да останат. Те се надяват украинската армия да изтласка руските сили и да освободи селото.

Елена и повечето учители отказват да продължат да преподават в неделното и редовното училище под управлението на руските окупационни власти. Първо е закрито неделното училище, а след това и културният център.

Елена предполага, че възможната загуба на финансиране от ЕС и отказът на учителите да сътрудничат са могли да допринесат за закриването им. Тя обаче не могла да си представи, че свободният и активен живот на училището и културния център няма да може да продължи при новите условия.

„Животът в селото изчезна. Животът под окупация е много мрачен: празни улици, хора, които се страхуват да разговарят помежду си“, спомня си тя.

Първоначално Елена и други жители, които не били свикнали да изпитват ежедневно страх, открито изразявали недоволството си от налагането на руския език, образователни стандарти и символи в училищата. Скоро обаче тя престава да разговаря със съседите си и излиза от дома си само за да отиде до магазина.

Най-страшни били сутрините. Тогава руските войници извършвали обиски по домовете.

„В 6:30 сутринта се събуждаш от лаенето на кучетата. Чувствах се като във филмите за нацистката окупация, когато германците търсят съветски партизани. Ужасно е. Те обикалят от двор на двор. Осем войници дойдоха в нашия двор. Двама останаха отвън. Трябва да им дадеш документите си, докато те претърсват всичко.“

Те оказвали натиск върху жителите да си извадят руски паспорти. Колкото повече хора в селото придобивали руски паспорти, толкова повече вниманието на окупационните власти привличали Елена, съпругът ѝ и останалите жители, които отказвали.

В един момент на семейството било съобщено, че съсед се е оплакал, че те агитират в полза на Украйна. След това войниците започнали да ги разпитват.

„Какво е отношението ви към специалната военна операция?“, попитали Елена.

Тя им казала, че не ѝ харесва.

„Как бих могла да я харесвам, когато мъже умират и от двете страни? Как мога да се радвам на тази смърт“, не успяла да сдържи емоциите си тя и разказала за страданията си – дъщеря ѝ трябвало да напусне училище само няколко месеца преди дипломирането си, тя не можела да вижда децата си и не можела да бъде с майка си.

След този случай съпрузите разбрали, че трябва да напуснат. Сбогували се с пчелите си и заминали при децата си в София. Елена започнала работа почти веднага след пристигането си, но ѝ били необходими месеци, за да се отърве от постоянното чувство на страх.

„Хората там живеят в постоянен страх. Не можеш да изразиш мнението си. Когато дойдохме тук, първоначално бяхме толкова сковани. Дори се страхувахме да говорим по телефона с нашите близки в Украйна. Сега чувството за свобода и спокойствие се върна, но изпитваме много болка заради това, което се случва там.“

Окупираните територии в Запорожка област

Олга Гажева, която се представя като председател на българската общност в Запорожка област, заявява пред Studio Efir през юли, че етническите българи в окупираните от Русия територии продължават свободно да говорят български и да развиват националната си идентичност.

Представители на българското правителство и на големи организации на етническите българи в Украйна обаче описват различна картина.

През декември 2022 г. Райна Манджукова, изпълнителен директор на Изпълнителната агенция за българите в чужбина, заявява, че неделните училища в окупираните територии на Запорожка област са били закрити и преподаването на български език е преустановено.

Преди пълномащабното нахлуване България финансирала 16 неделни училища по български език в Запорожка област. Сега е останало само едно – в град Запорожие, казва Иван Ангелов, председател на Запорожкото градско българско дружество „Възраждане“.

Васил Митков, председател на Запорожкото областно дружество за българска култура, също потвърждава, че според информацията на организацията всички неделни училища на окупираната територия са били закрити.

През юни 2025 г. тогавашният български външен министър Георг Георгиев заявява в писмен отговор до депутати, че повече от 30 000 българи, основно от Запорожкия регион на Украйна, живеят под руска окупация и че правата им, включително правото да изучават български език, са били системно ограничавани.

„В нарушение на международното право изучаването на български език в държавните училища е забранено в окупираните територии. Българските неделни училища в градовете Мелитопол и Бердянск, финансирани от българската държава, са принудени да прекратят присъственото обучение. Под натиска на окупационните власти обновеният Българо-украински лицей в Приморск, който в близкото минало беше едно от водещите учебни заведения за изучаване на български език в Украйна, е закрит“, съобщава българската медия Darik News, цитирана в отговора му.

През март 2023 г., според Inform.ZP.ua и Центъра за разследваща журналистика, руските сили изнасят компютри и други ценни вещи от лицея в Приморск.

Лицеят има силни връзки с България – почти половината от завършилите го продължават образованието си в български университети.

Българският живот продължава в Запорожието

В първите дни на пълномащабната война организациите на българите в Украйна помагат за евакуацията на жители от градове и села, превзети от руските сили, към България, разказва Митков пред The Reckoning Project.

Много българи се установяват и в град Запорожие, който към момента на подготовката на материала се намира само на около 20 километра от фронтовата линия.

Там са преместени и някои образователни институции, свързани с българския език и култура, сред които е и лицеят в Приморск. В Запорожие се преместват цели администрации и много жители на градовете и селата, попаднали под руска окупация.

„Имаме Приморската общност и общност от Бердянския район, където в някои села българите съставляват почти 90 процента от населението. Администрациите на тези общности се преместиха тук, а с тях дойдоха и част от българите“, казва Митков.

Учениците, евакуирани от окупираните територии, продължават да посещават неделни занятия. Българските общности организират събития, свързани с българския живот и култура, но те вече не са в мащаба отпреди окупацията, посочва Митков.

София продължава да поддържа връзки с българската общност в Украйна, засегната от войната. На 28 май 2026 г. временно управляващият посолството на България в Украйна Елена Слатинска-Ованезова и консулът Стефан Балобанов посещават Запорожието, където се срещат с представители на регионалната администрация и местната българска общност.

Докато културният център в селото на Елена е затворен, тя е щастлива да научи, че местен земеделец е прибрал българските национални носии и ги съхранява. Тя мечтае някой ден те отново да бъдат облечени на сцена.

Елена  обаче не смята, че ще се върне, нито вярва, че селото ѝ някога ще възстанови същия оживен български културен живот, който е имало преди окупацията. Повечето семейства с деца са напуснали. Сградата на клуба се руши поради липса на поддръжка.

Преди окупацията местните производители на вино всяка година идвали в селото за традиционния български празник Трифон Зарезан.

„Хората идваха от близките български села, носеха виното си и избирахме цар. Винаги организирахме празничен концерт… Сега са останали само спомените.“

Текст: Татяна Ворожко, редактор в The Reckoning Project, и Антонина Андрийчук, сътрудник в The Reckoning Project. Снимки: Васил Митков